Стойността на имотите в Стария град възлизат на стотици милиони

Сградата ще е домакин на президентска среща през Септември

Паулина Гегова

Етнографският музей е най-вероятно най-емблематичната сграда в Стария град и една от най-ценните в цял Пловдив. Тя е символ на българския барок и е на 170 години. През 2017-та музеят ще празнува 100 години от помещаването си в къщата. Поради тази и много други причини, Общината започна ремонт, който възлиза на близо милион, а ако се направи цялостен ремонт - на близо 2 милиона лева.

Днес започва реконструкцията на външната фасада, каквато не е имала от 20 години насам. Кметът на Пловдив – Иван Тотев и директорът на музея Ангел Янков, обясниха, че само за фасадата са нужни около 140 000 лв.

Това е скъпо и бавно удоволствие, споделя г-н Тотев, но се надяваме до пролетта всичко да е завършено. През Септември месец къщата ще е домакин на сбирка на президентите от Европа. Над 13 държавни глави ще са тук, нещо, което се случва за първи път в България.

За сега покривът е готов. Той е един по рода си, а площта му е почти един декар.

Директор Янков обясни, че до следващият месец ще е завършен частичен ремонт. Конструкцията над централния вход ще е поправена и той ще бъде отворен, защото сега посетителите влизат през служебните. При добро време, до Ноември ще се смени сивата обшивка. Ще се върне естествения цвят на дървото. По оригинал къщата е бяла, но дали отново ще е в тази гама или в друга, все още се обмисля. Технологията на мазилката е оригиналната от създаването на къщата. Очаква се НИНК да реши дали е възможно да се направи и топлинна изолация, защото лятото дървото много се напича, а зимата не може да се отопли добре.

Целта на Общината е до няколко години Етнографският музей да е един от най-посещаваните културни паметници в Пловдив, с напълно различна и свежа визия. До тогава той ще продължи да е отворен за посетители. 

Разправии, скандали и арести съпровождат изграждането на Централната улица

Идеята за пробиване на тунел под Трихълмието възниква през 1936 г.

Владимир Балчев

В продължение на няколко века главната улица на Пловдив започвала от единствения навремето мост над река Марица и стигала до Джумаята. Наричали я Узун чаршия, което ще рече Дългата улица. В продължение на няколко века тук бил центърът на стопанския живот в Пловдив. Евлия Челеби пише през ХVІІ в., че улицата била покрита още в старо време с големи камъни, а покрай нея  имало 880 дюкяна. Два века по-късно (1841 г.) пътешественикът Адолфо Бланки рисува отчайваща картина - животински трупове, месарски остатъци и вонящи  мръсотии пълнели  улицата. Масивните сгради от двете страни на чаршията били скрити от едноетажни и двуетажни паянтови дюкяни (магазини). Пред дюкяните имало тесен тротоар, ограничен от дълбока канавка, постоянно затлачена от тиня и боклуци. Бараките  и паянтовите сгради дотолкова стеснявали иначе широката улица, че по нея едва се разминавали две каруци.

Подобна била и гледката на Джумаята. Срещу джамията стърчали килнати на една страна бараки, с едва крепящи се капаци по отворите. В тях продавали дървени въглища и борина. В североизточния ъгъл на площада се разнасяла миризмата на шарлан – указание, че тук се предлагат мекици, симиди, милинки и други вкусотии. В югоизточния ъгъл ухаело на кафе. Заведението било известно с многобройните любители на таблата и ред други игри. На отсрещната страна имало албанска гостилница, бозаджийница, продавачи на тютюн и различни дреболии. В единствената масивна сграда се търгувало с манифактура на едро. Бараките изчезнали в края на 1878 г., когато площадът бил разкрит в днешните си размери.

