Актьорът сподели прекрасни разкази от миналото си, свързани с велики актьори като Парцалев и Мутафова

Разказа за детството си, за годините във ВИТИЗ, в казармата, в различни градове и чувствата бликаха от него като фонтан на емоцията

Екатерина Стоянова

С песен на Бертолт Брехт и спомени за отминали години– онези в безгрижното  детство, с много лудории и игри в Добруджа, до безкрайното море, край вятъра, направил местните жители по-търпеливи, лете – южен и топъл, зиме – бръснещ и плашещ, започна биографичният шоу-спектакъл „От роля в роля“ на Николай Урумов в U P.A.R.K. GALLERY.
Актьорът разказваше изключително увлекателно и красиво, бе раздвижен и усмихнат. С лекота имитираше различни природни звуци, вилнееше край микрофона, жестикулираше пламенно и създаваше у зрителите запленяващо чувство, сякаш може да направи всичко на сцената.

Разказа как, като деца, с приятелите му обичали да си играят в онези прашни улици на Българево, в сивата, мека като брашно прах, останала под колелетата на каруците и камионите. С усмивка си спомняше тези години, в които, по лятно време, Българево се превръщал в един малък Холивуд, защото много филми се снимали там. Тогава той е мечтаел да бъде част от това. Каква радост е някой актьор да те прати да му купиш цигари и те погали по главата, сподели Урумов. Разказа дори как е хукнал през снимачен кадър, за да влезе в него и го е провалил. Много искрен и много въздействащ, актьорът потопи публиката в океана на живота си и като приятел на приятел, й даде възможност да се запознаят с него, с радостите и мъките му.

След детските години се пренесе в училище, където бил лош ученик, по думите му и учителите не вярвали в него. Тогава е видял обява за местния театрален колектив, набиращ нови колеги. Кандидатствал е, приели са го и е останал предоволен и щастлив. Той обича уханието, което носи сцената и то му действа като наркотик.
Разказа за казармата, за театъра в Русе, където постоянно гледал постановки и не му се искало да излезе от там, за първите си години във ВИТИЗ, а след това представи още една песен, написана специално за него.

Във втори курс е трябвало да постави моноспектакъл,  като се е надявал да представи драматична роля, но, уви, все го нагласявали да играе смешници. За драматичните роли, трябва да имаш своите натрупвания. Прав е бил професора, замисли се той.

Спомена много видни имена на българския театър, като Стоянка Мутафова, Георги Парцалев, Петър Слабаков и др, с които се е чувствал невероятно на сцената.
Разказа много  истории, свързани с Антон Горчев, Жельо Желев, Сашо Морфов, фурията – Мутафова, Калата, Стефан Данаилов, Кръстьо Лафазанов и други.  Говореше за тях като за богове – с такава любов и възхита, в такъв плен.

За Стоянка Мутафова сподели колко прекрасна и енергична е на сцената и как заразява останалите актьори със своята енергия, колко много импровизира и прави изненади, развеселяващи всички.

С приказки за Калата се пренесе в „Бай Ганьо“ – о, колко много от неговата любов е попил този период. А Лафазанов е бил любимият му партньор, с него са се разбирали перфектно, говорели са на един език и са си прехвърляли топката на сцената, като заедно импровизирали и се забавлявали много. Дори заради тези импровизации е спечелил награда за главна мъжка роля „Икар“.

После стигна до Пловдив, където разказа как е влязъл в театъра, по-скоро как са го поканили, след като няколко постановки не намерили достатъчното внимание и пуснали анкети из града, за да разберат какво и кого искат да видят зрителите. Следователно зрителите масово искали „Бай Ганьо“  и така – те го избрали. Но това било огромно предизвикателство, защото те вече са с родени и живи очаквания, които трябва да бъдат покрити.

След Пловдив – в Шумен, след Шумен – отново в Русе – така той обикалял театри и не се задържал в 1 повече от 5 години. Задържиш ли се повече от 5 години в един театър, започваш да се разхождаш в него като директор, до болка познаващ всичко,  вече всичко – рутинно и еднакво. Докато всяко ново място с нови актьори и очаквания, е предизвикателство и живот, казва Урумов.

