Двутомният „Чамкория“ излиза на 4 май

Писателят заяви, че не го интересува дали е по-добър от „Възвишение“

Вижте откъс от книгата

Чакането за феновете на Милен Русков свършва след няколко дни и те ще могат да се возвисят с новия му роман. Новината съобщиха преди минути от пловдивското издателство „Жанет 45“. На 4 май излиза от печат новият му роман в два тома „Чамкория“, чието оформление е дело на пловдивския художник Румен Жеков.

В първото си предпремиерно интервю пред blumbergtv Русков разкри, че и новият роман „Чамкория“ е написан на специфичния за времето си език. „Книгата е написана на софийският жаргон на 20-те години така, както би го говорил един шофьор. Той е и разказвачът – от първо лице, което ми дава възможност да пиша на този жаргон“.

Авторът отрича да има притеснения дали новият му роман може да не пожъне същия успех като „Възвишение“. „Мисля, че книгата е хубава и не знам дали е по-хубава. Това е много трудно да се каже, тъй като има някои определени малки предимства пред „Възвишение“. А „Възвишение“ има други малки предимства пред „Чамкория“. Никога не съм смятал, че всяка следваща книга на един писател трябва да бъде по-добра, защото очевидно това е невъзможно. Аз съм напълно спокоен и искам просто да пиша хубави книги. Не ме интересува особено дали тази ще бъде по-хубава от предната“.

Ето анотацията на издателството: „Един човек, по силата на професията си, се оказва въвлечен в някои от най-мрачните тайни на своето време. Това са 1920-те години, когато в България се борят две големи военнополитически групировки: Военният съюз, Демократическият сговор и ВМРО, от една страна, и Единният фронт, от друга. Нашият герой не е партизанин на никоя от тях, което му позволява да ги види сравнително безпристрастно. Същевременно той се бори с живота като обикновен човек и разказът му за градския бит възкресява неистовата атмосфера на 20-те години. Той би могъл да продължи да живее така, но характерът му го подхлъзва малко по-дълбоко в сенките.“

По думите му, главният герой има добър шанс да успее да мине между капките, обаче характерът му го подхлъзва и се въвлича в много неприятни неща. „Слави Желязков е името – звучи ми точно като за шофьор на такси или омнибус“, смята Милен Русков. По думите му, е много по-лесно да се пише за исторически периоди и събития, отколкото за настоящи.

Милен Русков (1966) е автор на още три романа: „Възвишение“ (2011), „Захвърлен в природата“ (2008) и „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004). Той е носител на повечето големи български литературни награди, както и на Европейска.

Следва откъс от новия роман, който авторът сподели на страницата си във социалната мрежа Facebook:

„Който е карал през Арабаконак, пътят до Чамкория не може да го уплаши. А аз съм карал. Като се върна оня шефьор до Сливен, викам им на хората от „Експрес”: „Нема ли некаква друга работа при вас?” Те провериха, казват: „Нема.” И таман да си тръгнем, сетиха се, та звъннаха в „Български експрес” – понеже те нали са вързани: „Експрес” им кара товарите, а „Български експрес” им движи пътническите превози. Провериха и викат: „А, имаме временно едно место там.” Понеже им се разболел шефьорът от Орхание, а другият от София не искал да върти и неговите курсове, че требвало да се спи в Орхание. Понеже те имат курс в 9 от Орхание, после в 12 от София, в 3 от Орхание и после в 6 пак от София. 70 км., 2 часа и полвина се пътува. Шефьорът им от Орхание въртел сутрешния курс в 9 и после в 6 се прибирал, а софийският им шефьор карал рейсовете от 12 натам и от 3 наобратно. „Ако искаш, викат, можеш да вземеш тия два курса, но ще требва да спиш вечерта в Орхание.” Пари за нощувка не дават, тъй че требва да се спи в омнибуса. „За една-две седмици, казват, докато се оправи нашия човек.” Викам добре, вземам го. И тръгнах на 1 април по тоя курс. Никога не почвай нещо на първи април! Нема да излезе добре.

