Именитият артист резонно дава името на клуба на Коцето и Ева, който отваря врати в Капана 

Във втора точка от картата за бистра в Капана ви разхождаме малко по-навътре в квартала, около централната му част. Едно отдавна необитаемо място на ъгъла между ул. Братя Пулеви и ул. Йоаким Груев ще се прероди. Завръща се култовата марка в нощния живот на Пловдив- клуб Баския. Тези, които помнят джаз, поп, класическо, рок, лайв, арт, галерийно място в Дома на науката и техниката могат да празнуват. За онези, които все още не са запознати с магията на концепцията Баския, си поговорихме с родителите й- Ева и Константин. 
 
Първо малко за интериора на клуба, който в момента е строителна площадка. Автентичната атмосфера, която е пропита във фасадата и дограмата на великолепната сграда ще се предаде и в помещението. Вътре има гранитни колони, които преди са били облечени в кутии, а новите стопани освобождават и изчистват. От същия гранит, от който е и бордюрът вън. По тази идея и ще се създаде и гранитен бар плот. Подът е направен от дървено дюшеме, което губи блясъка си във времето затова ще бъде подновен, но задължително със същия материал. В дизайна ще се акцентира на реликви и антикварни вещи- стара цигулка, ютия на 200 години и прочие. Картините и творбите на стария Баския в Дома на науката и техниката отново се връщат по стените в новото място. То ще се намира на мястото на два магазина, разделени с талашитена стена- за щамповани тениски и за продаване на битови потреби. Наемодателите на помещението казват, че на времето е функционирало като заведение. Били чули отнякъде. Но от това не са останали никакви запазени следи нито документи, нито статут. След това сградата е била национализирана и ползвана от прокуратурата. 

Името на клуба идва с една дръзка и романтична история през 2006-та. Константин Георгиев отива на ретроспективна изложба в Милано на художника Жан Мишел Баския, защото му е огромен фен. От своя страна Ева Стойчева, когато е ходила на уроци по рисуване, е чула от учителката си за този значим модерен творец. Пет години след това тя разбира, че никой около нея дори не е чувал това име. Една вечер в Найлона Ева е зърнала от входа непознато момче, което било с тениска с надпис "Жан Мишел Баския". Искам го!, казва си на мига. Момчето с тениската е именно Константин. Три години след тази знаменателна среща, когато вече са двойка, без никакво двоумене слагат името на новия си бар в Дома на науката и техниката. Все пак именно Баския е техният сватовник. Чудят се какво ги свързва. Връщат се на първата им среща и отговорът бил ясен. А след още малко време отиват заедно в Париж на изложба на Жан Мишел Баския със събрани 100 негови картини от целия свят.
Когато дават име на своето гнезденце , не подозират до какви разнообразности ще стигнат. С малко усилия и средства намират исканото - уют. Нямахме намерение да каним известни изпълнители, да търсим популярност и да изграждаме бизнес стратегия. А идеята е съвсем простичка: Място за всеки, който иска да се изяви. Да подреди изложбата си, да посвири, да попее, да прожектира филм, да бъде комичен, да разреве публиката си, да изяви актьорския си талант в монолог или цяло представление. Да изпие едно кафе, докато си бъбрим с него, или вечерта на чаша вино да обходим всички теми и да избяга от реалността, казват в един глас Коцето и Ева.  

От тук насетне можем да ви разкажем много конкретни истории за екстремното участие на изпълнители, за препълнения бар, където хората сядали върху бара и обърнати каси, за да виждат по-добре. За участието на незнайни никому мега таланти, за участията на Петър Салчев и Александър Леков, за "Компот колектив", за "Ха-ха-ха Импро театър", за премиери и предпремиери. Но ще ви го спестим.

Две години след затварянето на бара все още разни хора звънкат по телефона да питат какво ще има този петък. Тези, които и веднъж и дваж са били , още говорят за преживяванията си там. В момента Коцето и Ева чакат само Да от Министерството на културата, за да обявят новата си програма. От там са обещали отговор в срок от два месеца, като вече минава четвърти. Искаме да работим, но сме спънати по незнайни причини, казват Ева и Константин.

