CBGB затваря врати на 15 октомври 2006, но остава част от световната музикална история

Йоана Иванова

Годината е 1973. Ню Йорк е в икономически упадък. Градът е мръсен, беден, пълен с бездомници, джебчии и дегенерати, а бизнесите фалират един след друг. В това на пръв поглед негостоприемно място идват редица млади хора от страната, привлечени най-вече от ниските наеми.

При тези условия Хили Кристъл отваря своя CBGB. Съкращението означава „Кънтри, блуграс и блус“ (с добавката OMFUG – ”Друга музика за ентусиазирани меломани”). Тези стилове музика са много популярни по това време, но въпреки първоначалните намерения на Хили, не такава музика се свири в клуба му.

Възходът на диското предизвиква недоволство сред рокаджиите. Рокендролът пък е започнал да става предвидим. Песните сякаш следват определена формула, а групите залагат повече на представлението – каскадни номера и шоу. На публиката са ѝ омръзнали удължените солота, сложността на музиката и протакването между изпълненията. Това заражда нуждата от нови свежи ритми и звучене – прост, първичен и енергичен рокендрол. Този нов стил започва да се оформя в CBGB. Първоначлно го наричат „уличен рок“, по-късно „пънк“.

Кристъл е решен да ангажира само групи, които изпълняват своя авторска музика и не копират останалите. За него оригиналността е много по-важна от техниката. Тук идват талантливи млади музиканти, които не търсят непременно слава. Те не правят музика, защото искат да станат рок звезди, а защото искат да бъдат чути, да изявят себе си, да заявят своята независимост от установения ред. Сред тях има истински новатори. Когато Ramones стъпят на сцената, например, няма място за глупости. Четири момчета с дълги коси, кецове, дънки и тениски. Простотата на музиката им е освежаваща. Песните са по две минути, може би две минути и половина, без обяснения и протакване помежду им, само няколко думи. Целият сет трае 15-20 минути и ако това не е достатъчно, майната ти.

Въпреки че CBGB е известен с пънка, в клуба можеш да чуеш всякакви стилове музика. Тук има място за всеки – групи, които не очакваш да се разбират, защото музиката им е толкова различна, се пожагдат чудесно. В клуба започват да идват не само музиканти, а хора с всякакви артистични наклонности. Мястото е мръсно, неугледно и далеч от изискано – пълна антитеза на Студио 54, друг известен нюйоркски клуб по това време, но именно в това се крие част от чара му.

Уили Нийл разказва как се отправил към „Бауъри“ 315 с китара в ръка веднага щом чул за CBGB. Заявил на момичето зад бара, че иска да свири, а тя му отвърнала: „Трябва да говориш с Хили. Той е отзад, но ще дойде.“ Уили седнал и си поръчал бира, но след половин час никой не се появил. Отишъл при джубокса и разгледал песните. Имало наистина страхотни парчета, но впечатление му направила последната песен – на някой си Хили Кристъл. Събрал пет долара на монети и я пуснал. След деветия път се появил току-що събудил се мъж с вид на мечка гризли. Уили отишъл при него и му казал: „Здравей, ти ли си Хили? Харесвам песента ти. Какво трябва да направя, за да свиря тук?“ А Хили отвърнал простичко: „Ами, ето я сцената. Качвай се!“

Скоро след това CBGB сякаш изригва. Появяват се толкова много групи. Някои от тях придобиват успех и слава, други – не, но безспорно всяка оставя своя отпечатък в музикалната история.

Джейн Каунти, известна по това време като Уейн Каунти, често свири в CBGB с групата си Wayne County and The Backstreet Boys. Уейн е откровен гей и травестит, външността му, текстовете му и поведението му на сцената са провокативни и предизвикателни, оспорващи тогавашните разбирания и изпреварили времето си.

По време на изпълнение през март 1976 Ричард Манитоба, вокалист на The Dictators и съперник на Уейн, си проправя път до сцената и започва да освирква и дразни музиканта. Каунти е свикнал на подобни реакции – все пак е провокатор, но след няколко песни си личи, че започва да губи търпение. Накрая Ричард се качва на сцената. Уейн прекъсва песента си и удря Ричард с микрофона, после му скача. Двамата се търкалят по сцената, после падат от нея и продължават да се борят. След като Уейн се връща на сцената бялата му риза е покрита с кръвта на Ричард. Поглежда към публиката и пита дали да приключват или искат още рокендрол. „Рокендрол!“ е отговорът.

Подобни случки не са напълно необичайни за CBGB и са безобидни в сравнение с това, което става наоколо. Бауъри е особено лош квартал, а самият клуб се намира под приют. В околността приютите са общо шест, приютили около 2000 човека, повечето от които алкохолици и наркомани, някои ветерани от Виетнам или бивши затворници. Улиците са пълни със спящи пияници и джебчии, нападащи предимно по-възрастните. Но на посетителите на CBGB това изглежда не им пречи. А и ситуацията има и някои предимства – наемът е нисък, повечето съседни сгради са индустриални, а на живущите изглежда малко рокендрол не им пречи.

CBGB винаги ще се свързва с имена като Ramones, Blondie, Misfits, Patti Smith Group, Wayne County, Dead Boys, The Television, The Dictators и Joan Jett. През осемдесетте оттам минават Agnostic Front, Murphy’s Law, Cro-Mags, Gorilla Biscuits, Sick of It All и Youth of Today, а през деветдесетте групи като Sum 41, Korn, Green Day и Guns n Roses. Клубът затваря врати през октомври 2006 като последното изпълнение е на Пати Смит. През 2010 платформата iheartradio пуска CBGB Radio, а през 2012 CBGB се преражда като най-големия музикален фестивал в Ню Йорк. В рамките на концерта се провеждат безплатни конценти на Тайм Скуеър и в Сентръл Парк, както и в различни клубове в града, а кино салоните в Манхатън излъчват филми за историята на рокендрола.

CBGB & OMFUG е неизменна част от културното минало на Манхатън и въпреки че не съществува вече десет години, отпечатъкът, който оставя не е загубил яркостта си.