Капана.БГ
Намерете Кристо в Габрово
"Свободата е враг на притежанието. Притежанието е еквивалент на установеността. Никой не може да купи нашата работа, никой не може да направи пари от нея. Всяко наше произведение е парче от нашия живот, който си отива и остава единствено някъде там…“, казва Кристо при откриването на инсталацията „Плаващите кейове“ и сочи с ръка нагоре.
„Кристо и Жан-Клод. Проекти“ представя подписани постери и видео материали от емблематични произведения на двамата артисти. Изложбата „Роден в Габрово“ е документален разказ за семейство Явашеви и първите стъпки на малкия Христо в изкуството. Двете уникални изложби почти година са част от експозицията на Дома на хумора и сатирата в Габрово и могат да се видят само до 26 октомври там.
„Изкуството през цялата му история и до днес, в крайна сметка, си остава илюстрация, която хората харесват или не харесват, но го почитат и пазят. Не в това обаче е същността му, а в това да кара публиката да мисли върху него, да го усеща. Ние с Жан-Клод сме единствените творци в света, които карат публиката да мисли творбата, дори преди тя да съществува. Ние нямаме „нормална“ публика, която отива в музеите да гледа, ние създаваме творби, които са в мислите на нашата публика.“
Думите са отново на Кристо, казани пред Георги Лозанов и Стоян Радев в Ню Йорк през 2011 г. Откъс от интервюто също е част от изложбите, посветни на най-известния жив български творец.
Като въведение присъстват ранните творби на Кристо – „Опаковани кутии и бутилки“, които той прави в Париж и серията от „Фасади на магазини“, създадени във Франция и продължена след като двамата с Жан-Клод се местят да живеят в Ню Йорк. Експонатите в изложбата разказват за трансформацията в идеите и начина на работа от тези ранни произведения към все по-мащабни проекти.
Творбите са представени хронологично, чрез подписани постери и с инфографики, които ориентират посетителя за географията и периодите на реализиация. Изложбата завършва с последния грандиозен проект „Мастабата”. Двамата творци отдавна се интересуват от тази геометрична форма, изпълнена с варели, и са я представяли в различни изложбени пространства, най-голямата реализирана досега е в езерото Серпантин в Хайд парк, Лондон.
Христо Владимиров Явашев и Жан-Клод Мари де Гуийбон са родени на една и съща дата: 13 юни 1935 г. Паралелното начало в живота им обаче е само в рождения ден; почти всички други обстоятелства, свързани с ранния им живот са твърде различни до момента, в който двамата се срещат на 23-годишна възраст.
Възпитан в класическата традиция в изобразителното изкуство, на 21 години Христо Явашев съзнателно избира трудния път на художник-eмигрант. Приет е като естествена част от „Новите реалисти“, близък е на авангардните артисти от кръга „Флуксус“. Кристо предпочита да остане независим от чужди манифести, но споделя щедро името си с Жан-Клод – жената, която го разбира и провокира. Загърбва класическите портрети, които им носят сигурност. Стремежът към новото ги отвежда в Америка.
„Исках да се преместя от нормалната живопис и да правя истински, РЕАЛНИ неща, не илюстрация на нещата, а РЕАЛНИ неща. Първите обекти бяха малки, защото ги правех вкъщи, после започнаха да стават по-големи и по-големи”, споделя Кристо пред Евгения Атанасова-Тенева, журналистка и изследователка на изкуството му, която е част от кураторския екип на изложбите и автор на значителна част от текстовете в тях. Евгения Атанасова е автор и на книгата „Кристо, Владо, Росен и Плаващите кейове“.
„Пакетираните обекти, скулптурите от варели, витрините, опакованите сгради, естествено прерастват във все по-мащабни проекти на открито, подписани „Кристо и Жан-Клод“. В тях присъстват всички съвременни теми и социални феномени, без авторите да ни ги посочват с пръст. Така е, дори когато творбите очевидно се раждат заедно с Берлинската стена като „Стената от варели“ на улица „Висконти“ или отнемат 25 години политически преговори като „Опакованият Райхстаг“. Всеки от проектите им е единствен и се реализира за първи и последен път, функционира като предприятие с администриране, логистика, финанси, проектиране. Кристо и Жан-Клод преминават през всичко това, без да нарушат принципите си за абсолютна независимост. Произведенията им имат кратък живот, но който ги е видял, ги помни завинаги.” – продължава разказа си Евгения Атанасова-Тенева.
„Изкуството на Кристо и Жан-Клод преминава граници, не се поддава на категоризиране и прегръща противоречието“, пише архитектът Пол Голдбъргър в книгата за Кристо и Жан-Клод на „Ташен“.
