На 9 юли 2023 година се навършват 173 години от рождението на съзидателя на българската литература.
Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот, Османска империя.
Вторият роден град на поета обаче не опази неговия паметник
Трима кмета издигат паметника – започва го Божидар Здравков, гради го Петър Малчев, открива го Димитър Костов
Владимир Балчев
През октомври 1880 г. Иван Вазов пристига в Пловдив и наема квартира навръх Джамбаз тепе. Близо половин век по-късно, в съседство с този първи пловдивски дом на народния поет е построена известната къща с куличките. През 1881 г. Иван Вазов изгражда свой дом на днешната улица „Бетховен” №3, в който живее до есента на 1886 г. Тук създава част от произведенията, които по-късно ще го дарят с всенародно признание и почит.
След завръщането от принудително изгнание, Вазов се установява в столицата, но Пловдив остава завинаги в сърцето му. И пловдивчани не забравят поета – през 1895 г., когато той празнува 25-годишнината от началото на своята творческа дейност, депутация от града под тепетата поднася на твореца скъпи дарове като благодарност за приноса му в духовното издигане на града. Следващото признание е от началото на ХХ век, когато в подножието на Джамбаз тепе е създадено ново читалище. Тъй като то се намира точно под скалите, върху които е къщата, приютила Вазов през 1880 г., читалището е наречено „Иван Вазов”.
През 1920 г. юбилейното честване за 50-годишнината от рождението на народния поет се превръща във всенароден празник. Пловдивчани отправят покана към твореца да посети града на своята младост. Възторгът по време на посрещането просълзява поета. Перонът на железопътната гара е изпълнен докрай от множеството. Още преди да слезе от влака, Иван Вазов е взет на ръце и отнесен до колесница, в която са впрегнати снежнобели коне. Колесницата тържествено поема по улица „Станционна” сред шпалир от многобройни посрещачи. Когато шествието спира при Военния клуб, съобщават на поета, че от този момент улица „Станционна” вече носи неговото име.
Всичко за историята на емблематичната улица „Иван Вазов“ четете ТУК.
Част от словото на поета на площада е записано в книгата “Неканоничният Вазов” на Катя Зографова, директор на Националния литературен музей:
“Да, Пловдив, с хубавата своя история; Пловдив, в който през времето на робството биеше най-силно пулсът на българското сърце; огнището на светлината, което изпрати пожарна искра по всички краища на България, който пръв издигна знамето на борба за черковна независимост и роди славен сонм деятели по народното възраждане; Пловдив, който и подир Освобождението беше в продължение на няколко години политически и духовен център на Южна България, удивляващ чужденците със своя всестранен напредък, със своя интензивен културен живот. И чини ми се, че тоя духовен подем най-много, ако не всецяло, се дължи именно на Пловдив, на неговото просветено общество, което ме съгряваше със своята отзивчивост и съчувствие; на пловдивската великолепна природа, която ме въодушевляваше; на пловдивското синьо небе и пловдивския въздух. Ето защо, аз се чувствам щастлив в тоя мой втори роден град, дето получих най-чистите си вдъхновения, дето моята муза крепна и моят дух се окрили”.
Следващото тържество в Пловдив е през януари 1929 г., когато върху къщата му на ул. „Бетховен” №3 е поставена възпоменателна плоча. Едновременно с това общинският съвет гласува решение някогашният дом на поета да се откупи и превърне в Къща-музей „Иван Вазов”. Ново гласуване от 1930 г. потвърждава предишното решение. И толкова. През 1932 г. поредният собственик разрушава къщата. Спасена е единствено възпоменателната плоча.
През 1937 г., когато кмет на Пловдив е Божидар Здравков, към общината е създаден културен комитет, който включва представители на културно-просветни институции и общественици. Едно от първите предложения е да се издигне паметник на Иван Вазов в Пловдив, определен от твореца като негов втори роден град. Паметникът да бъде послание към бъдещите поколения и напомняне, че именно тук, под тепетата, народният поет е създал едни от най-вдъхновените си произведения. Идеята е обявена публично в началото на 1938 г. Старият общественик Недко Каблешков възторжено посреща предложението: „Пловдив, както в миналото, тъй и днес, може и трябва да бъде духовен център на нацията”.
На снимката: Поздравителен адрес от пловдивското читалище „Иван Вазов” до народния поет по повод юбилейното честване през 1920 г. Къща-музей „Иван Вазов” – София
Предвижда се средствата за издигане на паметника да се наберат от дарения и благотворителни прояви. Министерството на просвещението изпраща първата помощ от 4 000 лева. На 16 юли 1938 г. абитуриентите от всички български и чужди средни училища в града внасят във фонда за изграждане на паметника целия приход от абитуриентския бал. Артистите от Пловдивския театър изнасят представление с изявление, че с посещението си пловдивчани ще подкрепят идеята за паметника.
До пролетта на 1942 г. във фонда са събрани 70 000 лева. Още 20 000 са добавени от Министерството на просвещението. Става ясно, че събраните средства са твърде малко за изграждането на внушителен монумент. Затова културният комитет, ръководен от кмета Петър Малчев, решава да се направи бюст-паметник, като се обръща с молба към просветното министерство да отпусне допълнителни средства в бюджета за 1943 г. Едва тогава е обявен национален конкурс за проекта на паметника. Явяват се двама кандидати – големият български скулптор Андрей Николов и Мина Иванов. Офертата на проф. Андрей Николов е за 280 000 – 330 000 лв., а на Мина Иванов за 130 000 лв. Тъй като първата оферта не е по силите на културния комитет, тя отпада.
Възпоменателната плоча, поставена върху къщата на Вазов през 1929 г.
Иначе Мина Иванов става известен още с първата си изява след завършването на Художествената академия през 1926 г., когато неговия проект за паметника на връх Шипка е отличен с трета награда. Висока оценка получава и скулптурната композиция „Св. Георги побеждава змея” на чешмата пред храма „Св. София”. Специалистите определят Мина Иванов като един от най-талантливите скулптори.
Същинската работа започва през пролетта на 1943 г., а паметникът е монтиран в Градската градина в близост до къщата на Иван Вазов през декември същата година.
Паметник с история. По-точно беше паметник с история. Защото вече го няма – изчезна през безвремието след промените. Дали отиде за скраб, или потъна в нечия колекция, вече е без значение. Просто го няма. Сега на постамента от тъмен владайски гранит има друго изображение, което нито като материал, нито като размери пасва на постамента. Всъщност и новото изображение има история, но тя е друга.
Преди няколко години столичани възстановиха скулптурната композиция „Св. Георги побеждава змея” на чешмата пред храма „Св. София”. Един пример, който ни дава повод да се замислим.
Проектът на проф. Андрей Николов от 1942 г.
Държавен архив – Пловдив
Първоначалният проект на Мина Иванов от 1942 г.
Държавен архив – Пловдив
Паметникът на Васил Петлешков в Брацигово,
издигнат по проект на Мина Иванов, 1940 г.
Бюст-паметникът на Иван Вазов в Градската (Дондуковата) градина, 1980 г.
Държавен архив – Пловдив
Снимката на корицата: Тържество пред пловдивския дом на Иван Вазов през 1929 г. Личен архив на Недко Каблешков
I was curious if you ever considered changing the structure of your
site? Its very well written; I love what youve got
to say. But maybe you could a little more in the way of content so people could connect with it better.
Youve got an awful lot of text for only having one or two images.
Maybe you could space it out better?
Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.