Та така, въртим аз Орхание – София и обратно, през деня си ходим вкъщи, вечер спим там. В омнибуса. Тоя си е закрит омнибус, класическа работа. Носим си одеяла, свивам се там на седалките, спим. Не бех минавал през Арабаконак. Това е завой до завой. Па е и баир. Спирам там на Руския паметник и на мините на братя Бакиш. Ако има некой де. Обикновено нема. У Орхание се запознах с един Рачо Джамбов, собственик на коларо-железарска работилница. Той решил каросерии да прави. Но не му върви, нема кой да ги купува. От „Български експрес” не искат. А сутрин ходим да закусвам в техната сладкарница „София”. Тя се нарича сладкарница, но те там правят много хубав катък. Викат му по друг начин, но то си е катък – вземат цедено млеко и слагат вътре парченца сирене и нарезани печени чушки, хубаво става. Аз кажи-речи всека сутрин това си закусвах там. И на 14-ти, братче, въртим последния курс от Орхание до София, техният човек се връща на другия ден, тъй че аз малко на уволнение съм го дал. Викам си: „Е, хубава беше тая работа, но па ми омръзна да спим в студения омнибус. Сега вече че можем да си спим вкъщи, на леглото!” И както карам, вече по нанагорнището на Арабаконак, къде започват острите завои, малко след полуразрушения изоставен кантон, не щеш ли една кола ни изпреварва. Това обаче бавно става, понеже тука трудно че караш с повече от 20 км, и аз с толко карам. И докато тя ни изпреварва, един човек се обади от омнибуса и възкликна: „Ами че това е Царя!” Аз погледнах по-внимателно в страничното огледало – верно бе, сам Царят! В неговия 6-местен „Щаер” с десен волан, седнал до шефьора и облечен с кафев ловен костюм. Говори през рамо с един цивилен човек, седнал зад него на подвижните седалки на втория ред. За тоя човек после разбрах, че бил Делчо Илчев, естественикът. Като познаха хората Царя, лепнаха се за прозорците отлево и почнаха да ръкоплескат. Царят се усмихна, свали си шапката и ни махна с ръка. После вече ни изпревариха. Хората се възбудиха много, викат „Гледай какъв късмет да видиме Царя!” Па некои казаха „Ами той всъщност често идва към Орхание, ходи тука край Арабаконак на лов за глухари”. Но пак си е голем късмет и редкост да видиш на пътя баш па Царя! Това да не ти е бай Петко фурнаджията! Така им викам на мойте хора в омнибуса, и докато обсъждаме нещата във вид на тая крайно редка случка, те ти булка Спасовден! Не са минали сигурно и 2-3 минути, откакто ни изпревари Царят, и се чуват пред нас едни гърмежи, едни бумтежи, една некаква страхотия, абе мани мани! Изстрели, па и бомби! Аз заковах на место, като магаре на мост направо! Рекох си: „Карам ли напред, че се наврем на вълка в устата! Нещо е станало, братче!” И тръгвам да обръщам рейса. Но това е там много трудно, пътят е в Арабаконак тесен, като нищо че се навреш в канавката, а ти мани нея, ами отдесно има един стръмен дол, в чието дъно тече един приток на Бебреш. Там па ако се хлъзнеш, съвсем си отекъл. Та значи аз въртим кормилото, едвам-едвам обръщам, през това време се чува стрелба зад завоя пред нас, сигурно нема и 500 метра дотам и кой знае какво става от другата страна. Хората крещят „Отвори вратата да слеземе, че ни избият като пилци в тоя омнибус!” Понеже мислят, че аз нема да можем да обърнем. То прочие и аз така мислим. Но продължавам да се опитвам от немай-къде. Обаче им отворих вратата, който иска, да слезе. Хората слезнаха, готови да бегат, ако се зададат разбойници откъм завоя. И аз таман съм завъртел колата под прав ъгъл към пътя, гледам иззад завоя изскочи един човек и тича към нас, това е сам Царят в ловния си костюм, дотича до омнибуса и вика: „Обръщай по-бърже, обръщай по-бърже!” А около устата и на брадичката му кръв, тоже и на пуловера му отпред, а и по ръцете му. Викам си „Ранен ли е този човек, какво е станало?” Хората и те много се уплашиха, като го видеха така, опръскан с кръв. А той скочи в рейса, дойде при мен и рече: „Стани, стани!” Аз станах, той седна и с една много опасна маневра обърна рейса. Верно че е добър шефьор Царят! А па и понеже се уплашил – бега, човекът! – дошла му смелост и направи тая много опасна маневра, която аз не смеем да извършим, за да не паднем в канавката. Той обаче я направи. Така е – като бегаш от едно, ставаш много смел за друго. Обърна, значи, рейса и вика на пътниците, които беха слезнали, за да бегат при нужда: „Хайде, добри хора, качвайте се бързо в колата!” Те се качиха и Царят отпраши обратно към Орхание. „Откъде, вика, се затваря вратата?” Аз му показах и той затвори. Тогава един военен, който пътуваше в омнибуса, дойде при нас отпред и както се държи с едната ръка за дръжката, с другата отдаде чест и рече:

