АДdicted е книга на липсата

Литературните конкурси би трябвало да бъдат места за срещи, за общуване, за радост и сприятеляване, за взаимно обогатяване…

Въпреки че АДdicted засяга други пристрастия, пристрастен съм към общуването

Славена Шекерлетова

В края на 2017-та година Петър Чухов със стихосбирката си Адdicted печели националната награда за лирика „Иван Пейчев“. След решението на журито обаче изборът бива оспорван и награждаването се отлага. На 21 февруари 2018  се състои повторно гласуване, което отново отсъжда Петър Чухов да спечели наградата с 5:4 гласа. През декември от Съюза на българските писатели посочват, че не са имали достатъчно представителство в журито. На заседанието на 21.02 са присъствали 4-ма човека от Съюза: председателят Боян Ангелов, Панко Анчев, Иван Гранитски, Симеон Янев. Останалите членове на журито са други 5-ма души: Десислава Златева, Антонин Горчев, Пламен Шуликов, Добрин Добрев, Иван Карадочев. Предстои да се определи дата, на която Петър Чухов да получи наградата „Иван Пейчев“. Авторът е носител на много награди за литература. Включително е бил три пъти носител на Славейковата награда - 2 пъти лауреат и веднъж заема трето място. През 2016-та обаче няколко дни след присъждането на националното отличие за поезия се появи петиция (която подписаха малко над 30 души) с призив наградата да бъде отнета от Чухов, защото не била заслужена. Писателят стана лауерат тогава със стихотворението си „Свобода или смърт“. Конкурсът е анонимен. Тогава той самият подписа петицията и каза, че ще върне наградата, ако се съберат достатъчно подписи, но това не се случи. В такава почти „размирна“ литературна атмосфера разговаряме с писателя за най-новата му книга Адdicted.

ВЗАИМНО
 
Какво ще направиш
ако твоят ангел хранител
се окаже паднал ангел
 
Ще му подадеш ли ръка
да се изправи
или ще легнеш
до него
и ще си кажеш
крилата
са мека постеля

Какво ще направиш, ако твоят ангел хранител, се окаже паднал ангел?
Тази книга е пълна с ангели, ненапразно те са и на корицата, но това наистина е един друг поглед към отвъдната вътрешност на човека. Смятам, че отвъдното е една метафора за това, което е в нас. Ангелите са всъщност нашите несъзнавани съдържания и те могат или да бъдат наши крепители или наши разрушители. Именно, за да ти помогне ангелът, трябва да му помогнеш и ти. Затова в случая този стих е нещо като призив към самия себе си, да не се уповаваш на някаква метафизична същност, а сам да я потърсиш в себе си и да й подадеш ръка, за да може тя да те пази.

Към ада, любовта, към какво е пристрастен Петър Чухов?
Въпреки че тази книга засяга други пристрастия, пристрастен съм към общуването. За мен най-важното нещо е възможността за създаване на общи пространства. Независимо дали те са реални, тоест с един човек като партньор или с няколко души като приятелска група или пък друга конфигурация. Не само този начин е важен за мен, а също и този който се изгражда чрез творчество. Всеки един творец създава такова пространство. Примерно, Фелини. Неговите филми са спорни, ако говорим за религия, много хора биха реагирали остро. Но самата полемика също изгражда общи пространства. Въпросът е как да избегнем този разрушителен конфликт. Защото конфликтът може да бъде градивен или деструктивен. За мен е важно да се изграждат градивни същности, дали са на базата на конфликт или друго, но съм убеден, че няма как да не се намери общ език.

Каква е разликата между хубавото стихотворение и истинското, тъй като ти пишеш за такава разлика в един стих?
Едното е плод на умения, а другото на усещане. Този, който усеща нещо може да направи по-несъвършена творба, която да е по-вълнуваща. Кое е по-важно - нещо да е автентично или нещо да е перфектно? Имаше един цитат, питат художник как се рисуват съвършени картини и той каза: „Много просто - ставаш съвършен и си рисуваш най-естествено“. Аз смятам, че тези творби са най-добри, когато техният автор е овладявал занаята до съвършенство и след това се изразява искрено.