Паралелната изложба „Роден в Габрово“ е своеобразна капсула на времето, която разказва за живота на семейство Явашеви, Цвета и Владимир и техните трима синове: световноизвестния творец Кристо, актьора Анани Явашев и инженер-химика, изобретател на „Веро“-то Стефан Явашев. Варелите и текстилът се оказват материал, близък до Христо Явашев още от детството му. Експозицията ще ви помогне да си отговорите на въпросите – Кои са неговите вдъхновения и защо избира пътя на свободен творец и напуска комунистическа България?
В Дома на хумора и сатирата в момента са представени още две мащабни изложби. Ретроспективната „Светът според Тодор Цонев“ е посветена на творчеството на познатия основно като карикатурист автор и включва живопис, графика, скулптура и рисунка. Тодор Цонев е една от жертвите на Държавна сигурност, жертви стават и карикатурите му на Тодор Живков и партийното му обкръжение.
Втората изложба е гостуваща от детския научен център „Музейко“ и е подходяща за малки и големи. „Изобретенията“ разказва за сензационните открития на 19-ти и 20-ти век и представя едни от най-популярните приспособления, които могат да бъдат тествани в изложбената зала. Днес човек не може да си представи свят без технологии, но тяхното създаване и усъвършенстване е коствало усилията на много хора. С какво са променили съвременния живот Самюъл Морз, Александър Бел, Блез Паскал, Вилхелм Рьонтген и много други известни и не толкова известни изобретатели, посетителят може да научи, забавлявайки се сам или със семейството си в Дома на хумора и сатирата.
Непознатите православни храмове на Пловдив от 20-те и 30-те на XX век
Теодор Караколев
Религиозните храмове са част от богатото културно наследство, с което местни и гости свързват Пловдив. Съвсем очаквано, най-голямо внимание се обръща на православните възрожденски храмове – основно по Трихълмието. Двете големи джамии също впечатляват както с това, че са на почти по 6 века, така и с вълнуващата си архитектура. Интерес предизвикват и някои от храмовете след Освобождението – неокласическата църква „Св. Св. Кирил и Методий“ или пък неоготическата Евангелска църква на Сахат тепе. Почти изцяло извън фокуса обаче остават една голяма част от религиозните храмове – построените между Първата и Втората световна война, през 20-те и 30-те години.
Всъщност, ако поставим строителството на храмове в Пловдив на периоди, това е един от най-активните – от 1830 година до Освобождението през 1878 година са построени най-много църкви. Много от тях в последствие са преработвани с купол, с добавяне на камбанария или по друг начин, но основната част си остава Възрожденска. Това са предимно храмовете по Трихълмието.
Няколко са храмовете, построени в 30-те години от Освобождението до края на Първата световна война. Освен споменатият храм „Св. Св. Кирил и Методий“, тук трябва да добавим и „Свети Георги“ в Мараша, чиято архитектура много наподобява тази на шедьовъра на Йосиф Шнитер до Хуманитарната гимназия.
Всъщност, историята на храмовете е показателна за развитието на даден град – докъде е стигал, кога и как се е разширявал. Разбира се, на много места храмове се разрушават и построяват наново, тоест кварталът там се е разширил по-рано от постройката, която достига до днешни дни.
Така след Първата световна война градът трайно се разширява извън рамките на днешния център – основно около Трихълмието и Сахат тепе, както и покрай реката. И в тези нови квартали се появяват и новите храмове от 20-те и 30-те години. За съжаление за много от тях историческите данни са оскъдни, а техните архитекти не са известни.
Важен момент в това развитие е и Чирпанското земетресение от 1928 година. Пострадали от него са много населени места, като освен жилищни или институционални постройки, повредени са и много храмове. Така в препострояването на тази част от България след 1928 година се включва Българската православна църква. Случаи има много, но най-масовите нови храмове са т.нар. „типови църкви“, каквито има из цялата Тракийска низина – като има няколко избрани типа.
Много от по-големите села, както и някои от градовете – например Чирпан – се сдобиват с такива типови църкви. Такива се правят и в Пловдив – около 1930 година се строи църквата „Свети Илия“ в квартал Изгрев. Днес храмът е един от най-запазените в автентичния си вид, дворът е добре поддържан и в последно време дори активно се обновява и озеленява. Интересно при него е, че за разлика от много от типовите църкви, той има полукръгла абсида, видима от източната страна.