– Разрешете да се представя, Ваше Величество! Капитан Каролев от Орханийския гарнизон. Бех тръгнал в домашен отпуск, но съм готов да се поставя на Вашите заповеди. За мен ще бъде чест! – вика.

Царят кимна и каза:

– Благодаря много, господин капитан! Моля седнете до мен, за да можем по-лесно да говорим.“

Целият откъс може да прочетете ТУК.

Два дигитални центъра отварят врати за посетители

Паулина Гегова

Програмата БГ 08 „Културно наследство и съвременни изкуства“ цели да подпомогне възстановяването и опазването на културното наследство, да осигури достъпна среда и да възстанови културната история на Пловдив – един от най-старите живи градове.

Проектът започна преди близо две години и вече е на финалната права. Основната идея е да дигитализира движимото и недвижимото културно-историческо наследство от фондовете на най-важните културни институции на територията на Община Пловдив като ОИ „Старинен Пловдив“, Народна библиотека „Иван Вазов“, Регионален етнографски музей, Регионален археологически музей, Регионален исторически музей и Градска художествена галерия.

За момента в електронната система са дигитализирани 50 000 единици движимо културно наследство и 30 обекта недвижимо наследство. Такива са Одеона, Римския акведукт, Античен театър Пловдив, Небет тепе, някои от къщите в Стария град и други. Всички те са заснети в триизмерен модел.

Двата дигитални центъра също отварят врати за посетители. Единият се намира на ул. „Цанко Лавренов“ 10 в Старинен Пловдив, който вече има назначен управите и два IT специалиста.

Другият се помещава в Народна библиотека „Иван Вазов“ като разполага със скенер А0, възлизащ на 100 000 лв. и съхранява книжното културно-историческо наследство.

10% от единиците са отделени за ромското наследство, което е част от българската и градска история. В тях са включени фотографии, обичаи и традиции на етноса.

Общата стойност на проекта възлиза на 586 778, 77 евро и е първият в страната завършен от-до дигитален проект.

Достъпът до електронната система е лесен. Там може да се намерят както всички движими и недвижими единици, така и да се създаде обратна връзка с институциите-партньори. В сайтът може да се влезне и през мобилни технологии.

За директорът на ГХГ Красимир Линков най-важната част от проекта не е завършъкът му, а бъдещето му след това. На същото мнение са и колегите, участвали в изграждането му през последните две години. Те ще се постараят да направят всичко възможно не просто да предоставят информация и снимков материал на потребителите, а да превърнат проекта в „дишащ“ и водещ собствено съществуване. За целта са обучени и 12 експерти от институциите в областта на дигитализацията, за да продължат тази значима за града политика.