Руският войник може да  държи оръжието си нагоре в Русия, тук го държи надолу, скочил на Хрушчов непокорният майстор на връх Бунарджика

Теглил майната и на премиера Антон Югов с: Тук не трябваше да правя паметник на Альоша. Тук трябваше или Ботев, или Левски

Синът на Никола Тотев: Той говореше с камъка

Подаряваме ви една невероятна, достойна за роман, пловдивска история, която ще ви докосне, без значение дали сте от тук, или сте дошли  за малко. Без значение дали сте родени  в Ямбол, или Стамбул, Мумбай или Китай, Севера или Изтока. Това е разказ за Човека, дето втори такъв не се ражда. А споменът за него е най-искрен в устата на сина му. Именно с него се срещнахме, за да ни каже за възхитителния му покоен баща Никола Сотиров Тотев или Бай Кольо Каменаря, роден през 1905 година на днешната дата- 16 април. Направил с ръце, ум и 12-килограмов чук паметника на Альоша, а след това същият паметник го убива.

Първата му реверансова творба към историята и Пловдив е паметникът на Христо Ботев в Цар Симеоновата градина. Той е издялан през 1934 година. Следват паметникът на Раковски и сладката мечка до водопада в парка. Дялал е каменните фигури на Моста на дружбата от 1952 до 1954. Прави фигурите на стълбите на библиотека Иван Вазов. Майстори в Братската могила, древногръцкия водолей до Античния театър, четирите фигури на моста на река Марица. Прави павета, надгробни плочи и паметници в града и околията на Пловдив.

Изброихме творбите, които може да докоснете с длани и днес. За тези, които не познават характера му, ще поемем ръката ви и ще допрем вашите длани, за да усетите душата му в думи.

Влизаме през широки метални врати, за да попаднем в каменен двор на сина на Кольо Каменаря Иван Тотев ( не градоначалника ) и жена му Добринка. От портата се вижда ниско прозорче с бели пердета, където нашият водач Недялко Костов веднага на глас казва: Още очаквам да се подаде през бялата завеса и да ми помаха с ръка. Семейството посреща с газирано, соленки и стари снимки в стари рамки. Не се осмеляваме да преразказваме, затова в писание едно към едно се надяваме да чуете смеха, искрения плач, шепота и гордостта от устните на Тотев-младши и милата му съпруга.

Много кадърен. В общи линии, той говореше с камъка. Първо дядо ми научи занаята от Италия и го предаде на баща ми и един от чичовците ми. Татко започна от 15-годишен. Когато дядо ми се върна през 1920 година, дойде с два чука по 12 килограма, единият за единия син, другият- за другия. И още два чука по един килограм. Сложил ги в куфара само тях и с тях пътувал. Днес големият чук на баща ми няма нито една драскотина. А хиляди кубици камъни са минали през тях. А колко железа...

В първите си стъпки започнал да работи по кариери и чешми. Работеше по доста проекти. Най-важният бе Альоша, именно той го вкара в гроба. Парадокс беше, че той с омраза започна да го прави и накрая се влюби в паметника, в самото произведение, в детайлите му.

В основата си 15-метровият символ на Бунарджика има дебели колкото ръката ми железа. И бомба да му хвърлиш, няма да падне. Знам много добре, защото бях общ работник на баща ми тогава. Той беше бригадир на каменоделците и монтажниците. Циментът се караше от Димитровград „особая поръчка“, специална поръчка. 750 марка, топъл още. Под паметника има скривалище в случай на нападения. Правен е по малка снимка на войника Алексей Иванович Скурлатов.