Книгата е разделена на три части, една от които е „Полулюбовни стихотворения“, защо именно „полу“?
До голяма степен това е книга на липсата. Всъщност, ако се прочетат тези стихотворения, ще стане ясно, че този стремеж, който ги е създал не е бил удовлетворен изцяло. Има и друг момент. Когато човек пожелава нещо, той изобщо не си представя начините, по които би могло да се удовлетвори неговото желание. Ненапразно употребявам толкова често думата „липса“ не само за тази книга, а тя е свързана въобще с това, с което аз се занимавам като автор. Въпросът е дали липсата се преживява травматично или би могла да бъде стимул. Аз се опитвам да я преживявам по стимулиращ начин.

Имаше недоразумения със Славейковата награда, след това и с наградата „Иван Пейчев“. Как си обясняваш това, че името ти се въвлича в такива въжделения?
Честно казано, доста съм изненадан. По принцип не съм конфликтна личност, приятелите ми дори смятат, че съм прекалено толерантен. Не съм се карал с никого, имам много приятели и добри познати от Съюза на писателите. За разлика от много други не обичам да нападам, дори и да не съм съгласен с определена позиция или естетика. Може би собствените неуспехи карат някои хора да смятат успехите на другите за незаслужени и да ги озлобяват срещу тях. Или пък просто случайно заставам на пътя на нечии лични или групови интереси и го отнасям. Както се казва – нищо лично.

От Съюза на писателите те обвиняват в „гавра“ с паметта на Никола Вапцаров в твое стихотворение и затова не искат ти да получиш наградата „Иван Пейчев“. Самият той е бил близък с Вапцаров. Приемаш ли подобно обвинение?
Разбира се, че не. Макар да съм против това авторът сам да тълкува творбите си, ще кажа нещо за така наречените „гавраджийски” стихотворения, включени в книгата ми „АДdicted“. Мислех за очевидно, че основното в тези стихове е контрастът между високите идеалистични стремежи, символ на които в нашето съзнание са хора като Райна Княгиня и Никола Вапцаров, и днешното индивидуалистично съществуване на дребно, пропито от боричкане за власт и материални придобивки, обхванало голяма част от обществото ни. Мога да кажа, че за мен това са протестни стихотворения, които именно утвърждават символите, в които са се превърнали имената на Райна Княгиня и Вапцаров. Намирам за много странни опитите да ми се припише злонамереност и поругателно отношение. Но в крайна сметка всеки читател се явява съавтор и възприема текста през своя собствен светоглед. Освен, разбира се, ако няма някакви други подбуди да търси под вола теле.

Какво не е наред с конкурсите за литература у нас, според теб?
Сякаш стана традиция резултатите от тези конкурси да се оспорват. Някой не е съгласен с решението на журито – прави подписка. Част от членовете на журито не са съгласни с решението на мнозинството – не подписват протокола и искат да се развали процедурата. Хората свикнаха да търсят вратички, за да наложат своята воля, своя интерес, своя вкус, без да се съобразяват с другите. Като че ли всеки конкурс се превърна в ринг или тепих, в който всячески се опитваш да нокаутираш или тушираш противника. А конкурсите би трябвало да бъдат места за срещи, за общуване, за радост и сприятеляване, за взаимно обогатяване.

Докато едни хора спорят и се маят покрай името на Петър Чухов, ние спокойно и с удоволствие можем да се порадваме на поезията и прозата, която създава той. Защото Петър Чухов обича да играе с думите, те са неговите дами, той ги ухажва продължително и им предлага различни наслади. А неговият ад е неговата крепост, в която ние сме допуснати да влезем или поне да надникнем, ако ни е страх да се задържим за по-дълго. 