Изпя няколко песни, по време на спектакъла, разказа много лични и не толкова лични истории, подробно запозна публиката със себе си, премеждията и забавленията, които е срещал, спомни всички велики български актьори, с които е работил и, някак с носталгия, много често гласът му ставаше плътен и нисък, сякаш плачещ за миналото.
Спектакълът той е направил в чест на всички онези велики актьори, с които е имал честта да се срещне, а след него остана да си поговори още с хората в U-P.A.R.K. галерията, но неформално и приятелски.

Пловдивските ценители на изкуството препълниха залите на Градската художествена галерия, където на 18 март се откри впечатляващата изложба на Ясен Гюзелев – един от най-забележителните илюстратори на съвремието ни. Ретроспективата на неговото богато творчество е проект на куратора Красимир Илиев и Софийска градска художествена галерия. 

Възхитеният зрител поема на красиво пътешествие, което завладява сетивата му още с ученическите рисунки на художника и особено с неговия зряло представен автопортрет на 15 годишна възраст. Заявеният талант се разгръща и демонстрира ярко чрез илюстрациите, рисувани по време на следването в Художествената академия. Емоциите на посетителя са покорени напълно, когато се изкачи на втория етаж на Галерията и види изключителните по майсторство и необятност на въображението илюстрации на книгите за Алиса, героинята на Луис Карол. Поразителна е работата на Ясен Гюзелев върху „Пинокио“ на Карло Колоди, върху книгите на Дикенс „Големите надежди“ и „Оливър Туист“. Зрителят е омагьосан от уникалните изображения, правени за „Дон Кихот“ и „Баскервилското куче“, циклите „Сократ“ и „Микеланджело“, картите Таро.

При откриването Ясен Гюзелев изрази надежда, че неговите творби ще дадат на многобройните му гости поне за кратко спокойствие от нещата, които ги дразнят в общия ни живот. И за друго призова маестрото в краткото си слово – да запазим Пловдив и културното му богатство,  завещано от предците. Апелира във всички български градове повече да се съгражда, вместо да се руши.

Заместник-кметът по култура и туризъм Амелия Гешева изрази своето възхищение от таланта на Ясен Гюзелев и го покани да вземе участие в артистичните изяви на 2019 година, когато Пловдив ще е Европейска столица на културата.

Гости на откриването бяха и съветникът от посолството на Република Турция в София и временно изпълняващ длъжността генерален консул в Пловдив Онур Екрен и съпругата му Дуйгу. В изложбените зали ги доведе най-вече техният интерес към изкуството и по-специално възхищението им от илюстратора Ясен Гюзелев, с чието творчество се бяха добре запознати.

Десетки посетители получиха автограф от художника върху екземпляр от илюстрирани от него книги, с които Галерията разполага.

Пловдивчани могат да попаднат в Страната на чудесата на Ясен Гюзелев до 14 април.

"Шепа спартанци под натиска на Ксеркса, ще ни избият" - продуцент Росица Вълканова

Паулина Гегова

Вторият ден от София филм фест, мина повече от добре. Залата на Lucky - дом на киното се напълни от почитатели и ценители на българското кино, както и от колеги от Драматичен театър Пловдив. Сред тях бяха Ивана Папазова, Симо и Ирен Алексиеви, Тихомир Кутев, Ники Станчев, Росен Чепилски и други. Всички те дошли, за да подкрепят своя колега Красимир Доков, участващ в новия филм на Иглика Трифонова: "Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син". 

Филмът е копродукция между България, Швеция и Холандия. В него се говори на английски, немски и босненски. Сюжетът заляга на действителни събития и показва съдбата на оцелелите след войната в Босна и Херцеговина през 1992г. 

"Прокурорът не е филм, за който бихме ви пожелали "Приятно гледане". Дръзнахме да разкажем една чужда история, за една война, която на нас ни е колкото далечна, толкова и близка", споделя Иглика Трифонова, режисьор на кино лентата, която е отнела десет години, за да се реализира. Тези десет години, изобщо, не са минали напразно, защото са дали шанс да се събере един професионален екип, с професионално визуално и емоционално виждане. Като режисура и операторско майсторство, лентата е изчистена, без ефекти и гръмки сцени. Напротив, тя се докосва до семплото и действително-детайлно европейско кино, в което се държи повече на истината, отколкото на лъскавата фасада. Не е това, на което сме свикнали и с което ни заливат по екраните. Филмът е голяма лъжица за българското кино, но крайният резултат е повече от впечатлителен, особено за нас, българите, които някак си, можем да съчувстваме на съседите си и да усетим болката им. Самият актьор, Изудин Байрович е преживял войната, играе себе си, своят разказ. Нещо умопомрачително и разтърсващо.