Имаше си хора, на които да разчита. В бригадата по Альоша помагаше и един руснак. Чука една седмица камък, но нашият минава с една червена боя и ако не му харесва, пише минус. И пак наново. Тоз руснак от юни по време на работа взима едно парче сланина, реже я на две, пие половин литър водка на една глътка, после още две парчета сланина - трезвен. Затова ни нареждаше, че ние сме луди да пием 50-градусова ракия с домати, а 15-градусово вино с месо и сланина. Ама на баща ми не му се нравеше и му скрихме чантата с водка и сланина. Той си я търсеше, уж имал нужда от нея, ама Каменаря му се сопна. Добро момче иначе русначето и майстор.

Баща ми от своя страна не беше покорен на никого. За да каже на Антон Югов – министър председател на България между Васил Коларов и Вълко Червенков: Да ти еба майката, тук не трябваше да правя паметник на Альоша. Тук трябваше или Ботев, или Левски. Ама Никита Хрушчов го искаше. Смееше се и казваше: Добре, че от врага ми падат пари.
Дни след издигането на каменната творба Хрушчов дойде лично да я види. Казал му на баща ми: Това не е по устав. Руският войник държи оръжието си нагоре. А Бай Кольо казва: Руският войник може да го държи нагоре в Русия, тук го държи надолу. Хич не скланяше глава. Няма директори, няма партийни секретари, нищо. Затова на млади години си извоюва още един прякор Кольо Псувалото. Третият е Кольо Барабата.

Работата му бе много тежка. Зимно време, особено по кариерите, седне на едно съндъче от пирони и работи. Шилото му лепи за ръцете, духа вятър, дъжд по кариерите, но не спира. Затова ми казваше: Ако станеш кариер, ще ти счупя ръцете – пазеше ме. Имаше ли работа, гледаше да я свърши. Може да бачка 15 часа, без да спре, но докрай. Когато надписваше надгробни плочи, първо ги усещаше. Гледаше ги, взираше се даже, нареждаше буквите, мислеше чернова и започваше. Естет.

По време на работа по Моста на дружбата беше предложен от руснак за Златен орден на труда. Въпреки че напсува този, който искаше да го награди. Руският отговорник, докато оглеждал работата, започнал да се кара с баща ми, че не ставало така, както иска, а нашият му теглил една майна, че няма да го учи как да си върши работата. Но после разбрал, че същият човек настоявал да се връчи златният орден. Само че руснакът заминал по длъжност и нашите партийни секретари забранили.

Искаше да си патентова мраморно съкровище. Беше управител на кариерата в гара Пирин. Там правеха павета и бордюри. Докато бачкат, открива мрамор, много хубав. Но не казва на никого къде е точно. Помъчи се да си вземе патент. А по Татово време му казали: Не! Но искаме да знаем къде си го намерил. Той не им казал и тази кариера с мрамор остана тайна и до днес.

Бил е и в затвора. Бяха го обвинили, че е откраднал взрив от работното си място. Глупости на таркалета. Този материал му беше, за да се прибере с него по работа. Обаче те го вкараха в затвора за 8 месеца. След като излезе от там, се преместихме в Пловдив.

Самоук есперант беше. Идваха млади момчета вкъщи, за да може той да им превежда писмата и да ги пращат на любимите си в чужбина. На опашки се редяха пред ей тая врата.

Бай Кольо не е единственият, който е известен в рода си. Сестричката му Ценка преди 9 септември се запознава и завърта любов с адютанта на гаулайтъра на България Бекерле. Офицер от специалните войски Мъртвешка глава на СС. Влюбва се и оженва в последствие с него. Преди края на войната заминава за Германия с него, но там остава разочарована и се развежда. Мъжът й е разстрелян май месец през 1945 година в отбраната на Райхстага. Естествено, тя не може да се върне в България и се жени за българин, който следва там по време на войната- мъж на име Иван. След подписването на мирния договор Германия е разрушена, бедна и разкъсана. Не представлява интерес за тях и заминават за Австралия. Там поспестяват парици и след 16 години работа намират новото си жилище в Лондон.

