„Това не е точно дистопия. Това е едно възможно бъдеще – талантливо разказано, охранявано от гранични състояния, преминаващи често в красив делириум... Едно екстремно бъдеще, в което въпреки всичко се надяваме да попаднем.“ Разгръщаме дебютния роман на Елена Колева на 2 април!

„Играта на солта“ (480 стр., цена: 19 лв.)  е роман за противоположностите, обречени да се обединят. Брам Кобке, създател на най-популярните ларпове в света (ролеви игри на живо, прерастващи в нова реалност), организира Tabula Rasa – терапевтичен ларп за хора с биполярно разстройство, в който те трябва да разгърнат неизчерпаемия си запас от енергия и идеи, да овладеят крайностите на своя дух и да заживеят в мир. Изоставеният крайбрежен квартал „Вароша“ във Фамагуста, раздиран от дългогодишната вражда между кипърски гърци и турци, се превръща в зрелищна арена на новата игра на противоположности. Решени да надвият противниковия отбор, героите отключват скрити за човечеството дарби, а сливането на психичния с физическия свят става опасно оръжие в битката помежду им. Това ще ги отведе далеч отвъд играта – в древен лабиринт, където всяко подсъзнание e нова врата към паметта на света. 

Елена Колева е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като автор и редактор в списанията MAX, Amica, L’Europeo, InGlobo и Playboy. Днес професионалният й път е свързан с лайфстайл медиите и копирайтинга. „Играта на солта“ е нейният дебютен роман. Атрактивната корица е дело на Стефан Касъров и Станислав Каридов.

Елена Колева  – „Играта на солта“

 1

Брам

Колумбия, Сан Антонио дел Текендама

Брам Кобке се прозя. Стоеше на покрива на небостъргача, издигащ се от ръба на каньона, и зяпаше малката статуя на Дева Мария 28 етажа по-надолу. И тя като него дежуреше в нощта. Охраняваше гърлото на дълбоката пропаст. Чаша от скални отвеси, които се втурваха далеч надолу, следвайки експлозията на водопада. Ако статуята оживееше и направеше няколко крачки наляво, щеше да стъпи точно върху печалната веранда на хотел „Дел Салто“.

Наричаха я Девата на самоубийците. Нали от каменния ѝ скут бяха скачали не един или двама... Да я съжали човек! Бе напълно безсилна пред волята на нещастниците, които игнорираха мълчаливите ѝ опити да ги спре и в крайна сметка политаха надолу към пенливата уста на Текендама. Защо избираха точно това място? Според местните – защото телата им се разтваряли долу, между студените чела на камъните, и никой никога не ги откривал.

Малко преди живото предаване да продължи, огласяйки каньона, Брам щракна с пръсти – само да не забрави да попита Сковгаард дали е осигурил достатъчно медицински екипи... При по-екстремните игри присъствието на спешна помощ беше задължително, така че не искаше издънки. Разбира се, че нямаше да го попита. Всичко щеше да е наред, както обикновено. Обърна се да види дали скъпата му колежка, психоложката Руна Равн, се е погрижила за изгорялата буква от електрическата табела на покрива. LUSORIUM светеше все така ярко и непримиримо.

Като изсечени в камъка, на плазмите, вградени в скални ниши по гигантските отвеси, се появиха лицата на водещите, а после и това на Марица Рохас. Досадна хомосексуална писателка и изследователка на свръхестествени феномени, която от години човъркаше в случая на хотел „Дел Салто“. Колкото и да му беше неприятно, Брам нямаше как да я прескочи. Тя бе нужният антагонист в неговата игра – човекът, който всячески се опитваше да докаже, че мястото е прокълнато.

„…И така, за зрителите, които току-що включват на нашия канал, ето ни пак на живо от Лагуната на мъртвите! Излъчваме пряко от населения с духове бивш хотел „Дел Салто“, който през 2014-а бе реновиран като музей на екологията, а наскоро – отново изоставен. Преди малко изпълнителният директор на известната ЛАРП организация Lusorium, господин Брам Кобке, наричан още Импровизатора, официално обяви последната вечер от „Метаноя“. Хитовата ролева игра на живо, която изследва процеса на фундаментална промяна в начина на мислене. Онзи духовен прелом, при който убежденията на индивида претърпяват катарзис и той припознава нов модел на възприятие спрямо реалността. Дами и господа, дали трийсет заклети атеисти, напълно отричащи свръхестественото, след едномесечното си пребиваване в печално известния хотел „Дел Салто“ ще решат, че духове все пак съществуват? И дали останалите трийсет участници в ларпа, действителните потърпевши от прокобата на мястото, ще излязат от сигурната прегръдка на високотехнологичния небостъргач и убедени в обратното, ще кажат сбогом на страха?!...“

Брам изпука врата си, скован от хладния, пълен с водни сачми вятър, и се разсмя: Девата може и да беше уморена, но не и той. Ако тук вилнееше зла сила, нека го повдигне на скрипец и свали кожата му! Още утре ще облече нова. Ще огъне ребрата на Земята и ще направи място за друга, своя Вселена.