Първият изборен кмет на Пловдив Костаки Пеев заел поста си през 1878 г. Опитал се управникът да павира поне главната улица по европейски образец, но нито намерил майстори за изработка на паветата, нито имало средства. Единственото, което успял да направи, било заменянето на разбитите камъни с калдъръм. Едва през 1900 г. започнали опити за павиране в Пловдив. Естествено, първа била главната улица. Най-напред сложили настилка пред Куршум хан. Кой знае защо обаче паветата били дълги, а майсторите ги положили успоредно на тротоара. Железните шини на тежките каруци бързо разрушавали това подобие на паваж е се налагали чести ремонти. Истински паваж от малки сиенитни блокчета, наредени ветрилообразно, бил положен след повече от десет години. За всеобщо изумление първата улица с новата настилка била не главната, а тази, на която живеел кметът Деньо Манев.

През 90-те години на ХІХ в. търговската артерия на града прехвърлила Джумаята и постепенно стигнала до Аладжа джамия срещу сградата на днешната Пловдивска община. Тази нова улица станала известна под името „Главна Станционна“, тъй като водела към Станцията, т.е. железопътната гара. И тук имало редици от бараки, които на места почти затваряли пътя.  Първият паваж на тази нова част от главната улица, бил положен през 1901 г. Настилката започвала от Джумаята и стигала до сегашния паметник на Мильо.

През 1896 г. Пловдив изпреварил останалите центрове в страната, като се сдобил с градоустройствен план. Йосиф Шнитер, авторът на плана, предвидил централната артерия на Пловдив от градината “Цар Симеон” до моста на Марица да бъде широка 50 метра. Специалистът следвал европейските образци, като си давал сметка, че Пловдив ще расте и главната улица занапред ще поема все по-голямо движение. Когато разбрали за проекта, общинските съветници наскачали. Много от тях имали къщи и магазини, които според плана на Шнитер, трябвало да бъдат съборени. След дълги и мъчителни спорове, било решено улицата от моста на Марица до Джумаята да бъде широка 8 метра, а оттам до градината “Цар Симеон” – 12. Решението обричало Пловдив да остане без истинска главна улица и се запазят съществуващите подобия на тротоари, които на широчина рядко достигали метър. Вместо европейски булевард, бъдещите поколения на града щели да получат в наследство ориенталски сокак. Възмутен, Йосиф Шнитер тръгнал на свои разноски за София, където след дълга и продължителна борба, успял да издейства 16 метра за ул. “Княз Александър” и 12 метра за ул. “Търговска” (сега “Райко Даскалов”). Така съдбата на главната улица била предопределена още в края на ХІХ в.

Дълго време планът на Шнитер оставал само на книга. Главната улица била пълна с дървени бараки и съборетини, често я запречвали първобитни сергии. Така вървели нещата до 1922 г., когато кметът д-р Иван Кесяков решил да действа. Този път съветниците подкрепили кмета, а през април тяхното решение било потвърдено с министерска заповед. Началото на преустройството трябвало да започне на 1 май 192 г. Собствениците на имоти в платното на бъдещата улици били предупредени да разрушат сградите, които пречат на преустройството. Засегнатите обаче побързали да блокират решението. Тръгнали делегации към окръжния управител и министерските кабинети. От София пристигнала заповед за спиране на преустройството. Нещо повече – на 1 май цялата главна улица била блокирана от войска и полиция. Точно в този момент се чул сигнал за пожар. Малко след това пристигнали огнеборците, вдигнали стълбите и се покачили върху покрива на една от къщите, определени за разрушаване. Докато войската се усети, покривът бил съборен. След два-три дена същата сцена се повторила в другия край на улицата. Ден-два почивка и нов сигнал за пожар отнесъл покрива на следващата постройка. През деня полицията арестувала пожарникарите, вечерта прокурорът ги освобождавал. Лека-полека засегнатите собственици се примирили и сами започнали да събарят постройките си.