Докато Каменоделецът обикаля Белгия, Франция, с параход до Аржентина, той е с цел да научи майсторлъка по камъни на другите страни. Поработваше малко там и събираше пари за другото пътуване. Когато се отбива при сестра си в Лондон да й помогне за оградата й, му предлагат да остане там завинаги. Обещаха му да е под пари. С неговия перфектен професионализъм и можене има какво да направи и всички го искаха. Но той отказа. Въпреки че обикаляше целия свят с жена си и приятели, за да учи пипкавостта на занаята от други страни, той реши да се върне тук по една единствена причина. Където и да отидеше, пращаше писмо отгоре винаги с надпис „За дома“, а надолу цитирам: Мила, Боянке, Скъпи Ванко, Добринке. Аз тук съм добре. Това-така, това-така. До тук е сухо писмото. Стигне ли до внучетата си и започва да плаче. И на Тотев-младши не искахме да спираме сълзите в този момент. Та заради внучетата, единият кръстен на него, се връща в родината си, без да го блазнят пари, повечето работа или западният живот. Суров беше край тези камъни студени, но с меко сърце.

Когато го пенсионираха на 50 години, започна в института по Паметници на културата. От преди това си бяха приятели с Йоан Левиев. Той често идваше вкъщи да пушат цигари и аз им правих компания. Йоан беше такъв, ако ти му говориш на „вие“ и той ще ти говори на „вие“, ако ти му говориш на „ти“, той веднага те приема и ти говори на „ти“. Но както ти определиш тона, защото той можеше всеки начин. Много добър човек. Бохем отвсякъде!

Няколко дни след пенсионирането Бай ти Кольо казва: Ръцете ми да изсъхнат, ако хвана повече работа. Три месеца тук с майка ми само дето Априлското въстание не стана. За най-малкото се викаше и блъскаше. По едно време само чакаше някой да чукне на вратата и като се подвикна от вън веднъж: Бай Кольо, за една плоча тука... ИДВАМ! Отвори широко ръцете. Върна се весел и вика: Бал съм му мамата, почвам пак. Работеше до 92-годишната си възраст. Не беше свикнал да седи на едно място и да лентяйства.

Измряха всички от силикоза в неговата работа, защото не го слушаха. Той щото беше умен първо гледаше на къде духа вятърът и заставаше в неговата посока, за да не диша от каменния прах. Друг съвет от него бе, че когато сядаш на камък, може да е 40 градуса, но слагаш носна кърпа, защото камъкът пие.

Загуби си обонянието след един случай, когато беше на косъм от смъртта. Били са в една кариера и е имало взрив от дупка. Извикват му : Бай Кольо, махни се. И той в последния момент се дърпа, но напоително вдишва от барута. След това като му сложиш две яйца , няма да знае кое е вкиснатото кое е здравото, докато не ги опита. Веднъж бях донесъл италианска нафта, ама пустия съм я сложил до бутилката с олио и те изглеждат по един и същи начин. Тръгнал да си прави салата и като се развика: Да ви еба майката и комунисти, и олиото развалихте.

Никола Стоиров Тотев загива жестоко от любов към паметника Альоша и желанието в един момент след промените да бутат рожбата му. Тогава Гърневски, като кмет на Пловдив, писал  стихове в прослава на БКП, за да е в крак с новото време на отричане на всичко предишно решава, че трябва да се бутне паметникът. Без дори да си дава сметка за почти невероятните технически трудности, които изисква подобно начинание. И най-важното, че президентът Желев беше подписал договор с Елцин за сътрудничество с Русия, който уреждаше и неприкосновеността на военните паметници.  