Пиесата изследва човешките взаимоотношения и липсата на семейно разбирателство

Паулина Гегова

Театърът е не просто изкуство, а прокрадване на идея в зрителя. Най-често идеята е свързана с определен тип мироглед и философия. Те може да не съвпадат с възприятието на публиката, но винаги остават горчив или сладък привкус по „небцето“ на съзнанието.

Според наше скромно мнение, България е богата на театрален потенциал и той не се изчерпва само в рамките на Пловдив. Сцената на Драматичен театър „Н. Масалитинов“ приема много гостуващи постановки, които ни очароват с наситеността си. Снощи гост на пловдивчани беше спектакълът на Народен театър „Иван Вазов“ – „Богът на касапницата“, а днес ще се играе и за втори път. В главните персонажи се превъплътиха Юлиан Вергов, Владимир Карамазов, Александра Василева и Радена Вълканова. Оригиналният драматургичен текст е на Ясмина Реза, а режисьор на българската интерпретация е Антон Угринов.

„Богът на касапницата“ е ситуационна пиеса, развиваща се в едно действие. Тя няма разтеглен сюжет и низ от случки, но в този единичен момент показва достатъчно смисъл. Тя проследява историята на две семейства, които са се събрали, за да разрешат проблем, създал се между 11-годишните им синове. Когато се срещаме с героите в началото те са уравновесени, привидно спокойни, стремящи се да запазят добрия тон и да излязат от ситуацията без ненужно нагнетяване на агресия. Уви, в последствие задръжките падат и те показват истинските си същности, стриктно пазени през годините.

Постановката доста леко и лесно смилаемо изследва човешките взаимоотношения, не само между непознати, но и вътре в семейството. Излага на показ мъката и страховете, скътани в душата. Тези, които те изяждат отвътре, защото не можеш да ги отприщиш. А не можеш да ги отприщиш, тъй като за цивилизованото западно общество не са допустими.

Другата много важна истина, която се разбира от постановката е, че никой не е съвършен, колкото и да не му се иска да го приеме и всеки е виновен, не само до доказване на противното. От доказателство просто няма нужда.

„Богът на касапницата“ може да се разгледа от две сблъскващи се една в друга страни – и като комедия, и като драма. Съчетанието на жанровете позволява да приемем по-горе описаните истини по-лесно. Да си кажем: „Да, никой не е безгрешен, но все пак съм просто човек – нормално е да греша.“  Има моменти, в които персонажите ще те разсмеят. Шегите са семпли и точно на място. В други ще си помислиш, че и ти си преживял нещо подобно или пък някой от тях ще те отврати с натрапчивостта си.

От гледна точка на музика и сценография – пространството е изчистено. Преобладава черният фон, за да позволи на актьорите да изпъкнат и да се откроят. Самите те успешно „превключват“ от емоция на емоция, от сдържаност на избухливост, от пълен упрек към самосъжаление. В заключение осъзнават, че тази неочаквано развила се среща е едно от най-ужасните събития в живота им и веднъж приели този факт, завесата се спуска и ни оставя са гадаем какво ли се случва с тях след това…

Международно състезание по професии събира 130 ученически фирми от България, Белгия, Румъния, Сърбия и Черна гора

Бизнес в нови сектори ще демонстрират участници в Международния панаир на учебните предприятия „Млад предприемач“, който ще се проведе на 27 и 28 април 2017 г. в Пловдив. На него ще се представят  130 ученически фирми от България, Белгия, Румъния, Сърбия и Черна гора.

Много от участниците обръщат поглед към модерни направления в бизнеса, като пластична хирургия, услуги, свързани с развлечения и отдих, търговия чрез поръчки по поща, телефон и Интернет, онлайн медии. Други се изявяват в традиционни стопански дейности:  финанси и застраховане, производство и пласмент на храни и напитки, туризъм и хотелиерство, организация на събития, реклама и пиар, строителство и озеленяване, фотография, спорт,  търговия в широк спектър – от сувенири и  играчки през  облекла, бижута, козметика, стоки за бита и книги до  автомобили.

