Автор на този забележителен труд, обаче не е българин, а чужденец – францисканският монах Блазиус Клайнер (Blasius Kleiner)

Трудът предшества с една година „История славянобългарска“

Малцина са се посветили на идеята да опишат българската история в мрачните години на османско иго. „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски е позната на всеки българин, но не особено известен е фактът, че година по-рано е съставено друго съчинение, описващо миналото ни.

Автор е францисканският монах Блазиус Клайнер, а неговата „История на България“ излиза едва за втори път на български език в издание на сдружение „Българска история“.

Биографията на самия Клайнер е изпълнена с множество неясноти, разказват от издателството. Счита се, че той е потомък на саси (немскоезичното население на Трансилвания) и е творял в манастира в град Алвинц (днес Винцул де Жос, Румъния).

 Неговото произведение дълго време тъне в забрава в Архива на францисканците в Будапеща, преди да бъде открито и преведено на български от Карол Телбизов под редакцията на акад. Иван Дуйчев.

„История на България“ обхваща периода от началото на българската държавност до превземането на Константинопол от османците през 1453 г. В разказа си Блазиус Клайнер се уповава на възможно най-голям набор от извори, достъпни по негово време, които разглежда критично и задълбочено, допълват издателите.

Летописът на Блазиус Клайнер излиза по случай Деня на народните будителите и ще бъде наличен на литературния пазар в първите дни на ноември. Най-нетърпеливите пък вече могат да поръчат от електронния магазин на сдружение „Българска история“.

Откъс от книгата:

Предговор

Стори ми се, че навлизам в осеян с тръне и изпълнен с бодли лес, когато ми дойде наум да изложа накратко поредицата от достойните за споменаване дела на Царство България не само поради това, че работата ми изглеждаше извънредно трудна, тъй като Царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света, но и защото чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва. На второ място е станало, както лесно можем да се досетим, поради тази при-чина, че чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите; а пък гърците, които са имали действително отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допуснала те да кажат нещо похвално за този народ, но против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат. И ако българският народ не е бил толкова войнствен, тъй често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките императори, гръцките писатели нито го биха споменали, но, както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите. При все това немалко бяха съображенията, от които се виждах подтикнат да завърша не без забавяне зряло обмисленото дело. Поради това прочее, че намерих малко, и то пръснати тук и там сведения за българите у различни автори, сметнах за необходимо да ги събера грижливо и изложа в по-добър ред, така че с течение на времето някой друг, надарен с по-голям ум, подбуден от по-малко, отколкото настоящото усърдие, ще пожелае да подхване започнато-то дело с по-малко труд и по-голям успех и ще го доведе до съвършенство. Освен това немалък е срамът ми (нека си го кажа искрено!) поради голямото невежество, с което досега работех за познаване на българските работи, виждайки се по Божие благоволение приет сред ордена на препочтените отци – обсерванти на провинция България, учреден от серафическия отец св. Франциск, почти като осиновено чадо на този предостоен за хвала народ. И така реших с цялата си душа да се отдам на завършването по надлежния ред на гореказания труд, който сметнах за нужно да разделя на три части. В първата от тях за по-добро разбиране на следващите ще изложа по глави нещо за името, произхода, нравите, вярата и самия облик на древна България, а другите сведения ще изложа последователно по години в колкото се може по-добър ред. Прочее, за да не ме укори някой напразно и не-основателно, че съм създал нещо само измислено от мен, ще приложа не само имената, но и самите слова на писателите, освен ако не попречи понякога прекалената обширност. Във втората част пък се излагат идването на братята минорити, обръщението на българите [в католичеството], началото и разцветът на провинция България, апостолските трудове и плодовете от обръщението, преследвания-та и бедствията, претърпени от тях. Описват се също поотделно всички манастири и седалища, които с течение на времето са били придобити или загубени, или пък понастоящем са обитавани. Накрая пък са добавени два списъка, които могат вечно да бъдат допълва-ни: първият – на всички провинциални настоятели, а вторият – на всички братя, починали било в провинцията, било извън нея. Третата част пък ще съдържа хронологията на всички събития от 1454 г. на-сам, описани вкратце. Прочее тази скромна дан на моите залягания отдавам и посвещавам на преславната си майка, моята провинция, най-смирено в знак на вечна признателност.   

Източник: Сдружение „Българска история"