"Когато някой каже, че филмът е тежък... Е, не е весел! Ежедневието не е весело, но най-важното е да ви докосне". 

Такъв бе и ефекта. В киносалона не се коментираше, цареше мълчание, тук там някое друго подсмърчане, а накрая, зрителите избухнаха с аплодисменти и отправиха въпросите си към любимия пловдивски актьор, Краси Доков, който играе "лошия герой" в продукцията, ако изобщо можем да съдим тези хора и техните действия. 

Той сподели, че това е било едно от най-хубавите преживявания в живота му. Смислено и важно! Трудно, но облагодетелстващо. Персонажът на Доков е събирателна от две реални личности, взимали участие в извращенията в Белите къщи в Сараево. 

"Според мен, миналото се повтаря и сега. А сигурно е и нормално! Може би, филмът трябваше да излезе преди емиграционната вълна" - отговори актьорът на въпроса ми за сегашното положение в Европа и бежанците. Дали е прав, не знам! Дали един филм би бил от някакво значение, също не знам. Знам само, че омразата и различията все още продължават да разкъсват и разделят хората един от друг. Дали тази злоба, тази вътрешна война някога ще спре, не е ясно. Малцина са тези, смеещи да вярват. Но както казва един босненски поет: Това е земя на кръв и тя винаги ще блика от омраза.

Link към trailer-a: https://www.youtube.com/watch?v=C0IH4W6q3wI

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив

Теодор Караколев

Теодор Караколев е журналист от около 10 години. Работи дълго време и като фотограф. В последните 5 години специализира в сферата на културата. Работил е в различни пловдивски и национални медии, сред които Дарик радио и Mediacafe.bg – част от който е и към днешна дата. В момента е и студент „Изкуствознание“ в Нов български университет. Автор е на уеб-документалния филм „Как Пловдив стана Европейска столица на културата“. С радост ви информираме, че от днес Теодор става част екипът на Под Тепето като външен автор.

Поемането на отговорност е черта на смелите хора – нещо, което рядко виждаме напоследък. Смелостта пък е именно причината Пловдив да спечели Европейска столица на културата. Смелост на много нива – да бъдем открити за проблемите си, като си ги признаваме. Да чуваме всеки глас, а не да си запушваме ушите за „врагове“ или тези, които критикуват, пък нека било конструктивно. Смелост да помечтаем за промяна на града. Тази смелост ни донесе победата в кандидатстването, но имаме огромна нужда да я запазим и, все пак, да си понесем отговорността, за да изпълним това, заради което сме одобрени от европейското жури.

I

Шокът в описаното в началото на първата ни Апликационна книга е голям. Първата книга започва с това, че градът ни е пълен с проблеми – с културно-историческото наследство, социални, етнически, обществени, политически. Уви, около три години по-късно, този документ не е докоснал нито масата пловдивчани, нито така напредничавата ни управа, която, уви, явно още не е чела този тъй важен за града ни проектен документ.

Признанието, че имаш проблеми и имаш желанието да ги решаваш е много, много по-силно и смело от самоцелното хвалене и слагане на розови очила, че си великолепен, бляскав и най-стар на света, докато си рушиш документите за тази старост с бутафорно надстрояване или бутане с багери.

Тъкмо това желание да си решаваме проблемите грабна журито – грабна ме и мен, който, следейки процеса от самото му създаване, бях доста скептичен, след сменените тогава 3-4 директора. Без да съм бил вътре в процеса на писането на книгата, но винаги следейки всичко в града, бях изумен как екипът на фондацията - подчинени на иначе розово гледащата община - могат да са толкова критични, но и толкова реалистично насочени към живота в града. Как, например, от 20 години (а, вероятно и повече) си говорим за Адата и какъв хубав парк би бил, за пустеещия Младежки хълм, за Тютюневите складове и претъпкания с автомобили Капана...