Бъдещите мениджъри ще покажат как управляват своите тренировъчни фирми в Международен панаир Пловдив. По време на ТФ ФЕСТ ще се проведат 16 конкурси, сред които за щанд, за екип и професионално обслужване, за каталог и рекламни материали, за уеб сайт, за презентация, за най-добра банка, за защита на интелектуалната собственост, за сътрудничество с фирма ментор,  ще бъдат избрани Мис и Мистър ТФ ФЕСТ.    

Това е единственото в България състезание по професии с международно участие. Очаква се неговото двадесето издание отново да мине в силна конкуренция между отборите, които  са с 18 повече от миналата година.

Проявата се организира от Центъра на учебно-тренировъчните фирми към Министерството на образованието и науката. Тя е одобрена като международно събитие от Европейската комисия и посочена като добра практика за обучение в предприемачество и развиване на креативността.

ТФ ФЕСТ е част от проекта „Мост между училището и бизнеса“. Всяка година расте броят на работодателите, които го посещават, за да подберат бъдещи кадри за своите  компании.

Мрежата на българските учебни предприятия обединява 347 ученически и 6 студентски фирми. Всяка година нови 5000 души получават интегрирана подготовка по икономика, компютърни умения, бизнес администрация, роден и чужд език. Мрежата е лидер на Балканите в прилагането на дуалния модел в икономическите специалности на средните училища

ТФ ФЕСТ се провежда с подкрепата на Международен панаир Пловдив, сдружение „Българска тренировъчна централа“, Българския форум на бизнес лидерите, Патентното ведомство и други партньори.

Разказ за живота на италианеца Едмондо Вакаро в Пловдив от 1879 до 1926 г.

Проучените документи в архивите дават сведения за драматични събития, свързани с къщата на „Христо Г. Данов”

Владимир Балчев

Преди две седмици „Под тепето“ посочи „поредния архитектурен бисер на Пловдив“, който е, меко казано,  в лошо състояние. Става дума за сграда на ул. „Христо Г. Данов“ № 21. Никола Алваджиев твърди, че къщата била построена по италиански модел от Вакаро. Преди тук бил конакът на Исмаил бей. Фактите обаче се разминават, тъй като конакът на Исмаил бей се намирал почти до Джумаята. Какво казват документите. Една снимка на придворния фотограф Иван Карастоянов е сигурно указание, че през 1892 г. сградата вече е съществувала. През 1919 г. собственик на къщата бил Бохор Перец. Собственикът обаче от години не живеел в Пловдив, затова упълномощил брат си да я отдава под наем, или да преговаря за продажбата й. Като съсед е посочен д-р Атанас Събев, който закупил конака на Марко бей и с помощта на съпругата си, италианката Емилия Фавретто, приспособил старинната постройка за частна търговска гимназия. От другата страна съсед е Тома Костов, който отворил на Джумаята  магазин за модерни велосипеди от Европа.

Проучените документи в архивите дават сведения за драматични събития, свързани с тази къща:

През 1919 г. в Пловдив пристигнал италианецът Едмондо Вакаро. В  свидетелството му за съдимост пише, че е роден в Цариград, а негови родители са Карло Алберто Вакаро и Марона Морети Вакаро. Всъщност Едмондо Вакаро прекарал по-голямата част от живота си в Пловдив. Пристигнал под тепетата едва 6-годишен, а 36 години по-късно бил принуден да напусне града и се върне в Италия, тъй като Първата световна война превърнала родината му и България във вражески държави.  

