Как бе поруган един от символите на Стария град   

Владимир Балчев

Една сграда навръх Джамбаз тепе още от средата на ХIХ век се налага като своеобразен символ на Трихълмието. Постройката се виждала още от железопътната гара на Пловдив.  Непосредствено  под нея се извисявала камбанарията на храма „Св. Петка” (Стара), отстрани се намирал самият храм. Тези три сгради, заедно с внушителните скали на тепето, формирали един незабравим ансамбъл.  Срещаме го още в първата  „Панорама на Филипополис“ от 1873 г., дело на фотографа Димитър Кавра, срещаме го също във фотография от 1875 г. на Дмитрий Ермаков, един от изявените майстори на световната фотография през ХIХ в. Погледната отблизо, сградата впечатлява със своята изящност и изисканост. Отделните детайли на  постройката най-ясно се виждат в една творба на придворния фотограф Иван Карастоянов от 1892 г.

Малцина знаят, че тук е било настанено някогашното Централно гръцко училище. Това е първата сграда в Пловдив, строена специално за учебно заведение. Издигната е през 1780 г. Преди да се появи тази емблематична постройка, децата се ограмотявали в предверията на църквите, или по къщите на даскалите.

Първи директор на училището бил йеромонах Антим. През 1790 г. го наследил иконом Константин, издал във Виена през 1819 г. „Описание на Пловдивската епархия“. През 1828 г. директор на школото станал хаджи Йоанис от Сливен, известен повече с името доктор Иван Селимински. Завършил авторитетната по това време гимназия в Кидония (Мала Азия), обиколил половин Европа, Селимински  респектирал учениците с широките си познания. Никой в Пловдив не подозирал,  че хаджи Йоанис участвал във Великата гръцка завера през 1821 г., имал връзки с дейци на национално-освободителното движение в Унгария и Чехия, с карбонарите в Италия, че по време на Руско-Турската война през 1828 – 1829, организирал снабдяването на българите с оръжие, основал революционни комитети в Сливен и други селища. Неслучайно някои автори го определят като първият български крупен революционен организатор.

Константин Моравенов пише, че до 1846 г. Централното училище било общо градско  заведение за Пловдив и в него се обучавала както гръцки, така и български момчета. Години наред фондът за издръжка на училището бил управляван от Чалъковци. През втората половина на ХIХ в. българите образували своя черковна община, основали български училища и се отделили от гърците.

Пак на Джамбаз тепе през 60-те години на ХIХ в. било изградено и Главно гръцко девическо училище. Средствата за изграждането му били осигурени от Сариставрус Косма.  Впоследствие и къщата на Сариставрус (известен като Саръ Ставри) също започнала да се използва за учебни цели. През 1874 г. се появило нов тип училище . Наричали го Зарифово училище (пъл¬на гимназия и учителски институт). То носи името на константинополския банкер Георгий Зарифис, който дарил значителни суми за развитието му. След смъртта на Зарифис през 1884 г.,  средства за издръжката изпращала съпругата на покойния банкер. 

През 1900 г. била издигната представителната сграда на училището „Григорий Маразли“. В новата триетажна постройка се нанесло мъжкото нормално Зарифово  училище, а старата сграда на Централното гръцко училище била заета от възпитаничките на Централното девическо училище. Опразненото девическо училище пък се превърнало в пансион за ученички. От своя страна къщата на Сариставрус станала пансион за момчета.

Ревностният изследовател на пловдивското минало Козмас Миртилос Апостолидис подробно описва историята на сградата. За първи път тя била ремонтирана през 1811 г. Вторият ремонт бил извършен през 1832 г. След 1840 г. състоянието на постройката било плачевно. Константин Моравенов пише: „Това вехто и изгнило здание не служеше веке   на нуждите граждански, че населението се бе умножило“. По време на големия пловдивски пожар през 1846 г. училището изгоряло до основи, но бързо било възстановено.

Историята на сградата има и своето продължение. След антигръцкото движение през лятото на 1906 г. бившето Централно гръцко училище е затворено завинаги. Няколко години по- късно то е преустроено и на променената вече безлична фасада се появява надпис „Столарско училище“ (т.е. тук се обучавали майстори за производство на мебели). След 1925 г. сградата се превръща в тютюнев склад.

В най-ново време старата постройка съвсем изчезна. Вместо нея се появи една бетонна грамада, която често наричат Бункера.

