Красимир Терзиев откри самостоятелната си изложба „Втренчени образи“ в галерия SARIEV
Можем ли да опитомим Космоса? И ако да, какво ще стане със земната реалност? Как проектираме себе си там горе, сред звездите, на други планети и в други вселени? На тези въпроси отговори търси артистът Красимир Терзиев в самостоятелната си изложба „Втренчени образи”, която бе открита вчера в галерия SARIEV. Художникът подреди седем творби в пространството за съвременно изкуство на ул. „Отец Паисий”. Работите му сякаш заявяват, че ние, хората, се втренчваме в непознатото с идеята, че то ни принадлежи. А май въобще не е така. Препроектираме дори Космоса, битовизираме го, без дори да сме го разгадали.
Авторът Красимир Терзиев откри изложбата си в компанията на домакините си Веселина и Катрин Сариеви, както и на артистичния директор на Фондация Пловдив 2019 Светлана Куюмджиева. Тя не скри, че е плътно обградена от художника в ежедневието си- притежава три негови картини.
Ето какво написа Светлана Куюмджиева за изложбата:
Космосът е най-успешната метафора за всичкото, всеобхващащото и всмукващо в своя вакуум, недостъпно и съвършено всичко. Идеалната стерилна среда за съзерцание, упокояваща и приютяваща, в която човек може да пребивава само чрез напредъка на технологиите или на научната фантастика. Затова винаги образът му се появява някъде помежду им, където се намират и работите на Красимир Терзиев.
От няколко години той с огромно търпение и постоянство опитомява Космоса, най-вече като своя лична ескейпистка фантазия, в която малко по малко и много внимателно пренася цивилизационен багаж. И колкото по-населен е неговият Космос, толкова по-пусти и необитаеми са парчетата земна реалност, които изследва и пресъздава най-често през хладното око на камерата. Така, както етаж по етаж, прозорец след прозорец, погледът на дрона пълзи нагоре по олющената мазилка, докато не засече единствения обитател на този дом, за да се втренчат един в друг.
“Between Flashback and Déjà-vu II” (2016) e видео, боравещо с инструментариума на киното, което създава напрегната драматургия от прости технически трикове. Тази стратегия артистът използва и за други свои видео работи, където средата обикновено е изчистена от човешко присъствие. За заснемането му Красимир Терзиев дори не напуска територията на работното си пространство, на ателието. Осъществява експеримента изцяло в лабораторни условия, хиперболизирайки с естествената пустота на жилищния блок, в който се намира то.
Играта на роли между наблюдавания и наблюдаващия може да бъде доста сложна, особено когато Космосът е дори в мобилния ти телефон и във всеки един момент можеш да видиш и сам себе си отгоре. Но Краси Терзиев я постига с философска лекота, ползвайки дистанцията на вечното извънорбитално спокойствие дори и на най-близки разстояния.
Въпреки иронията на вселенския бъг с животни, хора и техника в лунен пейзаж или силует на палма, очертан върху “Синия мрамор” (познатият образ на планетата Земя, заснета от Космоса), неговото проникване отвъд е някак носталгично и архивно, повтарящо отново и отново първите крачки на човека като “флашбак”, твърде далеч от съвременната корпоративна концепция с летящата кола, понесла фамозния цитат от “Пътеводителя”.
На нея Красимир Терзиев може да отговори с “Yet to be titled” (2018) в онази ретро стилистика на фототапет, в която Космосът е битовизиран на нивото на многотиражен екзотичен пейзаж, подобно на по-ранните му работи – “Лунен рай” (2013) и “Семейство” (2015).
“Apollo Albino Programme” (2017) е част от проекта “The Image is no longer available” – надпис, с който обикновено се обозначава грешка или внезапна липса в системата. Този сбъркан “Ноев ковчег” намира продължение с “Apollo Melanist Programme” (2018), отново представен в кода на специална космическа програма. Много преди хората, в Космоса политат животни – маймуни и кучета и манипулирани изображения като тези.
Всъщност, в изкуството на Красимир Терзиев ако Космосът е пътуване, то е насочено не навън, а навътре към себеопознаване във всеки смисъл, с откривателската енергия на първите хора. Пътуване, което не завършва с угасването на монитора и още вперения в него образ на артистичното, социалното, виртуалното, приемливото аз.
“Monument to the Time Elapsed II” (2016) е поредното мъртво устройство, в което за последно художникът е видял само себе си. Но тук то е също възможност за него да се разкрие като участник в космически необхватните отношения между образ и зрител.
