Пътепис от реализирането на проекта „Възроден”, в който млади пловдивчани обикалят забравени села, нуждаещи се от подпомагане

Анна Велкова, стажант-репортер и инициатор на проекта „Възроден”

Десетина млади пловдивчани обикалят 10  забравени села, които се нуждаят от подпомагане в рамките на проекта „Възроден”. Инициативата е с подчертана социална, екологична, етнологична, изследователска и творческа насоченост. Младежите ще се опитат да разкажат историите на хората, които живеят някъде там, забравени и забравили времето. Пътеписът на Анна Велкова, наш стажант-репортер и инициатор на „Възроден”, е от прекрасното родопско село Мугла.

– А, бре, жено,- извика баба Веселка, Павлова, както я наричаха мугленци.- попей му на детето, от Пловдив е дошло, та и на другите с него, родопска песен да чуят, па за Рожен после ще се гласим..- издума набързо, натъртвайки всяко р, т  и г . Усмихнахме се. Елите държаха хребетите под брадите на къщите, а с иглите си бодяха небето. Бяхме сигурно на около 1700 м надморска височина. Връх на иглянка пушка беше и самият Перелик, стърчащ над останалите върхове.  Симца включи камерата (на галено от Симеон), статива, фокус, видео, он!

-Готови сме, започвайте- издекламира Марина.

-Ама чакай, хората не са се наредили още – казвам през смях, а бабите се редяха и пререждаха. някой, изглежда , липсваше.

-Къде е дядо Карамфил? – всички погледнаха една синеока баба и дядо Златко, другият мъжки глас  в групата а-ха да рече нещо, ама се спря. Дядото идеше. Вятърът се удави в дълбокото небе и простена в короните на елите. Като чешми в пространството  Плиснаха дрънчането си чанове. Родопа притихна.

Снощи съм гости имала

цяла дружина юнаци

цяла дружина юнаци

Преди пътуване нямам очаквания, нито конкретен план, тъй като няма как да предвидиш какво ще ти донесе пътят. Този до село Мугла беше близо 150 километра, изпрати ни с пловдивска жега по кожата, една камера и моята баница с ориз. От Смолян селото беше на 30 км , но отнемаше час и четвърт да се стигне заради просиненият от дупки и времето път, забравен от промените насам. Изключение правеше само участъкът до затвора, където самите провинени пасяха добитъка на общината и правеха най-вкусното и скъпо млечно производство в областта.

-Е, тези, които искат работят и им се намалява присъдата, другите – лежат.- каза Хари, единственият таксиметров шофьор, който се съгласи да ни закара дотам. Рейс нямаше, с изключение на дните сряда, петък и събота и то само в пет за отиване към селото и в седем сутринта за навръщане.

-Нима не бягат?

-И да избягат полицията тук познава горите и може да предвиди откъде ще мине затворникът.- погледнах през прозорчето . Смърчовете мълчаха. Как можеше някой да познава една такава планина от дървесни грамади не ми стана ясно. Хари ни попита има ли къде да пренощуваме. – И да нямате, родопчани няма да ви оставят. – и да, те наистина ни нахраниха, приютиха , попяха, разходиха , разказваха, но не, не ни оставиха.

-Имаме си уговорка при една баба там.

-Веднъж при един мой роднина дойде младо момче, нямаше къде да преспи, а всяка зима тук, особена тазгодишната , са много тежки. Приюти го. Нито го познаваше, нито нищо..

-А ти винаги ли си бил в Смолян?

-Не, международен шофьор бях. прибрах се, пък децата ми се пръснаха по чужбина.

– А ти би ли емигрирал?

– Аз ли? Ба! – и ни блъсна поредната дупка в чакъла. – Тази зима беше много тежка- повтори Хари- те лете не могат да стигнат селото, зиме пък хептен! Пожарната едва очисти пътя..И още паднали дървета има..- но това не бяха просто дървета, а 50-60, та може и повече метрови великани от тежки цеви и впити в земята корени, самите те колкото още едно дърво дълги. От време на време Хари ни показваше скелета на изоставени уранови рудници – Всичко, всичко пометоха, на! – после гората погълна нас, времето и всичко до прашинка.