Повечето църкви от този период всъщност имат паралели и с жилищното строителство. Фасадите са много по-изчистени от всякакви детайли. Орнаменти по тях почти няма, за разлика от неокласическите храмове от по-ранните години. Основният детайл е рамкирането на прозорците, които почти винаги са правоъгълни, завършващи с полукръгла арка – а над тях – кръгло прозорче. Много от типовите църкви нямат видима отвън абсида, а източната стена е напълно равна – нещо не много типично за православните храмове.
Такава е, например, църквата в Коматево – тогава все още село, а не квартал на Пловдив. На практика тя е от същия тип, като тази в Изгрев, като основната разлика е именно в абсидата. Почти целия останал план на коматевския храм е идентичен със „Свети Илия“.
От съвсем друг тип са три други църкви, строени също между двете световни войни. Храмът „Свето Възнесение Господне“ до Военна болница е издигнат също към края на 20-те години на миналия век. Той не е толкова издължен, като типовите църкви в Коматево и Изгрев, а има по-квадратен план. Освен това страничните фасади – южната и северната – са по-разработени, с акцент и издигане над централната част.
По същия начин – но по-голям и по-интересен е и храмът „Св. Св. Петър и Павел“ в подножието на Бунарджика. Смята се, че проектант на този храм е големият архитект модернист и проучвател на историята на българската архитектура Христо Пеев. Тя има и може би най-интересната камбанария от споменатите до тук църкви, богата на кобилични извивки, които напомнят жилищната възрожденска архитектура. Интересно е и измазването ѝ отвън – църквата е с типичната за модернизма едра мазилка с дълбоки канали. Подобна е, например, мазилката на съседната сграда, построена почти по същото време на гимназията по дървообработване.
Най-внушителният храм от този период – също построен след 1928 година, е „Св. Иван Рилски“ в Кършиака. Той вече е с коренно различен план, спрямо споменатите до тук, но също има паралели в страната. Много подобен е планът на храма в Първомай. Специален надпис вътре в храма уточнява, че той е построен с пари от ДИПОЗЕ – фондът, учреден след Чирпанското земетресение. Част от другите споменати храмове също са издигнати със средства от този фонд. Храмът има интересен план – основната му част е под един огромен купол. Извън купола остават само олтарната част, малка част от наоса и нартекса. Според някои източници архитект на храма е арх. Христо Бърнев, а според други – Пантелей Цветков. Любопитно е, че първомайската, която е много подобна, пък се приписва на трето име – арх. Димитър Ненов.
Особено интересна е още една православна църква – „Света Троица“ в Кючук Париж. Тя също се появява в годините след Първата световна война в квартала, който се разраства най-бурно именно след войните с българи-бежанци от Тракия и Македония. Нейният план и архитектура е най-разчупен и с най-богата декорация. Макар и също без орнаменти по фасадата, самите форми на корниза по всички фасади са с кобилични извивки.
За съжаление много от тези църкви остават без известен архитект и добре записана история. Макар и не толкова стари, колкото възрожденските ни храмове, или богато орнаментирани като тези, строени в десетилетията след Освобождението, църквите от периода между двете световни войни в Пловдив също заслужават внимание и опазване. Пловдивчани трябва да знаем, че те са красиви и естетически издържани храмове.
В периода храмове строят и някои от другите християнски общности, но на тях внимание ще обърнем в друга статия. Нужно е да се подчертае, че почти всички споменати храмове, са изографисани и с окончателно изработени икони и олтари чак след 1944 година. Това прави стенописите и дърворезбата по олтарите много интересни, и понякога крайно необичайни, но това също ще бъде тема на последващ материал.
Вечер с феноменален холандски писател в Пловдив
Херман Кох се среща със своите (по)читатели в Luky Дом на киното
Организаторите на кино фестивала Синелибри канят на среща с феноменалният холандски писател Херман Кох. Той пристига в Пловдив за среща със своите (по)читатели на 15 октомври в 18:00 ч. в Lucky Дом на киното.
Филъмът, на който феновете на киното и литературата ще се насладят е италианската версия на „Вечерята“ – любимата екранизация на самия Кох.
Филмът разказва реалистичната, спираща дъха история на двама братя, техните семейства и отношенията помежду им. Когато синът на единия брат и дъщерята на другия се оказват замесени в смъртта на бездомна жена, напрежението между двете семейства започва да расте. Изниква въпросът ще защитят ли родителите своите деца, или ще ги принудят да се изправят лице в лице с последствията. Колко далеч можеш да стигнеш в желанието да защитиш детето си?
Награди и номинации:
2015 Номинация „Давид ди Донатело” (Давид на младежта) за режисьора Ивано де Матео
2014 Четири награди от кинофестивала във Венеция, в т.ч. за режисьора Ивано де Матео и за най-добър актьор (Джакопо Олмо Антинори)
2014 Награда „Сребърна лента” на италианските филмови журналисти за най-добър актьор (Алесандро Гасман)
2014 Награда FICE за най-добра актриса (Барбора Бобулова).