И така, четейки, установих че един огромен процент от пловдивските проблеми – а не от пловдивските гордости – са събрани в тази Апликационна книга и много по-важното – потърсено е решение за тях. Никой не е вдигнал ръце и не е казал „Ама тези сгради са частни, нищо не можем да направим“ или „Ама тоя остров не е наш, няма как да направим нищо там“. Спечелихме, защото се състезаваха хората с очи, уши и емоция, които видяха, чуха и усетиха града и подредиха това, което спечели всички европейски специалисти. Защото тогава се бяхме спасили от най-сериозната опасност – управлението и идеите да бъдат заграбени от слепи, глухи и безчувствени хора, които на всичкото отгоре нямат чувство за отговорност, макар и да имат електорат и родители с минало.

II

Всичко това може да ви се струва много досадно, за да се повтаря, но е нужно, тъй като все още забелязвам следната грешка у гражданското мислене:

Първо „Европейска столица на културата“ е три неща:

Европейска, т.е. трябва да покаже нещата в европейски мащаб, да бъдат интересни не само на нас, а на всеки европеец.

Столица, т.е. трябва да бъде за пример, трябва да е новатор и да прави неща, каквито не са правени досега.

И също толкова важно, да бъде културна – т.е. без значение какво прави, дали си решава социалните, екологичните или икономическите проблеми, да ги прави чрез култура. Но, именно поради предните две неща, не може да се занимава само и самоцелно с „култура“.

Освен това, обаче:

„Пловдив 2019“ не е една година празненства.

В „Пловдив 2019“ не става дума за 2019-а, дори не става дума и (само) за Пловдив.

Въпросът е, че проблемите, залегнали в Апликационната книга, не са уникални за града ни. По света е пълно с ценни и красиви сгради, които са изоставени и рушащи се, за които има икономически интерес или които, в очите на местните кметове, са свърталища на наркомани. Да решиш този проблем – тази сграда да престане да бъде рушаща се и изчезваща, може да подходиш поне по два начина. Първият е да я събориш (или да не ти пука, че я събарят). Вторият е да се опиташ да работиш чрез култура – дали чрез диалог, дали чрез артистични акции, дали, предоставяйки икономически анализ колко по-ценни са лофтовете от бездушните стъклени хотели.

Решавайки проблема – без значение по кой от двата начина, но пловдивското обещание беше да е чрез култура – с Тютюневите складове, а и също с Адата, Столипиново, Капана или липсващото българско Биенале, ти не го решаваш до 2019-а. Капана няма да стане отново градския паркинг през 2020-а година. Изпълнените с живот сгради в Тютюневото градче няма да се срутят през 2020-а. Един оживен, артистичен и със запазена природа остров, като Адата, ще продължи да бъде оживен и пълен с артисти и през 2020-а, защото проектът е готин, новаторски и всички в Европа ще му се кефят.

Не става въпрос и само за Пловдив, защото успешно изпълнените проекти за Тютюневото градче ще дадат шанс и идеи на Харманли да си запазят техните складове (ако имат още, де), на София да си запази Захарна фабрика (ако не е срутена дотогава) и т.н. и т.н. Именно за това става дума, когато се говори за „столица“ - да бъдеш пример, новатор и да измисляш нови начини да се справяш с проблемите си. Защото, ако вдигнеш ръце и казваш „Всичко е законно, имат си разрешителните“, не си нито столичанин, нито културен. За европеец да не говорим.

III

Когато бяхме избрани за „Европейска столица на културата“ наистина беше свършена само малък процент от цялата работа. Много хора го казаха, малко го чуха. Европейското жури ни посочи и каза, „вие ще сте“. Нашата работа – на гражданите, медиите, на самите институции – е да успеем заедно да забъдем столица. Гражданите се стараят, но вероятно се изисква още повече активност – в противен случай нямаше да се търпи човек, като арх. Румен Русев в управителния съвет на „Пловдив 2019“ в продължение на 4-5 години. Някои медии също се стараят, други имат много път да извървят – например тези, непловдивските, които в последната седмица са разбрали кой е пловдивския кмет, но раздават присъди за Европейската столичност, и отнемането на титли (без да са способни да назоват тазгодишните ЕСК, например). Безспорно е, обаче, че най-много трябва да се постараят институциите, които да осъзнаят, че ако си вършат съвестно работата, ще видят у гражданите партньор, а не враг. Същото ще видят и у медиите, между другото. Столичността изисква да наскочиш себе си, да надскочиш дори законовите ти ограничения и от машина, която само подписва документи, да се превърнеш в гражданин, на който му пука за града.