Когато шофьорът ни остави в центъра на селото – тоест там, където са читалището и джамията, веднага ни посрещна кметицата. Тя ни запозна с баба Веселка и нейният дядо Златко.

– Ялате, добре сте ни дошли!- и докато ние се настанявахме бабата отиде да пее в читалището. – Към три идвайте, ако искате да снимате .- покрай оправянето обаче ние се позабавихме доста и три вече минаваше, когато излязохме от малката дървена къщичка с неизхлузени  още шушони.

-Де сте тръгнали , бе? Я седнете по един чай да пием!

-Баба Веселка ни чака в читалището , забавихме се и ..

-Абе , какво сте се бавили , забавихме се вика, нали и аз още не съм тръгнал, пък и аз съм главен там, на! Ялате тука бързо! – влязохме в едно схлупено, сгушено в гредите си помещение , дядото ни наля мурсалски чай и започна да приказва- Това всичкото аз и синът сме го правили. Искахме да го залепим за къщата барбекюто , ама съседите тогава подадоха жалба и тъкмо го направихме , трябваше да го бутаме..ама и те много хаир не са видяли от тази работа..Хайде , хайде пийте по-бързо, тръгваме!

Жените обаче вече бяха приключили. Подготвяха се за събора на Рожен. Не посмяхме да ги прекъснем, а когато излезе баба Веселка ни помоли да не снимаме в читалището, понеже сега го ремонтирали и не искали да излагат селото с разнебитените стени.

– А не може ли, ей тук, отвън да ни попеете?- попитах. Баба Веселка се засмя, но една друга баба се начумери и нашата хазяйка й се скара. После всичко утихна. Родопчани пееха.

На 1200 метра надморска височина, когато от една зимна буря сякаш се раждала вселена, съм се появила и аз.  Тогава светът изщрака. Пътят ми започна от една планина.  И цяла планина стана мой дом. И когато бабите спяха да пеят и тревожно ме наобиколиха аз се мъчех да им кажа…Че и аз съм родена в едно чисто християнско родопско селце. Че и аз имам там една баба, дето все ми е пяла и още ми пее. Че  където и да отида , винаги ще се връщам. Че тази странна квинтесенция, дето е в мен като песен , която нося, ме накара да заплача. Но нищо не успях да кажа. Говореха вместо мен чановете.

На връщане от Казанджи дере, където ни закара дядо Златко – една скална местност с водопади  и ручейчета, от пътя ни върна един глас:

-Чакайте! – извика някой през прозореца. Така се запознахме с Комфитюрови. – Помислих, че ще ви изпусна! Елате вкъщи  да снимате мурсалския ми чай- каза бабата и ни отвори вратата към двора.

– А вас защо ви наричат Комфитюрови? – попита Марина, когато вече бяхме влезли в кухничката и бабата въртеше тавата с клина. Това стана след като ни бяха показани всички билки от и извън двора, включително и една защитена от червената книга , служеща за лекуване на рак.

-Оо, на мен още прадядо ми са го наричали Комфитюр – каза дядо Карамфил – и на дядо ми, и на баща ми, та и на мене.Бяхме на една бригада и понеже всички знаеха , че аз сладко много обичам и сладичко, момчетата се хванаха на бас дали няма да намерят някъде по рубата ми сладко. Викам , как, нямам ! Ама явно бях забравил да си го изям тогава онова мускалче, та ми го намериха в джоба – засмя се дядото и в дълбоките му очи се претърколиха няколко минали десетилетия. – Бабо, гледаш ли тавата? – каза с младежка закачливост дядото.

-Гльодам, дядо, гльодам !

Тази жена ни бе видяла само пътьом, но ни покани в дома си, сега ни готвеше и ни вареше чай, говореше ни за внуците си и  живота си и сякаш прочела милите ми, каза:

– Аз бях първата в това село, дето приемаше гости. От цял свят хора са идвали при мене – Германия, Турция, Франция, та чак от Израел. Бяха една двойка мъж и жена, жената беше бременна и бяха дошли пеша от Триград. Нито той , нито тя знаеха български, и само с жестове се разбирахме. Жената беше в шестия месец, как беше дошла дотук, не знам. Питах я всеки ден какво да й сготвя, нали бременна, а като си тръгнаха, мина  не мина някой и друг месец и ни изпратиха писмо на български, явно бяха помолили някой да го преведе, с пари и снимки на момиченцето си, чакайте да ви го покажа! – и огънят изпука зад стените на печката. След още няколко приказки за внуците телефонът на баба Карамфилка звънна.