За първи път от векове насам главната улица на Пловдив придобила европейски облик. Започнало невиждано преди строителство, появили се широки тротоари. През 30-те години по нея тръгнали автобусите на общинския транспорт, а по техния маршрут 20 години по-късно поели тролейбусите. Грешката  на предишните управници обаче се оказала фатална – главната улица се оказала твърде тясна, за да поеме автомобилния поток. Като помощна  била отворена ул. “Отец Паисий”, но и това не помогнало. Затова от 1936 г. се заговорило за пробиване на тунел под скалите на Трихълмието, който да реши транспортните проблеми на града. Това станало едва през 1961 г.

„Абаджийска” и „Кирил Попов” ще бъдат затворени за автомобили

Общинският съвет го реши, жители в зоната се канят да обжалват

Нови две улици в квартал Капана стават пешеходни, реши днес общинският съвет. Предложението за това бе входирано от старейшините Емил Русинов и Вихър Захов и бе прието с мнозинство в ОбС.  За автомобили ще бъдат затворени „Абаджийска” и „Кирил Попов”. В момента там вървят ремонти на тротоарните настилки и е въпрос на дни дейностите да се преместят и върху самия паваж. Почитатели на идеята за превръщането на пресечките в пешеходни силно се надяват едрия паваж да бъде запазен и върнат на мястото му с вдигането нивото на улицата. А немалкото противници на затварянето на улиците, които бяха по- шумни в дебата за бъдещето им преди половин месец, се стягат да обжалват решението на местния парламент. Тук става въпрос за поне 50 живущи и работещи на двете улици, които не искат те да стават пешеходни. Вече подготвяме колективна жалба, а за да бъдем чути сме готови и на по-крайни действия като живи вериги, гневят се недоволните от решението на общинския съвет. И твърдят, че онези, които участваха в подписката за махането на автомобилите от „Абаджийска” и в момента ликуват, са значително по-малко. Конфликтът продължава, а ние ще продължаваме да го следим.

Процесът на либерализация на всяка цена, създава срещу себе си опозиция и двете тенденции се самоунищожават, а балансирането между национален интерес, интереса на европейските държави, САЩ, Русия винаги е бил трудна територия за нашите политически управници

Той е председател на Асоциацията на куклениците в България. Член на Националния съвет на БАРОК (Българска асоциация на работодателите от сферата на културата). Той е един от най-успешните мениджъри в театралната институция през последното десетилетие. Той донесе в Пловдив ИКАР-и, красящи офиса му в Кукления театър. Специално пред Паулина Гегова, Виктор Бойчев – директор на Куклен театър Пловдив разкрива част от живота си, творчеството и културното и политическо положение в България. 

-Г-н Бойчев, всички знаят, че животът на актьора е труден. Не знаят, обаче, какъв е животът на директора, който се грижи за артистите си.

Да администрираш културен процес, в който са включени артистични личности, означава само едно – да предоставиш възможност това да се случи по най-добрия начин. Задължително трябва да отсееш всички досадни подробности за хората, които творят, защото за тях те представляват сизифов камък, който изяжда от енергията. Когато не са им спестени всички административни мерки и конкретности, резултатът остава под въпрос. Няма рецепта за взаимоотношенията с творците, защото всеки е различен и подходът към всеки трябва да бъде индивидуален. В театъра има една подробност и тя е, че всички са устремени в преследването на обща цел и тя обединява различните хора в постигането й. Част от работата на артистичния администратор е да успее да улови този дух на общото желание и да го насочи в посоката, нужна да се постигне тази цел.

-Кукловодството като че ли винаги е оставало в сянката на драматичния театър. Това някога натъжавало ли ви е? Карало ли ви е да губите мотивация?

Имам максима, която едва ли съм измислил първи, но силно вярвам в нея - театърът може да бъде или добър или лош. Дали е куклен, драматичен, оперен, съвременен или исторически, няма значение. Добрият театър си е добър театър!

-Народният театър! Какъв беше поводът да отидете там?

