Йорданка Белева е носител на първи награди за поезия и проза. Нейни текстове са публикувани на английски, немски, хърватски, чешки и арабски езици. Автор е на стихосбирките "Пеньоари и ладии" (2001), "Ѝ" (2012), "Пропуснатият момент" (2017) и на сборниците с къси разкази "Надморската височина на любовта" (2011) и "Ключове" (2015).

За новата ѝ книга „Кедер“ Здравка Евтимова пише:

„Рядко се раждат истории, които превръщат кръвта в криле. Разказите в сборника „Кедер“ на Йорданка Белева са такива. Те изтръгват човека от бездната на тъгата, пречистват мислите, лекуват раните. Думите на Йорданка Белева са светли и богати. Разказите ѝ превръщат скръбта в мъдрост, която измерва неизмеримото – стойността на човешкия живот, на дълбоката привързаност на кръвта, мислите, плътта, мечтите към някой близък човек, без когото животът е невъзможен. „Кедер“ е силна книга, която преобразява отчаянието в пътека към доброто“.

Как стигна до тази книга със съвършено кратките, но много въздействащи разкази, описващи състояния, което познаваме всички - тъгата, мъката, скръбта? Няколко думи за заглавието - какво означава Кедер?
Нямам особени пътни знаци по пътя към книгата. Може би в едно по-спокойно време съм подреждала тези текстове. Колкото до заглавието, това е стара турска дума, която се превежда като мъка. Когато почина детето на най-добрата ми приятелка, исках да напиша разказ за него. Знам историята, която искам да разкажа, но още нямам сили, трябва по някакъв начин тази загуба да се утаи, за да се намерят най-точните думи.

Трудно ли се пише книга за мъката, загубата, самотата и за смъртта?
Лесно се пише, стига да усетиш, че е дошъл моментът за тази история.

Във време, в което е модерно да се мисли позитивно, някак тъгата се избягва като нещо противопоказно и някаква отживелица, не се ли притесняваше да пишеш за нея?
Не се притеснявам. Книгата ми не е ръководство за преодоляване на тъга, на загуба или мъка. Бих се притеснила ако пишех така, че да соча виновни за тъга или търсейки корени на световната мъка, трагедия. Иначе тъгата я намирам за много естествена.

Макар, че в книгата има тъга, в нея има и нещо светло, не те натъжава до безкрайност…
Надявам се да е светла. Когато пиша и се връщам към някаква история и тя продължава да ме боли, иска ми се човекът, който чете хем да се е изкушил от тази моя болка, но да не го заболява. Не искам да докосвам рани, нито да вадя на показ моите, както в картината на Караваджо.

Казваш “ничия мъка и болка не са ми чужди“, как успяваш да се съхраняваш, ако си толкова емпатиен и съпричастен, разбиращ?
Може би с някаква премереност. Не съм с претенции за майка Тереза в българската литература. Нито с претенциите, че когато някой прочете тези 20- разказа ще намери своята лична победа към болката или мъката си. Нямам нагласи и хватки какво очаквам да стане след този или онзи разказ.

Кой от тези текстове е най-силно емоционално зареден?
Тези, които идват от кръвта, от паметта, там, където са бабите, където е дядо, където е мъртвото ми братче. Това са разкази, които до вчера мислех, че ако прочета на глас, няма да се разплача, без 4 реда ми се получи...

Кой е този разказ?
„Домашен ябълков оцет“.