Спорно е колко сме се променили от 1989-а до днес. До 2019-а има малко време, но вярвам, че е достатъчно, за да докажем, че промяна има. За да сме истинска европейска столица на културата, а не просто са ни дали една награда, трябва да покажем, че всички сме „заедно“, наистина – както смелите пловдивчани, дошли в понеделник на жива верига, така и служителите в общини, министерства и пр., които все още нямат смелост да си признаят грешките и сипят обвинения в една или друга посока. Вярвам, че до 2019-а има шанс това да се промени, а ако това стане – ефектът ще е много по-дълъг от тази една празнична година.

Master Chi: Хората трябва да престанат да стоят на течение - в музиката, в изобразителното изкуство, в литературата

Група Fyeld е основана през 1998г. в София. Те свирят в жанр Dirty Grooves Metal (Metal/Electronica/Rap), а името им е добре познато на българските любители на рок музиката. Макар че черпят вдъхновение от доста световно известни техни колеги, творчеството им се подчертава със собствен стил и желание за развитие. Професионалното звучене на бандата ги изтласква над повърхността в музикалната индустрия и ги откроява по един специфичен начин. Fyeld се състоят от пет члена: 

Боян Генов, Hellbobz (вокал/соло китара)

Веселин Чипилов, Master Chi (бас китара/бек вокал)

Добромир Вълков, Dodo (барабани/перкусии)

Timo Puukko (програмиране/китара)

Симеон Чакъров, Monk (китара)

Зад гърба си, имат два албума: "Fyeld" от 2003-та година и "Not Blond Enough to Survyve the Holocaust" от 2009-та, а ние тръпнем в очакване на нещо ново.  Тази неделя ще вземат участие в мини турнето на групите Blynd, Urban grey, Desert near the end в Mixtape 5 в София. Заварихме ги на репетиции в бившия Балкантон, за да си поговорим малко за музиката и живота. Те са много освободени и забавни персонажи. Не спират да се шегуват един с друг и да разсмиват цялата тълпа. Вижте какво споделиха пред Паулина Гегова.

-Здравейте, момчета. Как се чувствате след репетиция?

Monk: Чувствам се изморен от бъзици.

Bobz: Монката вдига повече бъзици, отколкото щанги.

Веско: А аз съм изморен да ги бълвам.

-Кажете какво е чувството да си част от едно цяло? От една банда, която твори заедно?

Bobz: Да бачкаме всички заедно винаги е било много яко. Приятно е просто да свириш с хора, които споделят твоите възгледи. И въпреки различията, даже, може би, заради тях се получава нещо готино като музика. По време на репетициите постоянно се майтапим, защото обичаме да ни е весело. 

Monk: Чувствата са смесени. (смее се)

-През какви премеждия преминахте в началото на музикалната си кариера?

Bobz: Едни от най-големите ни препятствия са непрекъсната смяна на китарист. Монката е номер 13. В началото, когато почнахме да свирим, свирихме в мазе под прозорците на фирмата на дует Авеню. В последствие, то изгоря. След като изгоря, на нас ни потръгна в живота. (смеят се) След това, подписахме договор с Жокер медия, което си беше голям шанс. Грешката ни беше, че се помислихме за голяма работа. Държахме им тон, осъждахме ги за всичко и в крайна сметка ги отхвърлихме. От тогава всичко тръгна надолу.

-Очаква ли се скоро да издадете трети албум?

Bobz: Надявам се!

-Свирили сте с доста известни рокаджии. Подгрявали сте Guano apes. Очакват ли се подобни проекти за в бъдеще?

Веско: Стига да издадем трети албум. 

-Веско, освен Master Chi, те наричат и Аксел. Защо?

Веско: Аксел каза през 2011 на един концерт: "Аз съм много по-добър в танците, отколкото в пеенето".  Аз съм по същия начин.