Натрупаните причини са един голям товар и предизвикателството да смениш товара се състои в това да изненадаш себе си и да провериш своите възможности. Народният театър е най-големият в България, с 260 човека щат и над 130 хонорувани творци, който съотнесен към нашия, е над 10 пъти по-голям. Но принципа да създаваш театър е един и същ навсякъде, различни са рамковите възможности и персоналните участия. Смятам, че за 2014-та година, в която бях в театъра, там се случиха няколко много интересни заглавия, направени от различни творци, от различни поколения и държави. Ще запомня това предизвикателство с една упорита работа по над 10 часа на ден и с това, че в един такъв голям организъм винаги има какво още да се направи и това касае всички области - от художествената до административно техническата. Като цяло, това, което се случва с българския  театър касае в много по-голяма степен Народния театър. При него като с увеличително стъкло проблемите стават по-големи и ако за Куклен театър Пловдив един ремонт може да мине с временни некардинални мерки, в Народния театър това няма как да се случи. Всички театри в България, освен обновения в Пловдив, са в изключително сложно положение откъм сгради, техника, комуникация, а в Народния театър проблемът е по-голям и сложен. Той е национален паметник на културата, там разхода само за парно през зимата за един месец е над 30 000 лева... В творческо отношение има  изключителен екип от творци, които въпреки трудните условия създават своите великолепни постановки. 

-Хората не знаят, но освен всичко, вие изкарахте и един курс в пловдивския университет по актьорско майсторство, като асистент на професор Анастасия Савинова-Семова. Какво преживяване бяха за вас тези няколко години?

Работата със студенти винаги мотивира човек да бъде пределно откровен със себе си пред тях, за да успее да ги научи на това, което може и да предотврати някакви лични неуспехи, които е необходимо да успеят да надскочат. Смятам, че тези млади хора получиха увереност в себе си да търсят и да намират неуловимия дух на театъра в най-различни видове ситуации и драматургични произведения. Работата с тях беше предизвикателство, от гледна точка на това, че за първи път трябваше да споделям личен опит в по-голяма група и да проверяваме заедно дали това върши работа и за тях. За повечето се получи, но дали повече или по-малко, всички имат в себе си някакъв критерий за театралност и сценична искреност. Благодарен съм, че получих поканата от проф. Савинова и че когато срещам тези млади хора се усмихваме и се поздравяваме с желание. Това ми дава основание да смятам, че или са много възпитани, или съм успял в начинанието. 

-Бихте ли повторили?

Смятам, че ако отново ми се случи да работя със студенти, ще знам повече отколкото първия път и с удоволствие бих повторил. 

-Къде се вписва семейството в бранша? До колкото помня дъщеря ви също искаше да става актриса, жена ви Гина работи за културното развитие на Пловдив. Майка ви е писател.

Светът е разнолик и в него всеки има своето място. Вероятно специфичните трептения на вълните на нашите организми са такива, че се задействат в сферата на изкуството и там успяват да резонират хармонично. Разбира се, за да успееш в каквото и да е в днешно време, трябва да си свръх ангажиран с него и това е истината и за нашето семейство. 

-Понякога не се ли чувстват пренебрегнати? Един мъж отговаря за близките си, но вие отговаряте не само за тях, а и за цяла институция.

В нашето семейство всички са ангажирани с това, което върша и познават в детайли всеки един момент от работата ми. По тази причина сме заедно в успехите и неуспехите. Нямаме повод за ревност, тъй като успехите на театъра са успехи и в семейството. Както и успехите на Културна столица на Европа ще бъдат успехи на семейството.

-Някога изморявали ли сте се от професията? Имало ли е моменти, в които сте искали просто да се откажете? 

Постоянно, но винаги трябва да можеш да прекрачиш желанието си да се откажеш, защото това е единственият начин да успееш. Трудностите пред хората, които се занимават с изкуство са много и единствено решителната енергия за осъществяване на плановете може да даде резултат. Обществото ни е без посока! Убеден съм, че посоката "парите над всичко" не е посока. Според мен, основното е да си изясним въпроса какво трябва да правят българите в съвременния свят, къде искат да стигнат и как да го постигнат. Трябва да се премине през образование, наука, култура, а парите са средство, чрез което да помогнеш пътят да бъде по-лек. В този смисъл, мисля, че отделеното от държавния бюджет за културни политики и култура не е достатъчно и то най-вече в посока за развитие на перспективи и визии в какво трябва да се превърне обществото, което искаме да достигнем. Постигнатото от началото на Прехода до сега не е най-удачното. Има още много път за извървяване.