Тогава журналисти отиват в дома на Кольо Каменяра за общи въпроси. Питали дали паметникът може да се разруши лесно. А той казваше: За да го бутнете- трябва тепето да махнете. Хората в Испания уважават паметниците на Франко и Салазар, а те са клали като прасета в Гражданската война през 36-та. Една от журналистките на 25 декември влиза в дома му и му казва под сурдинка, че намеренията им са сериозни. На 27 се връща от сбирка на маркаджиите, запален фен беше. Само жена ми беше тук. А Добринка казва все едно още го чува. Викаше Альоша, Альоша, Альоша... и получи инсулт в лявата ръка и левия крак. Когато излязох на двора той беше вече на земята.

Беше велик  човек, но 22 години вече го няма…

Текст: Ивелина Василева

Снимки: Недялко Костов

Предпочитам да имам труден живот в България, отколкото лесен в Англия, казва новият филибелия

Островитянинът: Пловдив е „Любов от пръв поглед”, София е „Приятелят ми умря малко!”

Скот Мартин Смит е герой номер две от нашата поредица за чужденци в Пловдив. На 24 от Гримсби, Северна Англия. Учил е Биохимия и Генетика в Нотингамския университет и преди три години дори не е очаквал животът му да се преобърне така.

През юни 2010 майка му и приятелят й си купуват къща в Гела, след като много пъти са идвали тук само на почивка. Скот живее при един свой приятел в Англия. Учи и в продължение на година се опитва да си намери работа, с което удря на камък. Накрая откликва на поредната покана от страна на майка му и юни месец 2011 пристигат в Пловдив. Страхът, който преживява преди пътуването, още си личи по лицето му. Вярва, че е имало знаци, които са му казвали да си стои в Гримсби и да не мърда от там. По принцип не е фен на телевизията, но в деня преди полета му по новините са давали за две хеликоптерни и една самолетна катарстрофа както и за потънала руска лодка в Черно море. Пристигайки в Гела го очаква строеж в действие. Няма прозорци, няма топлина  и това е повлияло на първоначалното му впечатление от България като цяло. Това обаче бързо се променя. Отива на фестивала в Гела, където се запознава с изключително много и всякакви хора. От същия ден може да гледате кадри на „Изгубени в България” с него пред камерата, макар че дори не е знаел кой или за какво го интервюира.

Септември същата година се озовава на Беглика фест. Пътят му е осеян с преживявания. Тръгват на стоп със своя приятел Тим. В продължение на часове никой не ги взима, докато накрая не ги качва свещеникът на село Гела. Помага им с пътя до някъде и двамата ни герои се озовават пак с вдигнат палец. Мъж с дъщеря си спира, но отказва да качи Скот, тъй като заради насъбрания тен го мисли за турчин и се налага да си разменят паспортите за доказателство, че е англичанин. Черешката на това пътуване е последната кола с напушен шофьор. Скот седи на задната седалка, а неговият приятел на предната. Малко преди Беглика колата спира в средата на планината, далеч от всякакви хора, шофьорът изкарва грамаден нож от жабката на колата и го подава на Тим. В този момент двамата вече си представят смъртта. Същият странен индивид излиза от колата, отива към багажника, подава на момчетата по една бира и започва да свири на флейта в продължение на половин час. Осъзнават, че човекът е напушен и реално иска просто да им покаже колко хубав нож има и колко хубаво свири на флейта, но това не може да промени първоначалния кошм
Изкарват феста в Беглика и техен приятел им казва, че по-лесно ще хванат стоп от Пловдив. Опитват се да намерят центъра в продължение на 4 часа , но така и не успяват. Главна им цел  била artnewscafe. Набивали крак само на метри от заведението, но просто не и пред него. Вече знаейки улиците, разказва как са вървели по Руски, Вазов, Гладстон, но до Главната така и не се добрали. Става късно и си хващат автобус до Асеновград, където в пет следобед пак са с вдигнати палци. Стигат Гела чак в 4 сутринта.