Интелектуалец, телевизионен продуцент и писател Херман Кох е роден през 1953 г. в Арнем, по-късно се мести в Амстердам. В продължение на месеци изучава руски език, известно време живее във Финландия, но създава семейство с испанката Амалия, от която има 24-годишен син на име Пабло. Идвал е в България преди 4 години за среща с четящите си фенове.
Препоръчано от местните: Таня, Тео и Здравко
Още от любимите кътчета на градските хора под тепетата ни разкрива единственият местен дигитален гид Lost in Plovdiv
Местните в днешната статия са хора на изкуството и всеки по различен начин умее да изразява себе си, своето мнение и да споделя вдъхновението си. Заниманията и интересите им са толкова разностранни, но има и нещо, което ги обединява – родният град. А какво ще ни споделят за него те, ще разберете в редовете по – долу:
Започваме с една дама, която кипи от енергия и в момента, в който попаднеш в компанията ѝ, няма как да не бъдеш запленен от присъствието ѝ.
Таня Стоунс е актриса и всичко свързано с киното и театъра я вдъхновява да твори и да се развива. Неслучайно следващият ѝ проект е озаглавен „Платформата”, с който тя иска чрез споделяне на своя личен опит и техниките, които е научила в известните школи в Лондон и Ню Йорк, да представи на всички желаещи да навлязат в арт индустрията, света на киното и театъра.
Повече за уъркшопа може да разберете на: https://www.facebook.com/ThePlatformWorkshop/
Опиши Пловдив с няколко думи
Платформа за развитие
Твоето тайно кътче
Едно кътче до река Марица
Любимото заведение
Котка и мишка
Най – подценяваното място
Старият град
Къде би завел някого, който не е оттук?
В Стария град и около река Марица
Здравко е барабанистът в известната пловдивска ъндърграунд група TDK, а вече може да го засечете и зад бара на най – добрия бирен бар под тепетата. Той предпочита да „говори” със звуци, но ние все пак успяхме да разберем какво е Пловдив за него.
Опиши Пловдив с няколко думи
Приятели и семейство
Твоето тайно кътче
Репетеционната на групата
Любимото заведение
Котка и мишка и Петното
Къде би завел някого, който не е оттук?
на цялостна пешеходна разходка в града
Вдъхновява го нощния живот и пулса на града, който особено силно се усеща вечер в пространството около Джумая джамия. ‘
Тео е журналист, който обича архитектурата, изкуството, културата и историята. Статиите му винаги са обогатяващи, пълни със съдържание и собствена позиция, която той отлично знае как да защитава. Освен Пловдив обича планината и скалите.
Опиши Пловдив с няколко думи
Пловдив е жив, но и спокоен град. Имаш всички удобства на цивилизацията, но можеш и да си намериш своето тихо място. Богат е на история, зад всеки ъгъл и във всяка уличка.
Твоето тайно кътче
Може би пътечните на Сахат тепе, но градът е пълен с тайни местенца
Любимото заведение
Трабанта
Най – подценяваното място
Пътечките долу покрай реката, както и горе покрай самия булевард.
Къде би завел някого, който не е оттук?
Ако е за пръв път – не бива да пропусне Стария град, гледката от Небет тепе, Античния театър. Ако има повече време – и по-тайните кътчета.
Още от любимите кътчета на градските хора под тепетата може да видите в Lost in Plovdiv.
Варвара Василева е победител в VIII Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”
Имената на победителите в осмото издание на Националния конкурс за поезия „Добромир Тонев” за автори до 45-годишна възраст бяха обявени в събота на тържествена церемония в Културен център „Тракарт”.
Организатори на конкурса, който се провежда ежегодно са Община Пловдив и Дружество на писателите – Пловдив, със съдействието на ИК „Хермес", ПУ „Паисий Хилендарски", г-жа Тони Симидчиева, Туристическа агенция „Ана Травел" и Радио Пловдив.
Наградният фонд, осигурен от Община Пловдив е в размер на 1200 лв., разпределени както следва - 600 лв. за първа награда, 400 лв. за втора и 200 лв. за трета. Бяха връчени и четири специални награди от партньорите на община Пловдив в провеждането на конкурса, който започна преди 8 години.
Церемонията по награждаване на победителите в конкурса традиционно се провежда в навечерието на годишнината от рождението на поета, което е на 15 октомври. Добромир Тонев ни напусна само на 45-годишна възраст, но остави след себе си поезия, която съвсем заслужено можем да наредим сред най-великите образци на световната литература.