-Ваша е идеята за съвместна работа с Драмата и Операта. Как вървят нещата там?

Предизвикателствата на съвремието ни изискват все повече сътрудничество за създаване на успешни и големи проекти в сферата на творчеството. Затова смятам, че в бъдеще, особено в перспективата на Пловдив 2019-та, контактите между културните институти на територията на Пловдив и осмислянето, и създаването на общи цели и задачи е необходимост, която ще позволи да работим заедно в общи проекти. Реалността не трябва да е пренебрегването на другия и самооцеляването. Общата платформа за визията в това, в каква посока трябва да се движи общественият интерес, зависи от съвместната ни работа. Изрично заявявам, че не бива да се прави разлика между общински, държавни и частни културни институции. Това би трябвало да бъде едно от основните неща, които да се поощряват в работата ни и в проектите, които предполагам, че ще осъществим заедно.

-Пътували сте много по света. Българското изкуство доближава ли се поне до 1/3 от световното или в общ аспект ние си оставаме едни "самодейци"?

Всяка държава достига до собствени критерии за това какво представлява. В по-богати държави може да се види малко по-натруфен и напудрен резултат. В други като нас - обратното, но всяка култура остава със собствено лице и собствен отпечатък на територията, в която е създадена. Ако успее да прекрачи и да направи мост в най-обикновените човешки чувства това означава, че е надскочила местното си културно качество. Българските творци са талантливи, много от тях са прекрачили границите на езика. В някои видове изкуства езикът е универсален, но театърът е обвързан със слово. Когато успеем да предадем чувствата и енергията си извън конкретността на словото, успяваме да прехвърлим границите на регионализацията и националността. Процесът за уеднаквяване на културните кодове и лесното разчитане на езика на другия, не е от полза за изкуствата, до толкова до колкото това е характерно за определен регион,  държава, нация. Колкото и либералният свят да иска да срине тези граници, все пак много от тях ще остават и за в бъдеще, по простата причина, че индивидуалното, което представляваме като творци, се заражда на определена територия, която има своите корени и традиции. Единици са тези, които космополитно излизат от контекста на културното съдържание на националните държави.

-До къде ще ни отведе каузата Пловдив 2019 и имаме ли потенциала да я осъществим въобще? 

Пловдив има голям шанс в случката да бъде културна столица на Европа и този шанс трябва да се използва, за да прекрачим едно, две или повече стъпала в различни културни предизвикателства между себе си и европейските държави. Смятам, че в желанието си да определим къде сме, малко принизяваме собствената си стойност и тръгваме с характерния български минимализъм. Възможността да се случат нещата идва през интереса, познанието на това какво може да ни даде Пловдив като европейска столица и желанието да осъществим поредица промени в себе си и във взаимоотношенията ни с другите, за да станем по-добри. Ако погледнем нещата от позата "Абе, тука просто ще се вземат едни пари" нищо няма да се случи.  Парите трябва да протекат по верните пътища, за да има резултати. Когато се уточнят и финализират всички проекти в Пловдив 2019, тогава ще имаме и по-голяма яснота до къде ще стигнем. За сега всичко е намерения и бъдещи желания. Но при всички положения има необходимост от основно преразглеждане на културната инфраструктура и план за нейната реорганизация и използване в перспектива. Смятам, че изграждането на мултифункционална сграда, която да е адекватна за бъдещо използване е абсолютно наложителна, тъй като градът ни се разраства. Пловдивската опера има правото да настоява за сграда, в която да бъде стопанин, защото стопанисването на Културния дом от Общината не може да припокрие необходимостите, които има. Една рецепта - когато искаш да постигнеш културен продукт, не искаш да постигнеш печалба. В него трябва да се инвестира. Когато искаш да постигнеш печалба, си има културна индустрия. А сценичните изкуства, колкото и да се иска на управляващите, не могат да бъдат индустрия, ако трябва да останат изкуства. 