Bobz: А и трябва да го видиш какъв става като му пуснат Welcom to the jungle.

-Боби, ти пишеш текстовете. Какви тематики засягате и защо?

Както казваше бившият ни китарист: "Оф, ето го поредният текст на Боби със социален сюжет". Обикновено, текстовете са най-често агресивни. Обичам да показвам бойните стандарти в мисленето на хората, да ги иронизирам. 

-Първо създавате музиката и спрямо нея измисляте текстовете или обратното?

Bobz: Първо музиката, а после текстовете. Обратното е рядкост. Най-вече, сме първо китаристи, а после певци.

-Свирите и в няколко други групи. Лесно ли е да се разпокъсваш и разграничаваш между тях?

Монката: Винаги ми е по равно. Ако една банда не ме кефи, не свиря в нея.

Bobz: Ние с Аксел свирим заедно в още една група. На Dodo му е най-трудно.

Веско: Нито ми е трудно, нито ми е лесно. Нещо като се случва, просто се случва.

-Какво е най-важното за един артист в България?

Bobz: Да остане верен на себе си. Голямо клише е, но е вярно. Да не губи никога вдъхновение.

Веско: Да не се отказва!

-Музиката е обединявала поколения, идеали, движения и философии през вековете. Според вас, защо има толкова силно влияние над хората? 

Bobz: Защото, може би, оказва най-непосредствено влияние. Докато, например, трябва да отидеш да видиш една картина, или на кино, музиката направо си я пускаш и получаваш настроение. Тя е най-лесният източник на емоции. 

Веско: Според мен е заради ритъма. 

-В България изкуството, като цяло, е разклатено и застрашено от унищожение. Има ли спасение и какво е то?

Bobz: Спасението е да правиш изкуство заради себе си, като артист, който иска да покаже Нещо на света. Когато хората правят това Нещо, ще престанат да искат някой друг да ги спасява. Ние лично зависим само от това, което сами правим и можем да си позволим да правим каквото искаме. 

Веско: Имам по-кратък отговор. Хората трябва да престанат да стоят на течение - в музиката, в изобразителното изкуство, в литературата. 

-Казват, че в една група жиците и вокалите са лицето на групата и цялото внимание е насочено към тях. Вие какво ще кажете по въпроса?

Bobz: В нашата група не е вярно, особено що се отнася до баса.

Веско: Кофти е да си пренебрегнат постоянно, но в нашия случай не е така. 

-Имало ли е моменти, в които Fyeld са се чувствали несигурни и недостатъчни в уменията и конкурентоспособността си?

Всички: Никога! Защото сме се стремели да се развиваме напред. 

-Какво бихте посъветвали младежите, които тепърва започват да се занимават с музика?

Веско: "Спри или мама ще стреля".

Bobz: Ако не са готови да се отдадат изцяло, просто да се откажат от началото. Пътят е труден, и честно казано, понякога единственото удовлетворение е само за теб.

-Пожелайте нещо на пловдивчани, които ви приемат много добре и ще ви очакват скоро пак.

Веско: Да са айляк, майна!

Монк: Аз им пожелавам да ни видят на живо.

Bobz: Да не забравят Гущера и Aciddust.

След турнето в Америка, DJ-ят идва на пловдивска територия. Шопов разкрива тайните на пулта, часове преди партито

Малко повече от година след епичното първо издание на One Man Party, на 19-ти март талантливият Иван Шопов отново ще застане зад пулта на бар „Грамофон“. Този път вечерта ще премине под дълбоките, обсипани с фолклорни мотиви бас линии в DJ сета на BALKANSKY.

Oфициалният старт e в 22:30, a преди това между 19:00 и 21:00 часа Шопов ще разкрие някои тайни от работата със софтуера за продуциране Ableton на всички, желаещи да направят първи стъпки в света на електронната музика.

Обичан от феновете както по света, така и в родината си, Иван Шопов от град Троян е DJ, продуцент и художник, а също и пример за това, че за да успееш са нужни хъс и постоянство.

Започва музикалния си път в родния си град преди години, свирейки в метъл банда, а скоро след това се насочва към електронната сцена и става част от H.M.S.U. – организацията, която в последното десетилетие ни научи що е то drum & bass.

