Тази история е много повече от мода, макар да е изтъкана от плат. На 9 февруари излиза от печат автобиографията на Вивиан Уестуд, написана съвместно с Иън Кели!

„Вивиан Уестуд“ (превод: Герасим Славов, Деян Кючуков, 332 стр., цена: 25 лв.) е издателски феномен, защото се явява първа и единствена засега автобиография на авангардната дизайнерка и разкрива неподозирани страни на нейната личност. Безусловен поддръжник на каузите, в които вярва, грандамата на британската мода е една от най-влиятелните фигури в световните дизайнерски среди, кралица на пънк модата, жива легенда, „Коко Шанел на нашето време”.

Иън Кели нарича периода на сътрудничество с Вивиан „моята вълшебна бляскава година”. И добавя: „Тя е съхранила детето в себе си, въпреки всички трудности. Винаги е с ококорени очи. Любопитна. Отворена. Сърдита. Изобретателна. Някой път е груба. Друг път ти сгрява сърцето с преданост и любвеобилност. Вивиан е неуморима, а умът й е по-остър от карфиците в ръкава й.”

Ако мислите, че модата е само контене, или пък че седемдесетгодишните имат по-малко право, а не повече, да поучават света за неговото бъдеще или пък да отстояват каузите на миналото му, тогава можете да оставите тази книга. Както казва самата Вивиан, „това ще опази няколко дървета“. Но ако можете да издържите рундовете с тази „баба пънк”, която още е на ринга и се бори за това, което смята за правилно и намира за красиво, тогава останете с нея. Предстои да бъдете заслепени.

Вивиан Уестуд, Иън Кели - „Вивиан Уестуд“ (откъс)

– Пънкът – Вивиан изплюва думата с допълнителната тежест, която акцентът ѝ придава на гласната, – пънкът беше всичко за мен и Малкълм. Сега не говоря за него толкова, колкото хората смятат, че би трябвало, но това не е защото се срамувам или мисля, че е нещо старомодно, или нещо такова. Повече ме интересува това, което правя в момента, но трябва да обясня следното  – това, което правя сега, пак е пънк, пак е крясък срещу несправедливостта и принуждаване на хората да се замислят, дори да им причинява неудобство. В този смисъл винаги ще съм пънк. За мен, за Малкълм и в магазина пънкът се превърна в нещо като колаж, събиране на идеи. Събиране на хора…
Тя въздъхва и намества лентата си за глава с надпис „Хаос“. Поема дълбоко дъх с глътка билков чай и мъдро промълвява:
– Има неща в миналото ти, от които не можеш да избягаш. След Малкълм се опитах да избягам от всичко, но сега се гордея с ролята си на пънк, защото мисля, че е допринесла за позицията на много млади хора до ден днешен  – не вярвайте на правителството. Никога. Климатичната революция е пънк. Това, което направих на параолимпийските игри, беше абсолютен пънк. Пънкът е жив! Същото отношение, но с по-развити идеи, по-сериозни и, да се надяваме, по-способни да променят света, отколкото можахме първия път.
Малкълм се запалва от идеята да продават рокендрол неща.
– В началото бяха само плочи – казва Вивиан. – Имаше един Харолд „Теда“, който работеше в „Мистър Фрийдъм“ на Кингс Роуд, той беше от втората Тед вълна. Трябва да беше есента на 1970 година и Малкълм набавяше плочите от „Ексчейндж енд Март“ – Лари Уилямс и разни други такива, така започна всичко.
Модерните лондончани, разочаровани от проваления оптимизъм на хипи движението през шейсетте (Малкълм ги нарича „хипопотами“), обръщат поглед към ретро шика в първото от многобройните възраждания на рокендрола. Според Малкълм всичко било планирано по-скоро като арт инсталация, отколкото като сергия, изразяваща отношението си към капиталистическата система, предлагайки „ретро джунджурии“, пускайки музика и дори отказвайки да продава основни стоки. Нямало помещение, нямало план, нямало и почти никакви пари. Но се породил някакъв синхрон между Вивиан, Малкълм, музиката и хаоса.
– Отначало изобщо не ставаше дума за дрехи. Малкълм беше силно повлиян от Патрик Кейси и започна да купува десетинчови плочи и такива на седемдесет и осем оборота. Хрумна му, че можем да събираме плочи и да ги продаваме, но после срещнахме рокаджии от втората вълна като Томи Робъртс, известен с магазина си „Мистър Фрийдъм“, и той предложи да потърсим сергия някъде на запад, може би пак на Портобело Роуд. Бях редовен клиент там, но не заради дрехите. Обичах нещата, които си купувах от там. Чувствах се като извънземна принцеса, с кадифени панталони на леопардови шарки и трубадурски ризи с купи и пики по тях, спомням си, или пък дълги като рокли тениски със звезди, шал за глава от „Улуъртс“ от блестящо ламе и пурпурно червило! Така че дори да казвам, че не е ставало дума за дрехи, естествено, че ме интересуваха. Системата с дрехите беше много проста. Най-напред Малкълм купуваше якета тип „Теди Бой“ от шивача Сид Грийн, а аз ги доукрасявах с разноцветни кадифени яки и други такива неща. После Патрик Кейси изнамери някакво класическо яке с цип, с крила на прилеп и една ивица, а аз го изкопирах. След това направих няколко дамски тениски на ивици. Всичко това обаче беше малко по-късно, когато имахме нещо повече от сергия…
Бих казала, че истинското начало беше през 1971 година. Дрехите и аз. На стадион „Уембли“ имаше събитие – рокендрол. Бяха поканили Чък Бери, Литъл Ричард и Гари Глитър, които щяха да свирят, пълно беше с Тедове от втората вълна. Тедовете не харесваха Гари Глитър и настана лудница – замеряха го с бирени кутийки и разни такива работи. Бяхме инвестирали в тези тениски. Но не вървяха. Бяха катастрофа. И понеже не се продаваха, започнахме да експериментираме с тях. Пробивахме им дупки, преправяхме ги. Най-напред направих част от тях на шорти. Не продадохме много, затова им сложихме малки капси. Тогава започнаха да се продават. Шортите бяха предимно черни, с бяла картинка; надпис от рода на „Нека да е рок“ и образа на Литъл Ричард отпред или отзад на шортите. А на някои от белите им направихме дупки. Следващото нещо, което опитах с тениските, беше да зашия ръкавите им, навити нагоре, от което тръгна някаква страшна мода на тениски с пристегнат, навит ръкав. Пипкава работа. Но аз съм си такава.