-Като се върнахме на темата за работата, един въпрос ме интересува от известно време. Защо поп Кръстьо, защо "Великденско вино"? Спектакълът е много тежък и болезнен за народа. Той винаги свързва този къс от историята ни с предателството. Предателството на идеалите. В днешно време изглежда нищо не се е изменило.

Темата за предателството е библейска и в нея всеки се самоопределя. Тъй като всяко нещо има няколко гледни точки, предателството от едната гледна точка е едно, от другата - друго. Създавайки спектакъла с Лео Капон, Димитър Воденичаров, Христо Намлиев и Румен Караманов и Гергана Стаматова сме търсили отговорите на въпроса „Защо” и в историческата част на случката, и в съвременността. Всъщност в историята за предаването на Левски, поп Кръстьо е може би най-малко предател от всички останали, но в използваните тогава за осъществяване на политика медии, политически е било необходимо да има посочен предател. Никой не е намерил пари в къщата на Поп Крйстьо, но в къщата на Марин Поп Луканов - Областен управител на Ловеч тогава, при реконструкция в 1976г. са намерени над 1300 турски лири... Ние не стигнахме до отговора на въпроса дали поп Кръстьо е предател или не, но стигнахме до това, че винаги политиката насочва хората в определена и желана за нея посока. Политическото маскарене на когото и да било, цели реализацията на определен интерес . Той е съществувал и тогава, и сега. За съжаление, двигател на политическото маскарене е страстта към натрупване на власт и пари.  Нищо не се е променило! 

-Какво трябва да се промени, за да спре този порочен поток? Кой е нужния препъни камък?

В днешната ситуация е много сложно да определим какъв би трябвало да бъде националния идеал, който да обслужи максимално добре обществото ни. Не вярвам, че много от посоките, в които се предполага, че той съществува са истински. Живеем в много сложен свят, в който информацията ни залива от всички страни и е противоречива. Съответно вземайки страна всеки става заложник на определени политически интереси. За съжаление, политическото устройство на държавата предполага такъв механизъм на обществен живот. Съвременният либерален свят деструктурира държавите, отнемайки им възможността да имат категорични становища и мнения, или поне по-малките такива. Затова смятам, че въвеждането на каквото и да е гласуване за създаването на национално отговорен парламент, няма да може чрез система да накара хората да стигнат до своя избор. Процесът на либерализация на всяка цена, създава срещу себе си опозиция и двете тенденции се самоунищожават, а балансирането между национален интерес, интереса на европейските държави, САЩ, Русия и т.н. винаги е бил трудна територия за нашите политически управници. Национално единство е именно в това да успеем да стигнем до държавата, в която искаме да живеем и да живеят децата ни. Само когато всички стигнем до извода, че това може да стане чрез инвестиции в образование, наука, култура, технологии, можем да заставим политиците ни да го изпълняват без значение от коя партия са. Този процес се вижда в сепарирането на гласовете напоследък и невъзможността да се създаде еднопартийно мнозинство в парламента. Може би правилният начин е електронното гласуване, стига разбира се, то наистина да има гаранция, че може да бъде осъществено без манипулации. Достигането до национален идеал няма да стане скоро.

-Нещо зависи ли от артиста? Той достатъчно силен ли е да бутне стената?

Артистът може да провокира обществото чрез своята позиция. Ако тя достига до голямо количество хора е възможно да поведе в нужната посока. За съжаление, все повече чувам гласове на политици и все по-малко на артисти.

-На изпроводяк кажете ни има ли мечти, които все още не сте осъществили?

Да, има! Имам желание да направим реконструкция на Куклен театър Пловдив, тъй като сградата е над 100 годишна. Първото ниво е построено през 1903 г., а последната реконструкция в 50-те години на миналия век. Искам да успеем да направим единен детски атракционен център, който включва открити и закрити пространства. За сега идеите са в плановете на Общината и Министерството на културата, но плановете са много, и не само за Кукления театър.