Псевдонимът Cooh, под който Шопов издава и пуска разтърсващи бийтове със 180 удара в минута е първата му музикална трансформация. Постепенно артистичният му път го довежда до techno музиката, която издава под името Drum Kid. БALKANSKY пък е проектът, в който заедно с Теодосий Спасов и Иво Христов смайват всички със специфичен бленд от дълбок дъбстеп и фолклорни мотиви. Освен всичко това, той е и създател на лейбъла ABCD, който издава музиката на други млади и талантливи артисти.

На 19.03 в бар „Грамофон“ Иван Шопов ще бъде BALKANSKY, за да ни потопи в омагьосващ DJ Set - комбинация от фолклорни елементи и дълбоки електронни звуци.

Програма:

19:00 - 21:00: Ableton Workshop - вход свободен

22:30: BALKANSKY DJ SET - вход 5 лева

Светът не е това, което е, в изложбата „Чайникът на Балтазар”

Да помечтаем или да бъдем прагматици? Да сме авантюристи или да се водим по рационалното в живота? Да погледнем нагоре, към звездите, или да закопаме очи във върховете на протритите си обувки си и калните улични дупки? Тези въпроси задава художникът Атанас Хранов в новата си изложба „Чайниците на Балтазар”. И сякаш дава отговорите.

Храновият зелен заек е с цигара между пръстите и мечтателен поглед за друго малко пороче. Кучето на Наско е в шарен костюм, а котката се дипли по пода с козина на петна. Небето си е небе, но там, със звездите, плуват и резенчета лимон, черешки и авантюристични погледи, танцуват леки балерини и кръгчета пара от чайника на халдееца, който яде ягодка в търсене на поредното съзвездие. Светът не е това, което е, в тази мечтателна изложба. В нея животът има други цветове, различни аромати, форми. Има щастие и, разбира се, няма нищо рационално. Няма трябва, има искам. Няма дати, има време. Няма житие, има живеене. 

„Чайниците на Балтазар” е директна препратка към  Библейската сцена на последния пир на Халдейския владетел, когато Божията ръка изписва три еврейски думи на стената и с това предвещава падането на Халдейската династия. Тя е естественото продължение на предния му цикъл- „Халдейците”. В картините си Хранов разказва за онези мечтателни люде, които дръзват и поглеждат към Космоса, освобождават се от оковите на земното и материалното, и вдигат глави нагоре. И за края им, който идва с появата на персийския владетел Кир Втори, който сваля Балтазар от трона.

Не е ли това симптоматичното нещо, което се повтаря много пъти в историята- когато нещо духовно и красиво стигне апогея си не идва ли винаги един Кир Втори, който събаря всичко, пита художникът с платната си. Те са за хората, които градят пясъчни кули, не гледат рационално. А то,  рационалното, толкова ли е рационално всъщност? Много е рационално е, че две успоредни линии не се пресичат според Евклид, но това не е вярно, според Лобачевски. Много е рационално да построиш панелка, но рационална ли е тя? Рационалното в повечето случаи не е вярно, смята творецът.

Всъщност, в тази изложба става въпрос за мечтателите. За хората, които са избрали за свой път, дълъг, начин на живот, битие точно това, което другите казват, че не е рационално. Разказът е за Балтазар и за всички знайни и незнайни мечтатели, които са вдигнали поглед от земята и са погледнали Космоса, звездите. И живеят за красивото.

Защо избрах чайника. Защото това е един съд, който съчетава в себе си много неща, които са близки до магичното, до не толкоз прагматичното живеене. Чайникът е магията на отварите от билки, регламентираното време за почивка, цялото домашно настроение и уют. Чайникът е този съд в домакинството, който има отношение към различните неща. Не телесното, не храната, а нещо отвъд. За другите неща имаме хиляди съдове, но за това имаме само един- чайник. Всеки халдеец, всеки мечтател трябва да има свой чайник. И за да не е буквално, дори чайникът не е чайник в изложбата. Всичко лети към сферата на мечтите, казва Атанас Хранов. Пловдивчанинът за пореден път ще превземе София от галерия „Ракурси”, където чака всички на халдейски чай и задължителна мечтателност на 22 март.