Имало някога една сграда, която привличала погледа още отдалеч. Имало едно изискано и изящно здание върху най-високата част на Трихълмието. Имало някога…

Днес има срам…

Последната й песен "Love's Gone To Hell" е номинирана за най-добра рок песен на 2016-а година от норвежкото списание Rockman наред с парчета на групи като Metallica, Sabaton, Korn и други

Рок фестивалът в долината на виното няма да мине без женско присъствие. Една от най-известните дами в рок музиката, Doro, ще допълни силния line up на “Midalidare Rock In The Wine Valley“ в който са W.A.S.P., Gotthard и Udo Dirkschneider. „Четирите световни групи със сигурност ще направят преживяването в Могилово незабравимо. Отделно ще имаме български групи, както и една изненада за младите рок музиканти и прохождащи групи в страната, което ще обявим скоро“, споделя Александър Алексиев, Управител на Мидалидаре.

Doro идва в България с титлата “Metal Goddess And Legends Award”, която получи през месец май в Лас Вегас на “Vegas Rocks Award Show”. Последната й песен "Love's Gone To Hell" е номинирана за най-добра рок песен на 2016-а година от норвежкото списание Rockman наред с парчета на групи като Metallica, Sabaton, Korn, Soundgarden, Megadeth и други.

Кариерата на немската рок звезда е наистина впечатляваща: ако трябва да я обобщим в цифри, тя се равнява на златни и платинени награди, близо 10 милиона продадени албума, над 2 800 концерта в 60 държави на 4 континента, 16 студийни албума, четири DVD издания и милиони фенове в цял свят.

Doro е известна и като вокалистка на бандата Warlock, но най-вече нашумява със соловата си кариера. Първоначално свирейки с местни банди, Doro прави голяма крачка с Warlock и тяхната поява на пазара в САЩ. Warlock са известни с албумите си Burning the witches, Hellbound, True as steel и др. През 1989г. излиза първият й самостоятелен албум Force Majeur, последван от успешни албуми в САЩ, които оглавявават и класациите в Европа. През 93-а се появява Calling the wind – албум в различни версии за САЩ и Европа, който съдържа множество съвместния изпълнения на Doro и други музиканти, и поставя тенденция на дуетите в кариерата й. През октомври 2012г. на бял свят се появява последният албум на рок изпълнителката - Raise your first, който е записан в САЩ, Германия и Скандинавските страни. Doro ще пристигне в България с Nick Douglas (Бас), Johnny Dee (Барабани), Bas Maas (Китара) и Luca Princiotta (Китара, Клавишни инструменти).

„Rock In The Wine Valley” ще се проведе на 9, 10 и 11 юни 2017-а година. Билетите са в продажба в мрежaта на Eventim в цялата страна, както и в OMV, THE MALL, Книжарници Ориндж, Офис 1, Билетен център на НДК, Технополис, Български пощи. Цените на билетите за целия фестивал са: 

- 70 лева (редовна цена) -  до 31 май 2017г.

- 80 лева (last minute) -  от 01 до 11 юни, 2017г.

Военни с автомати, полицаи и други представители на реда патрулират денонощно, пръснати из стратегически важните места на града

В Брюксел няма да видите пране по терасите

Бездомниците се веселят и танцуват наедно с гражданите, без да ги закачат

Паулина Гегова, специален пратеник на Под Тепето в Брюксел

Европа е голям и твърде стар континент. Подчертавам стар, защото поради тази причина е запазил съкровища и кътчета, история и спомени, които си заслужават да бъдат видени, преживени, припомнени или тепърва открити. А когато си в Рим прави като римляните. С други думи, ако си в чужда държава слей се с тълпата, стани едно цяло с живота, с типичната атмосфера, превърни се не в турист, а в кореняк.

Кралство Белгия е на 2000 години. Държава станала свидетел на много национални и културни потоци. Двустранна, двуезична, смесица между ренесансова структура и съвременно европейско влияние. Нищо чудно, че столицата Брюксел е седалище на Европейския съюз.

Пътешествието до Брюксел може да е изпълнено с напрежение, но сладко-горчивата тръпка от преживяното ще остави пресен отпечатък във всяко съзнание, до края на живота ви. Веднъж стигнали там, ще се потопите в нещо, което обичам да наричам дуализъм. Не само на религиозно, но и на философско ниво. А какво да очакваш и как да го изживееш?