-А разкаяния?

Винаги има възможност да си направил грешка в някоя постъпка. За да преминеш от един вид театър и взаимоотношения в друг вид и други критерии на общуване и творчество, срещаш по пътя си много различни хора. С едни си заедно, а с други не. Винаги има вероятност да си сбъркал, но важното е вървенето напред и осъществяването стъпка по стъпка на набелязаните цели. Колебанието не е силен помощник.

Изложба  "РЕШАВАМ = СЪЩЕСТВУВАМ" бе подредена в музейна къща „Хиндлиян”.Събитието се организира съвместно от ОИ „Старинен Пловдив” и Сдружение „Паралелен свят”

Творбите на Надежда Георгиева (Над) с текстове на Яна Бюрер Тавание, вдъхновени от действителни истории, разказват за мечти и възможности, затворени под стъкления похлупак на правото, за липси, за различия и самота. В 16 платна авторът показва колко сме еднакви и щастливи, когато желанията ни биват зачитани и получим шанса да чертаем собствения си път.

Изложбата е инициирана от Български център за нестопанско право, Българска асоциация на лица с интелектуални затруднения, Фондация „Глобална инициатива в психиатрията–София“, Фондация „Светът на 

Мария“ и с подкрепата на Фондация „Credo Bonum”. Тя се осъществява в рамките на Програма „Следваща стъпка”, изпълнявана от Български център за нестопанско право.

Събитието цели набиране на обществена подкрепа за премахване на системата на запрещение и спазване на гаранциите, които дава член 12 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, и за приемане на проекта на Закон за физическите лица и мерките за подкрепа. 

„Законодателното въвеждане на концепцията за подкрепено вземане на решения ще позволи на хората с увреждания да застанат начело на живота си, да бъдат част от обществото, да решават, следователно – да бъдат. Въздействието, което изложбата цели, е промяна на нагласите спрямо хората с увреждания, техните възможности и трудности”, коментира Кремена Стоянова - председател на Сдружение„Паралелен свят”, гр.Пловдив.

Изложбата вече гостува в Дома на културата „Борис Христов” и във фоайето на Общински съвет-гр. Пловдив. В музейна къща „Хиндлиян” тя може да бъде разгледана до 15 август.

Стартира 22-ят Международен фолклорен фестивал

Най-силно се откроиха мексиканците, чиито стил е много по-различен от балканския

Едно от най-пъстрите и цветни събития в Пловдив започна само преди час. За 22 път Международният фолклорен фестивал гостува на Пловдив, а по традиция, ежедневно ще се провеждат дефилета на всички страни, вземащи участие в представянето на интернационалната култура.

Официалното откриване ще започне точно в 20:00 часа на сцената на Античния театър. Три часа по-рано, т.е. подранили с половин час от програмата си, участниците от България, Гърция, Мексико, Италия, Румъния, Сърбия и Унгария преминаха по главната пловдивска улица, а стотици гости и жители на града извадиха камери и телефони, за да заснемат танцьорите, облечени в традиционни национални носии. Те преминаха по „Александър Батенберг I”, след което спряха на площад „Стефан Стамболов” пред общината, където за целта има изградена малка сцена. 

Неофициалното откриване на събитието стартира с домакините – Фолклорен ансамбъл „Тракия”, които приковаха очите на хората, преминаващи по улиците и тези, които удобно се бяха настанили в столовете на различни заведения. Те тропнаха с крака на сцената, а публиката бурно ги аплодира в края на изпълнението. След тях, на сцената се качиха южните ни съседи от Гърция, които опредено впечатлиха с отлична хореография и чудесен синхрон. След тях на сцената, един по един, излизат представителите на Италия, Мексико, Румъния, Сърбия, Унгария, а пълните изпълнения на всеки един от ансамблите ще можете да видите само след час в Античния театър, с вход – свободен.