Карло Алберто Вакаро, бащата на Едмондо, бил отдаден на бизнеса, пробивал си път в продължение на повече от 20 години, докато се наложи като един от най-крупните търгов­ци и индустриалци под тепетата. Майката Марона била човек на изкуството. Още в началото на 1881 г. вестник „Марица“ известява за изявите й в благотворителен концерт с участието на професионалните музикантки Мария Монтани (пианистка) и княгиня Турн-Таксис (оперна певица). Израснал в тази среда, Едмондо Вакаро в по-нататъшния си път непрестанно се люшка между бреговете на прагматичното и романтичното.

През май 1912 г., репортер на вестник „Санстефанска България" влязъл за първи път в новопостроена­та сграда на кино „Екзелсиор". Стъписан и объркан, журналистът се почудил как да обясни невиждания в Пловдив европейски блясък, парижкия лукс, празничното сияние на електричеството, сюблимното усещане, че от този салон пловдивча­ни гледат направо към модерния свят на бъдещето? Новинарят едва успял да благодари на Едмондо Вакаро, „чо­век на една Велика Италия", който не пожалил сили и средства, за да направи изключителен подарък на града.

Отшумели аплодисментите. След обявяването на Първата световна война, фамилията Вакаро трябвало да напусне страната…

При завръщането си в Пловдив през 1919 г. Едмондо Вакаро видял един различен град. Наемите били космически, денем улиците прие­мали протеста на гладни­те, нощем - веселието на новобогаташите. Въпреки променената обстановка, Едмондо решил да наеме голямата  сграда на ул. „Княз Фердинанд“ (сега ул. „Христо Г. Данов“ №21). Така италианецът тряб­вало да плаща наем не са­мо за киното, но и за ог­ромната къща с четири спални, два салона, прос­торна столова, плюс дру­ги четири помещения. Този палат давал подслон на седем деца, съпруга и три слугини. На всичко отгоре домът бил обзаведен с най-скъпите мебели, ук­расен с оригинални картини, пана от японски порцелан и различни статуи. Само че доходите от европейското кино в гладния Пловдив не мо­жели  да  му  осигурят нужните средства. Затова през 1920 г. Едмондо се включил в Акционерно дружество „Егейско море“, на което станал подпредседател. Дружеството било за производство на мебели, но се занимавало още с търговия (включително на тютюн), комисионерство, едновременно с това извършвало всякакви банкови операции. Виждайки, че и тук нещата не вървят добре, италианецът напуснал дружеството през лятото на 1922 г. В този момент съдът анулирал предишния до­говор    за наема на кино „Екзел­сиор . Какво можел да направи Едмодо Вакаро, освен да продаде цялата техника? На 6 март 1923 г. купу­вачите Г.Адамов и Г. Кацаров платили 5 милио­на лева за киномашините. Добра сума, но по-го­лямата част от нея отиш­ла за погасяване на стари дългове.   С   останалите пари италианецът наел мелница в днешното село Ясно поле. Модерната техника била закупена с нови дългове.

Синът на Карло Алберти загубил половин година, докато се монтира  техниката, но през това време успял да сключи изгодни догово­ри за мелене на зърно. Просто мелницата трябвало да се завърти и за­почне връщането на дъл­говете. Мелницата обаче не се завъртяла. Най-напред се намесил кметът на Ясно поле, след това собственикът на мелницата, накрая - съ­дът. Тъкмо преди пуска­нето на машините собственикът се покрил, за да не получи наема в определе­ния срок и веднага завел дело. Искал си обратно мелницата, заедно с ма­шините, платени от Вака­ро, и всичките постройки, вдигнати от италианеца. Притиснат до стената, Едмондо вземал заеми с убийствен срок от някол­ко дни, надявайки се, че съдът и законът ще се на­месят навреме.

Крушението би­ло страшно. Скъпите ме­бели били продадени на  безценица през 1925 г., новите машини се изтъргували на половин цена. През 1926 г. Вакаро умо­лявал съда да му оставят поне мивката, защото дъщеря му Йоланта била на няколко месеца, синовете Джино и Силвио на 2  и 12 години. Непълнолетни били също Ренато, Ада, София, Меропе (впоследствие по мъж Дженаро Ленатто), Нелла (Наталия).  Едмондо бил съсипан от катастрофата. Напуснал Пловдив, преживял ня­колко години в София и се поминал само 20 дни след  смъртта на баща си.