Преди връчването на наградите Златко Павлов изнесе рецитал по стихове на Добри Тонев, в памет на обичания пловдивски поет. Водещ на церемонията бе Ина Иванова, автор на сборници с разкази, романи и поезия, носител на множество национални награди и член на Пловдивска Поетична академия "Добромир Тонев" от създаването й.
Вижте победителите в изданието на конкурса през 2018 година:
Награди от община Пловдив:
Първа награда /600 лв./ - Варвара Василева от с. Лясково, общ. Добрич
Втора награда /400 лв./ - Христо Мухтанов от гр. Лясковец
Трета награда /200 лв./ - Виолета Кунева от гр.София
Специални награди от партньори:
ПАРИЧНА НАГРАДА – 200 лв. и грамота на Филологически факултет на ПУ „П. Хилендарски“ - Деница Ангелова – с.Хърлец, общ. Козлодуй
ПАРИЧНА НАГРАДА – 300 лв., осигурена от Радио Пловдив – специална награда за млад поет - Даниел Тунев от гр.Сливен
ВАУЧЕР ЗА 70 лв. за екскурзия по избор, осигурена от Туристическа агенция „Ана Травел“- Евелина Кованджийска – гр. Пловдив
ВЕЧЕРЯ И НОЩУВКА ЗА ДВАМА В ХОТЕЛ „ОДЕОН“- осигурена от Тони Симидчиева – Председател на Регионална Занаятчийска камара - Яна Монева – от гр. София
Калуди Калудов се завръща в Пловдив с Опера в цирка
Тенорът Калуди Калудов се завръща в Пловдив, за да отбележи 40 години на сцена. Той ще представи „Палячи” - новата продукция на Държавна опера-Стара Загора съвместно с Академичен цирк „Балкански“ на 22 октомври от 19.00 часа в шапитото на цирка, опънато до Колодрума.
Калудов ще отбележи творческия си юбилей в града, от който тръгва пътя му. Идеята за Опера в цирка е на световно признатия певец, прегърната възторжено и осъществена от режисьора и директор на Старозагорската опера Огнян Драганов. Изборът на заглавието е без колебание – операта „Палячи“ на Леонкавало е единствената опера със сюжет по действителен случай и разказващ за живота и личната драма на артиста. В новата постановка на операта „Палячи“ – пътуващата трупа е циркова и действието се развива в цирка сред естествения декор на арената на Академичен цирк „Балкански“. Спектакъла ще дирижира главният диригент на Държавна опера-Стара Загора Ивайло Кринчев. Художници на костюмите са Каталин Йонеску-Арборе /Румъния/ и Салваторе Русо /Италия/. Зрителите могат да очакват една необикновена и силно въздействаща класическа постановка с участието на звездни солисти, хора и оркестъра на Държавна опера-Стара Загора. В ролята на Канио на 22 октомври ще бъде Калуди Калудов. В ролята на Неда ще се представи Анна Дитри. Ролите на директора на цирка и Тонио ще си поделят Александър Крунев и Нико Исаков. Валери Турманов зрителите ще видят в ролята на Силвио, а Ивайло Йовчев – в ролята на Бепо.
Под купола на цирка ще бъде представена атрактивна циркова програма в изпълнение на артисти от Академичен цирк „Балкански“. Номерата са прецизно подбрани от творческия екип, за да се впишат логично в музикалната драматургия и да подсилят колорита на реалистичната артистична атмосфера. Изключително вълнуващо и въздействащо е новото лазерно шоу на Цирк „Балкански“ на фона на музиката на интермецото.
Рибарят и неговата душа
Театър 199 представя “Рибарят и неговата душа” по Оскар Уайлд.
“Хората сега гледат на живота като на хазартна игра. А животът не е игра. Животът е тайнство. Неговият идеал е любовта. Неговото пречистване – жертвата.”
Оскар Уайлд
Възможно ли е човек да общува с душата си? Достойни ли сме да говорим с нея? Били ли сме някога заедно? Напълно ли сме се забравили? Наистина ли любовта е толкова силна и невъзможна? Защо когато идва любовта, душата трябва да си отиде? Къде ще се срещнат любовта и душата? В човека ли ще се срещнат?
Представлението е с продължителност 100 минути.
Режисура: Мариус Куркински
Участват: Владимир Карамазов, Ана Пападопулу, Радена Вълканова И Велислав Павлов
Сценография: Петя Стойкова
Костюми: Петя Стойкова
Дом на културата "Борис Хростов"
19 часа