-Аа, Весе ти ли си? Да, да при мене са – засмя се бабата и скато затвори телефона рече- страх я а не ви открадна , че тя едно време така правеше. Нито дума, че съм ви гостила!

– Бабо Весе,- подех, след като бяхме объркали дузината яйца, лук, картофи и кило билки  и сирене, а тя точеше корите за пататника. – искам да те питам нещо, ако искаш ми отговори… Вас едно време как са ви потурчвали? – точилката заседна някъде в тестото и жената ме погледна за миг.

-Аа, за турско ли? Ами доброволно, как! Нашето село три пъти е горяно – по римско, по византийско и по турско, и все е оцелявало. Нашите не са го дали. На центъра имаме джамия, не църква и какво от това? Нима не говорим един език? Искахме да я събаряме тая джамия, понеже беше на път да падне, но тогавашния министър на културата, Стефан Данаилов, със специално писмо, което още се пази, забрани и дума да става за това. С наши и държавни средства я закрепихме. .Помаци, нали така ни наричат, такива сме били, онакива сме били, а от Широка Лъка, дето  кривят думите? Ние си говорим на чист български език. Те са помаците, не ние. Бяхме на една екскурзия с групата  веднъж и преди всяко село, дето минехме ни казваха с какво е известно, и на едно викат, това е помашко село, да се имало предвид. Моят дядо много се ядоса. ,,А християнските, дето са вече наполовина с цигани? Това защо не го обявявате?” , вика. Друг случай, отивам с две приятелки от Наречен на Павел Баня. през целия път бяха едни клевети, едни люти клюки за помаците. Аз си мълча нищо не казвам, ама много мъчно ни стана. Като дойде ред да се разделим ми казаха, че ме чувствали вече много близка, ако иска да заповядам някой ден  на гости, а аз им благодарих и им казах, че съм чиста помакиня. Те млъкнаха, като че ли куршум ги бе ударил. Три пъти ги каних и те така и не дойдоха.И синът ми така са го обиждали. В казармата веднъж, като влязъл в банята, и един след него му вика ,,Ааа, помак!” и взел да реди разни приказки… Не издържах, казва, мамо, с един удар и го проснах. Уплаших се , вика, само да не е умрял. А пък онази глупост, която я направиха 89-та година с имената пък не е за приказване… Колко хора се изселиха ! Тогава един много мъдър човек от селото ни каза:,,Недейте, бе, недейте правете напук, сменете си ги, пък , ако трябва след това пак ще си ги смените, голяма работа, едно име!” И наистина, едно име няма никакво значение.- аз й разказах как и моето село някога за малко да стане помашко. Яврово било подарък от Бачковски манастир и хората работели земите на бея, който го получил. Били мирни и никой не ги закачал. Разказах й за кърджалиите и еничарите, за Стайковата гора, която така и не израснала отново,  а до ден днешен си е нива, за първенците от селото, които отрязали всички дървета и как ги вързали и опънали, та като влезли в гората турците нищо не забелязали. Мъжете пуснали върху тях дърветата. Кой останал жив, останал, другите ги прибрала земята заедно със Стайковата гора, наименована вече Стайков камък.

Следобедното слънце обещаваше на селяните суха трева за добитъка. Беше Марина, имаше имен ден и черпеше всички, а всяка баба ни канеше в къщата си. Трябваше обаче да си вървим. Взех номера на една журналистка – кореспондент в Смолян, за да проуча как стои въпроса за пътя и защо повече от 30 години никой не се е погрижил за достъпа до това село. Баба Веселка ни прегърна и ни благослови. Тръгнахме с на дядо Златко колата, а аз се замислих че пътищата са безсмъртни и че трябва да се удариш в посоките им , за да разбереш, за да се срещнеш с планините, които те гледат и мълчат, за хората, които имат сърца, колкото тези планини, и за баба си, която е в другия край на Родопите. Нещо ме потупа по рамото. Беше лъч, който оттичащ се по дългите игли на боровете. Обърнах се към тях . На най-стръмния хребет една баба пееше ,,Бела съм бела, юначе”.