Това странно пътуване обаче отваря сетивата на Скот за България. Започва да обикаля- Девин, Смолян, Костенец и прочие. Като цел са му традиционни български градове, запазили стария дух в себе си. Докато един ноемврийски ден майка му не казва, че има три билета за Англия – за нея, за приятеля й и за Скот. Може и да не е имал къде да живее, как да се издържа или да води нормален живот, той отказва. Решен, че иска да живее тук поне година –две, започва търсенето на истински живот. Намира си работа в Пампорово за зимата, че да може пък пролет и лято да пътува. Взима часове по български в Смолян и наистина си представя как просто ще събира житейски опит известно време. Неща, които хората правят в началото на двайсетте си години, общо взето.

Озовава се в Пловдив, отново. Подава си документите за учител по практически английски и моментално са му отвърнали – Започваш във вторник! Намира си квартира, но все още не приема престоя си в България насериозно, тъй като всичко, което притежава, се побира в една раница. В училище е мразел английския, едвам е успял да го мине, но работата му с децата променя това. Все пак говори за любимите си компютърни игри с тях!

За себе си казва, че обича три града – Любляна, Нотингам и Пловдив. Не особено големи градове, но с изключителен живот и характер. Една плетеница от възможността да си почиваш, но и истински да живееш. Казва, че хората в Англия не правят нищо през уикенда, докато българинът ще отиде на някое непознато място и ще си събира спомени в джобчето. За три години тук е видял повече места, отколкото в родината си за 20. Обожава Стария град и го описва като Стоун Хейндж на майните, само където в Англия просто трупат камъни, а ние си имаме цял град. До такава степен е влюбен в българските традиции и празници, че даже целогодишно може да видите мартеница на ръката му. Казва, че в Англия си имат само Палачинки ден, което реално е всеки ден в България. Допълва, че на Втори юни, щом завие сирената, можеш да разбереш кой е турист и кой не е.

„Обичам айляка!” възкликва с усмивка и казва, че това е причината да харесва Пловдив. Английската му версия била Хакуна Матата. Първоначално си мисли, че всички тук се карат един с друг, но после разбира, че просто душата на българина е емоционална и ние така си говорим.  Запознал се с италианки, които му казали, че дори пицата тук била по- хубава от оригиналната. „Имате неща като Альоша. Имате град на седем тепета,а ги правите на път и МОЛ?” вдига рамене в недоумение и нескрито възмущение Скот.

За опита му с другите градове веднага се сеща за едни свои 4 дни в София. Отива да изпрати  тогавашната си приятелка на летището и си намира къде да спи чрез сайта на Couchsurfing. По пътя натам си губи палтото, а е средата на декември. Вътре е бил тефтерът му с всички номера, които е записвал някога. Съвсем иронично в другия джоб била книгата „Робинзон Крузо”. Домакинът му обаче изпитва странна привлеченост към него. С кафето сутринта му предлага и кърпички , в случай че иска да отпусне напрежението (можете да се сетите как без да ви го описваме). Не било проблем, тъй като сам домакинът му освободил напрежението по-рано, което побърква Скот, тъй като те спели в една стая. Сяда веднага на компютъра, за да намери ново място за спане и при зареждането на браузъра попада на доста нестандартно порно, което вече съвсем го вкарва във филма. Цял ден се преструва, че нищо не се е случило, а вечерта даже излизат заедно. Новият му приятел го пришпорва да се прибират по-бързо, докато накрая не се прибира сам и не изпраща смс на Скот малко след полунощ „Не се връщай. Утре ела да си вземеш нещата. От г-н Никой”. Сутринта му отнема час блъскане по вратата да получи багажа си, от който междувременно липсват малко пари, химикалки и чифт  бельо. Същата вечер остава паметна за живота му. Отиват с един негов приятел, по прякор Батман(французин) в Строежа. Проблемът бил, че другарят му е глътнал болкоуспокояващи- нещо, което Скот не е знаел. Този коктейл от хапчета и алкохол води до една за кого незабравима, за кого незапомнена нощ. От тук ви предоставям с точни думи какво Скот ми разказа:

1. Всичко се случи за час. Батман седна на входа на една сграда и охранителите го помолиха да си тръгне. Почти се стигна до бой, но успях да го спася.
2. Търсехме си ирландски пъб, но си нямахме никаква идея къде се намира. Спряхме едни младежи да ни упътят. Батман не се съгласи с тях и започна бой.
3. Вече бяхме близо до крайната ни точка, но все пак решихме да питаме и другиго за посоката. Казаха ни, че барът е затворен, а Батман не се съгласи и започна нов бой.
4. Накрая стигнахме до айриш пъба. Беше затоврен! (Батман е идиот! Моля те, уточни го!)
5. Бродихме по улиците, киснахме по пиейки. Всеки от нас си беше завлядял различната страна на булеварда. Видях полицаи и реших, че ще е добра идея да извикам французина при себе си. Той прекоси улицата, пързулна се върху едната кола и се приземи на три метра от органите на реда. Опита се и с тях да се сбие, за щастие неуспешно. Претърсиха ни, а само в чантата на Батман бяха налични 6 стъкларки от бира и 3 PVC, отделно и наполовина пълна бутилка с водка. Намериха и рецептата му за болкоуспокояващите и проявиха някакво разбиране, но все пак се опитаха да измъкнат 200 лева от двама туристи. Неуспешно- за щастие.
6. Имахме нужда от малко почивка и се запътихме към близкия парк. Две момчета ни спряха да питат дали знаем къде продават цигари и направо им предложих от моите. Седнахме на една пейка. Единият тип май ме беше харесал, но това нямаше значение, защото Батман беше умрял. Нямаше пулс, не дишаше и едвам успях да го съживя. В същия момент единият от новите ни познати ми каза да си подам ръката. Машинално я изпънах пред него, а той постави пистолет в нея. Обясняваше ми как е подарък от кралицата на Англия и не бил зареден. Това второто се оказа грешно, след като го взе, огледа го и възкликна „А, явно е!”
7. Батман не се движеше и не дишаше. Около 5 минути се опитвах да го върна към живот. Поне си бяхме намерили причина да си тръгнем – „Приятелят ми умря малко!”. Двете момчета ни поканиха на парти и казаха да решаваме бързо, защото шофьорът им щял да дойде скоро да ги вземе. Моментално им отказах, пък и за какъв шофьор говореше? Мислех, че си е извикал такси, но близо до нас спря лимузина и взе едното момче. Другият остана да ми помогне да заведем Батман до един от баровете, където бяхме и вече се бяхме сдобили със забрана да влизаме вътре. Управителят разбра, че е била тежка вечер изпълнена с емоции и малко смърт и ни позволи да поспим на масите.
8. Събудих се от крещенето на Батман – СТАВАЙ! Нека да пием! Оказа се, че не помни почти нищо от вечерта и какво по-точно се е случило.

Уж мрази израза „Любов от пръв поглед”, но по точно този начин описва връзката си с Пловдив. Първата му мисъл е да остане година-две, но сега си представя целия живот тук. Дори е обмислял и темата за това дали децата му трябва да учат в българско училище, тъй като не харесва българските учители и системата ни. Не разбира защо всички тръгват към Англия и го описва като кръговрат: „Хората тръгват, защото няма работа. Няма работа, защото хората си тръгват”. Твърдо убеден е, че лютеницата трябва да бъде националната ни храна. По време на пътешествията си това е било единственото, което е ядял – хляб с лютеница. Уважава традицията за домашно производство на абсолютно всичко, за което може да се сетите. Единствено, трудно и малко болезнено е стигнал до осъзнаването, че ако ти предложат – не е учтиво да откажеш! „Аз съм единственият англичанин, който мрази ракия”, възкликва докато обяснява как е опитал гроздовата на всяко едно българско семейство, на което е гостувал.

„Всички искат да си тръгнат, заради високите заплати, но не разбират, че където и да отидат – стандартът също е по-висок. Хората в Англия са учтиви, но не мили. Тук е точно обратното! Предпочитам да имам труден живот в България, отколкото лесен в Англия!”