АДDICTED
Моят ад е моята крепост.
Бавно се разхождам из кръговете му,
докато получа световъртеж.
Тогава спирам някъде
в шестия кръг,
до някой отворен гроб
и започвам игра на думи
или игра на дами,
защото думите
са моите дами.
Аз ги ухажвам продължително.
Предлагам им различни
еретически наслади,
епикурейски тайни,
с които могат да постигнат
себеизразяване.
Но те са само сенки, на които
отказано е най-дълбокото страдание
и затова след ялова игра
ги връщам пак обратно в гроба
и продължавам
по-надолу
по-надолу…

снимка: Ивайло Хранов

Кои са най-четените български автори в библиотеките? На фона на разразилия се дебат за отчисленията, които 30 български писатели поискаха за заеманите от читатели книги в библиотеките, решихме да погледнем какво вземат пловдивчани от библиотеката в две години - през 1930 и през 2016 година.

Най-стабилното нещо изглежда Иван Вазов - той е най-четеният българин и преди близо 90 години и днес. През 30-а година много близо до него е Димитър Мирчев - революционер, но и автор на учебници. Тогава заемането на учебници от библиотеката е била много по-честа практика. През 2016-а година втори в класацията е Георги Господинов, който е един от подписалите писмото.

През 30-а година третият най-четен автор е Пенчо Славейков, а четвърти - Георги Дерманчев, автор на исторически трудове. Като цяло най-четеният автор изобщо е Тургенев, а след него са Емил Зола, Виктор Юго и Толстой - чак след тях идва Вазов.

През 2016 сред водещите български автори са Стефан Цанев - също подписал писмото, Людмила Филипова, Йордан Йовков и Елин Пелин. Сред подписалите писмото автори в топ 20 е също Иво Сиромахов под номер 8 и Алек Попов на 12-о място.

Не става ясно какво точно искат писателите в публикуваното им писмо - това коментира за Kapana.bg преводачът Милена Кацарска. Тя е университетски преподавател, филолог и с опит в сферата, като преводач на над 20 книги на издателствата "Хермес" и "Бард". Тя коментира писмото на 30 български писатели, които поискаха да получават отчисления от заеманите в библиотеките техни книги, поради използване на техните авторски права.

Основният въпрос е кой ще бъде задължен да плаща за въпросните отчисления, коментира тя, като вариантите са няколко - тежестта пада върху крайния ползвател, абонирания читател на библиотека; върху самата библиотека, която ще прехвърли този ангажимент върху клиентите си; или върху държавния бюджет за култура, което означава, че всеки отделен гражданин на държавата ще плаща за тези отчисления. Това е само един от редица въпроси, след който трябва да се мисли в следващите стъпки. Следващият е кой ще получава тези пари - самите автори, някакво колективно тяло, съюз на писателите или друга подобна структура. След тях има още въпроси, но в крайна сметка става дума за динамика на пазарните отношения между частни и обществени актьори на пазара на книги, коментира тя. Ето още от нейния коментар:

"Честно казано не съм много сигурна какво точно иска и каква позиция изразява колективът от 30 души подписали отвореното писмо до Министъра на културата. Мисля, че моята несигурност е свързана с приплъзването на категории като частни интереси и обществен интерес, както и частни и държавни/обществени институции в така поставения въпрос и дебата, който се разгръща в последните дни. Тъй като на пазара на културни продукти общо казано, а в частния случай на книги, участват едновременно частни и обществени играчи за мен този въпрос е свързан с динамиката на отношенията им и вероятно предоговаряне на границите на техните интереси, които предвид качеството на тези актьори (частни или обществени), не е задължително да съвпадат, напротив. Но понеже ако поемем по тази пътека нещата вероятно ще станат твърде абстракнти, а и сложни, човек би могъл да се опита да ги "опрости" с конкретика.