Небето

Или с други думи изминатия път. Ако имате възможност, стигнете до Брюксел със самолет. Може да не е най-евтиният вариант, но гледката от малкото прозорче си струва всяка една стотинка, била тя и последната. Немските авиолинии се грижат подобаващо за пътниците си, а облаците са на една ръка разстояние. Жалко, че не можем да я протегнем и да ги уловим. Уви, съществува и неприятната част с летищата и строгите проверки. Внимавайте с какво пълните куфарите си, защото някои неща може да не преминат границата. Запознайте се предварително с изискванията, за да не се разделите по неволя с парфюма си или пастата си за зъби. Проверките са неприятни и досадни. Често могат да ви сметнат за съмнителен, но няма от какво да се притеснявате. Приемете го като първата стъпка от приключението и не се стресирайте ако някоя метална пластина по дрехите ви или обица на скришно място задейства детекторите. И не забравяйте да си сложите чисти чорапи, защото е много вероятно да ви събуят. След това просто се отдайте на небесната шир…

Сигурността

Тъжно, но факт, днес живеем в опасни времена. Проверките по летищата не са единствените мерки за сигурност, с които трябва да се съобразявате. Брюксел е важен за Европа град и безопасността му е особено голям приоритет за управляващите. А чужденци има много. Европейската столица е желана дестинация за различни раси. Има от всичко – през азиатци, до американци. Точно затова военни с автомати, полицаи и други представители на реда патрулират денонощно, пръснати из стратегически важните места на града. На централната гара, по летищата, в метрото, на централните улици, може да ги срещнете навсякъде. Столицата разполага дори с вело полицаи. Гледката на мъж в униформа и оръжие е малко плашеща, но те няма да ви закачат без причина. Е, не се изкушавайте да ги снимате, защото повечето няма да се съгласят. Все пак отиваме да си прекараме добре, а не да ни закопчаят.

Шоколадът

Не може да отидеш в Брюксел и да не пробваш белгийски шоколад. Той е един от водещите в сладкарската индустрия, а магазините за какаови изделия са сред най-срещаните. Ако тръгнете по центъра ще ги забележите един след друг, един срещу друг – големи, изпълнени с всевъзможни вкусотии и никой от тях не е конкуренция на следващия, защото желаещи за купуване има в изобилие. Веднъж влезли в магазин за шоколад, сякаш попадате в къщурката на вещицата от Хензел и Гретел. Всяка стена и витрина прелива с ново и ново изкушение, кое по-апетитно от предходното. Изборът е труден и нищо чудно да прекарате в една такава сладкарница половин час, че и повече.

Заведенията

По стари френски традиции, Брюксел е изпълнен с изискани ресторанти, предлагащи френски вина, а по белгийски тертипи, бирариите са основен конкурент. Въпрос на личен избор е кое ще предпочетете, но моят съвет е – ако имате възможност, пробвайте и двете. Няма да сбъркате! Вината са най-често висок клас. Бяло, червено или розе,те са сладникави и леки. Липсва им онази отлежала плътност на домашното българско вино, но са ароматни и пенливи. От друга страна, белгийските бири са едни от най-добрите в света. На центъра има магазин, в който предлагат над 1000 вида бира, а в пъбовете може да вкусите пресен наливен ейл. Лошото е, че за нашия стандарт, цените са високи. Много високи. Един малък наливен Вишнев крик в Брюксел струва 5 евро. Това е двойна цена на нашите крафт бири, но явно развитието на страната и стандарта си казват думата.

Забележителностите

Архитектурата на Брюксел е под основното влияние на фламандски и валонски стил. Точно поради тази причина са останали дворци, а жилищните кооперации са запазили кокетните си, продълговати фасади, най-често завършващи с кули. Интересен факт е, че на нито една тераса (френски стил) няма да видите проснато пране. Друг интересен факт е, че в старинната част улиците са павирани, а на места може да видите вградени миди с позлатена патина. Задължително трябва да видите Централния площад, който е обграден от дворците, сега играещи ролята на музеи, парламент и други. За определен период от лятото, площадът се покрива с килим от цветя. Зимата пък се нагледахме на туристи. Друга основна забележителност е Пикаещото момче, известно още като малкия Жулиен. Бронзовата статуя представлява малко момченце, което пишка във фонтан, а няколко пъти седмично го обличат в дрехи. Легендата гласи, че статуята е сложена, за да напомня на обществото за детето, което изгасило разположените от неприятеля боеприпаси, като се изпикало върху тях от градските стени. Ние, българите, интерпретирахме тази история по време на визитата си, че заради нарасналите терористически актове от последните месеци, момченцето е загасило фитила на поставена бомба. Дори в тежки времена трябва да се намери място за малко смях.