Припомняме първата публикация по темата тук: Поредният архитектрен бисер в лошо състояние в Пловдив

Тончева е един от шестимата инвеститори в американската компания VMware

Родителите й не вярвали, че тя ще успее да замине за Щатите и да завърши висшето си образование там

Стефка Георгиева

Както вече ви казахме, изключително важна и мотивираща среща за пловдивските бъдещи и настоящи предприемачи се проведе в Дома на културата в неделя вечер. Историите, които разказаха предприемачите в Силиевата долина вдъхнаха кураж и увереност на пловдивчани. Една от мотивиращите и силно обнадеждаващи речи бе на Дафина Тончева, инвеститор в американската компания VMware.

Макар към днешна дата, Тончева да е специалист в своята област, то преди години Америка е била само далечен блян. Бизнес дамата е родена в Пазарджик, в обикновено българско семейство, както тя сама го определи. Летата е прекарвала при баба си, в село Дебрещица. „Всеки ден ставахме рано и отивахме на нивата, където нижехме тютюн. Тогава тя ми каза, че ако не искам да вадя пари с ръцете си, да ги печеля с ума си. Не я разбирах добре какво иска да му каже, защото бях едва 6-годишна“, разказва успялата дама.

Години по-късно наистина е осъзнала думите на баба си и решава с всички сили и средства да инвестира в себе си и да замине за Америка. Започнала е да посещава курсове по английски език, но родителите и били изключително скептични. Дафина заяви, че по нейно мнение са я оставили да прави каквото си иска, а именно да учи премного, само защото е било безвредно и в най-лошия случай, щяла да научи език. „За майка ми и баща ми, идеята че мога да замина за САЩ и да уча там бе толкова постижима, колкото тази да построя совалка и да полетя в космоса“, твърди Тончева.

В крайна сметка е усвоила английския език и е започнала да търси всевъзможно начини за обучение извън страната. Дафина пише до 100 американски университета с въпрос дали осигуряват стипендии за чуждестранни студенти. 50 от тях отговарят положително и я молят да изпрати документите си за кандидатстване като заплати необходимата за целта сума. „Семейството ми нямаше възможност да си позволи дори това. Писах им отново дали е възможно да опростят таксата и те го направиха. Кандидатствах във всички 50 университета с надеждата, че все някъде ще ме приемат и ще мога да избера най-подходящия за себе си.“ Така и се случва. Приемат я в един от най-престижните световни университети  - Харвардския. 

Ако смятате, че с това историята приключва, то съвсем не е така. Тончева завършва Харвардския университет и започва да работи още по-усърдно, отколкото се е подготвяла във ВУЗ-а. Тя сподели пред присъстващите, че за нея няма работно време. Няма от 9 до 5, в офис, вкъщи, самолета – работи винаги и от където се наложи. Понякога през нощта, в 5 сутринта, винаги.

„Обичам това, което правя и да, аз съм успяла жена както според българските стандарти, така и според американските. Учете и инвестирайте в себе си! Няма по-важна инвестиция от тази. Бъдете упорити и правете всичко с любов и желание“, заявява Дафина. Според нея човек не само трябва да мечта и да гони целите си, колкото и невъзможно да изглеждат на моменти те, но и да повярва, че наистина заслужава това да се случи.

В момента пазарджиклийката е един от шестте главни инвеститора на VMware, които са помогнали на над 200 компании да развият собствения си бизнес и да сбъднат мечтите си. „Мечтайте на едро и се борете за това, дори да има само 1% шанс това да се случи. Защото ако този процент го има, то значи всичко е възможно“, завърши една от най-успелите български бизнес дами.