В настояването за активното прилагане на този предвиждан механизъм за "отчисления от наемане" на културен продукт (книга) върху кого пада тежестта на задължението? (а) Крайният ползвател, т.е. абониран читател в библитека/читалище, от което вероятно следва заплащане "на парче" взета книга върху абонамента или увеличаване на абонамента? (б) Институцията "посредник" предлагаща услугата "наемане на книга", т.е. общественото читалище/библиотеката и как те ще осигурят средствата необходими за "покриване на задължението" (като го прехвърлят към точка (а) или към централизираната структура на бюджета за култура и бюджета за образование)? (в) Пряко към бюджетите за култура и образование, защото става дума за културно-образователна дейност и културно-образователно ползване и как този бюджет ще осигури средствата за "покриване на задължението" (като го прехвърли към (а) и (б) или по друг начин и какъв е той, например "данък култура и образование" към всеки отделен гражданин на тази държава като директно заделено перо или нещо друго като предвиждан механизъм)? Това е първият ред въпроси, а следващият в така "осигуреното покриване на задължението" - избрани подходи а, б или в - е кой се обагодетелства от избрания механизъм или къде отиват материалните средства / "прихода" от "покриването на това задължение": индивидуален автор на културен продукт, някаква колективна собственост на групи от автори, професионален съюз, агенти-представители на авторски интереси, частни издателства (инидидуално или колектив от такива), колективен обществен бюджет за култура/образование, със сътветното преразпределение на средствата в зависимост от обществени интереси и политики, които подлежат на обсъждане, дебат и обществен контрол/сезиране т.н.?  Има и трети и четвърти ред въпроси, но дори на нивото на тези "опростенчески" два вероятно става ясно, че в отговорите им се крие именно динамиката на пазарните отношения между частни и обществени актьори на този пазар.

Та вероятно е добре да започнат да се задават тези въпроси, за да се изясни структурната логика и идеологическата позиция на участниците в започнатия дебат. "

180 журналисти от цял свят ще открият ежегодната си среща в Пловдив – Европейска столица на културата. Официалното откриване ще започне на 25 февруари от 19 часа с шествие на участниците от площад Централен до Римски стадион, където ще бъде даден и символичният старт на събитието с официални приветствия от представители на ръководството на Община Пловдив и президента на Международен ски клуб на журналистите (SCIJ). В него членуват представители от най-влиятелните медии от над 30 държави като Agence France Presse, Corriere della Sera, BBC World Service, Financial Times, CNN International и др.

По време на двудневната си визита, организирана от фондация „Пловдив 2019“, журналистите ще се запознаят с проекта „Пловдив- Европейска столица на културата“ и ще посетят културно-исторически забележителности в града. Предвидени са и посещения и срещи с местния бизнес, представящ региона.

Гостуването в Пловдив се осъществява в рамките на 65-тото Световно първенство по ски за журналисти, което ще се проведе от 25 февруари до 4 март в България. След Пловдив ще отпътуват към Пампорово, където ще продължат програмата си.

Годишната среща на SCIJ се провежда за трети път в България, след като през 1975 г. е била на Витоша, а през 2006 г. в Банско.

Снимка: @dzharov

Екипът на единствения дигитален гид под тепетата Lost in Plovdiv се e разровил из всички подхвърляния оттук – оттам, за да намери онези няколко изречения, за които с ръка на сърцето може да кажем: Истина са!

Като най – стария жив град в Европа Пловдив неизменно се свърза с множество стереотипи и разбирания. Разбира се, някои от тях са истина, но друга част – тотална заблуда. Ето кои са верните осем според екипа на единствения дигитален гид под тепетата:

1.    Пловдивчани са айляк.  Може би някои от вас ще контрират с въпроса: „А какво е това?” Ще отговорим простичко: онова усещане да си над нещата, да ти е спокойно на душата, да седнеш да си пиеш кафето на Стъргалото или в Капана по обед в работен ден и да не бързаш заникъде.

2.    В Пловдив през лятото е много горещо. Само пловдивчани и гостите от по – топлите страни могат да издържат на жаркото слънце и температури от над 40 градуса.

3.    В Капана е пълно с хипстъри. Да, факт! Това е кварталът на творческите индустрии, на всички, за които конформизмът не е присъщ и се вдъхновяват от съвременното изкуство.

4.    В Пловдив културата се усеща навсякъде – неслучайно градът бе избран за Европейска столица на културата 2019, а славата му на средище на просветата, образоваността и напредъка датира от древни времена.

Останалите 4 истини вижте в първоизточника Lost in Plovdiv.