Изкуството

Както навсякъде, Брюксел не е ощетен от страна на улични артисти. Такива може да се намерят най-често в метрото или на Централната гара. Може би заради студа не видяхме такива по улиците, но все пак музиката се лее, а изпълнителите са истински професионалисти. В метрото например, се натъкнахме на трима музиканти, които толкова добре свиреха и пееха рок ен рол, че се спряхме да потанцуваме с тях, докато бездомниците ни правеха компания от страни и то без изобщо да ни закачат. Никой няма да те дръпне, дори няма да ти се провикнат, както сме свикнали по пловдивските улици. Но да се върнем на изкуството. Овен уличните артисти, столицата разполага с много театрални сгради и заведения, в които се изнасят представления или концерти, а картините са неделима част от по-значимите сгради.

След всичко казано, след всички трудности, все пак посетете Брюксел. Ще останете очаровани, но се пригответе психически и се заредете с търпение, че дори в такава подредена страна гафовете не са нещо несрещано. Защото дори в четири звезден хотел може да ви се развали тоалетната, да пиете рядко кафе или да объркате посоката на метрото. На нас ни се случи. Все пак приключенията нямаше да са истински приключения ако вървяха гладко, нали? И пак напомням – не забравяйте да си носите чисти чорапи по летищата.

Снегът е бедствие, може би, но той покрива всичко с бялата си пелерина. Превръща порутеното в тайнство, а красивото в магическо. В Япония властите имат за цел да предпазят поданиците си от бедствия, но в старата столица Киото, където традициите все още се поддържат, зимата е не само почитана, тя е запаметена, чрез фотографии, които показват как и в студа може да вирее хармония. Природата е именно това - хармония между земята и хората. 

Тези снимки показват приказната част на Япония в един по-различен аспект.

Гейшите никога не са били по-красиви

Йордан Димитров Радичков е български писател, драматург и сценарист, представител на магическия реализъм. Той е алтернативен творец. Два пъти е номиниран за Нобелова награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. През 2004г. на този ден, светът ни го отне, но остави след него поредица книги, които винаги ще научат на нещо ново както децата, така и порасналите. "Малки жабешки истории", "Ние, врабчетата", "Суматоха", "Прашка" са само малка част от литературното му богатство. 

Предоставяме ви 10 цитата от неговите разкази и лични мисли, които и до днес стоят толкова актуални.

 "Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!" ("Ние, врабчетата")

"Дано бог ни запази от чужди държави! Какво биха казали чуждите държави: Нямате ли си вие държава да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите държави!" ("Опит за летене")

"- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.

- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш.

- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.

- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.

- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва." ("Свирепо настроение")

"Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има." ("Суматоха")

"Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага."

"Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" ("Ние, врабчетата")

 "Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти. Трябва ли тогава да убием мухата!" ("Убий мухата!")

"Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

"Надеждите ни тъй са се пръквали по пасищата и пак по пасищата са издъхвали. Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди... "("Ланските гнезда")

"Изобщо човекът обича да си придава важност, да гледа господарски и завоевателно на света. Но понеже е трудно той да направи това със същества равни на него, затуй търси същества слаби и беззащитни." ("Нежната спирала")

Ники Буун е имала огромна страст към фотографията по време на младежките си години. Тогава тя е живяла в Шотландия и това е било основното и хоби, което е поглъщало времето й. С времето, обаче, ситуацията в живота и се променя и изоставя това си занимание.

Времето лети, Ники се омъжва и ражда четири деца, като заедно със съпруга и се местят да живеят в Нова Зеландия. Когато остава у дома, грижейки се за децата си, тя вижда как малчуганите изучават света около себе си и я вдъхновява отново да хване фотоапарата в ръце. Именно в този момент, Буун прави поредицата фотографии „ Диво детство“. В поредицата фотоси, Ники показва живота на децата си, като акцентира, че това е детство без телевизор. Такова, каквото е било нашето – бурно, диво и много забавно.

Ето разказът на Ники в кадри:

Моите деца живеят без телевизия и модерни джаджи

Нашият начин на живот може да изглежда странен или сложен ...

…но аз съм толкова щастлива, че живеем в това напълно вълшебно място.

Това е моята хроника на дните, изпълнени с контакт с природата и да игри докато не припаднеш

Това е запис на детството и живота, такива каквито са

И реалността

И това е отражение на моето детство ...

Времето, когато бях напълно свободна

Имам същото преживяване и сега с децата си

Наистина искам хората, които видят снимките, да си спомнят за своето детство

Децата ми се пробират вкъщи целите в кал и разбирам, че те наистина имат нужда от това

Те обикалят където си поискат и живеят в единство с природата

Те живеят тук и сега, диви и свободни ...

и нищо не стои между младите техните души и природата

Да, селският живот изисква труд…

Те виждат откъде идва храната. Какво е живот и смърт

Те приемат живота, дори с трудните му уроци