„...Уважаеми зрители! Виждате обсадата на входа на хотела! Членовете на Братството – международната организация, която защитава правата на играчите по света, протeстират срещу опасната игра на Lusorium и препречват пътя на госпожица Рохас! Но ето я, тя успява да се измъкне… Госпожице Рохас, разкажете малко повече за тъмната история на сградата…“

Изрязаното от сърповидни черни кичури лице на Марица Рохас засия. Изглежда, малката обичаше истории за духове, защото оживено заразказва за този 157-метров водопад с викториански вид и как през 50те хотелът изпаднал в забвение, а смъртта станала найредовната му гостенка.

Брам плъзна поглед по хидравличния мост, свързващ основата на небостъргача с жалкото хотелче отсреща. Опита да забрави за пропастта, която ги делеше, и си представи славните дни на „Дел Салто“, елита на Богота и баловете под шампанското на водопада. Но после пред очите му отново изплуваха виденията на Раул Падиля… Като дългогодишен администратор на хотела, Падиля трябваше да познава проклетата сграда по-добре от трите косъма на голото си теме. Вместо това старецът се бе поддал на общата мания. И ако някога бе уволнявал всяка камериерка с по-развинтено въображение, днес той на свой ред бе убеден, че хотелът е обитаван от зли духове. През последните два месеца всеки път, щом Брам го канеше на разходка, Падиля не спираше да дърдори за левитиращи предмети, тайнствени стенания и драскане по прозорците. Разправяше как гостите се будели със синини или се хвърляли от Девата по средата на изречението, подтиквани от зовящите ги от пропастта гласове. В такива моменти малката дупчица в брадата на Падиля трепереше или се разширяваше от ужас и даже хлътваше още повече. Но колкото и да му се присмиваше, Брам не можеше да забрави деня, в който старчето му разказа за жената с кървавото лице.

Двамата вървяха в гората по платото на Текендама, когато Падиля спря рязко до едно дърво, почука като кълвач с гнилия си бастун по ствола и се огледа. Едва след като се увери, че никой не ги следва, старчето приближи Брам и издиша спиртната мъгла на страха право в лицето му.

– Тъмнокоса южноамериканка, подстригана възкъсо. Първо се появи на прозореца ми. После чух стъпки в стаята, но реших да се престоря, че спя. Тогава тя седна на леглото ми, топла като… човек! – ококори се Падиля. – А може би аз бях изстинал... Осмелих се да я погледна само веднъж. После тя се разтвори във въздуха. Пуф! – Падиля пусна за миг бастуна си и плесна с ръце. – Вярвате ли ми, кажете?! Мога да се закълна, че беше самата Мария Прието. Онази, която постави началото на края...

– Успокойте се, Раул. Отдавна всичко е приключило. Хотелът е необитаем.

Падиля го погледна с укор.

– Нищо не е свършило! Че ако е свършило, за какво сте тук? Самоубийствата на туристи продължават.

– Няма да има повече самоубийства – отсече Брам. –  Държим нещата под контрол. И ми разкажете още за тази Мария. Искам да знам всичко.

Падиля отново почука с бастуна си, този път повяло. Напълно бе погълнат от образа, който рисуваше под тихия и нехаен дъжд.

– Пристигнаха с влак от Богота – каза. – Тя и годеникът ѝ. Изглеждаха така щастливи, че им дадох найхубавата стая – на втория етаж, с изглед към водопада.

– Тази, в която спях аз? – попита Брам.

Падиля кимна разсеяно.

– А после нещо се случи и Мария спря да се усмихва. Спря и да ме пита за птиците... След вечеря вдигаха чинията ѝ почти пълна, а нощем я гледах как кръстосва боса и по нощничка на терасата.

– Ах, вие, Падиля… – намигна му в обречен опит да се пошегува.

– Онази неделя Мария отново се усмихваше – продължи старецът и едната му вежда хвръкна. – Сервирах им лично закуската – бъркани яйца с царевични питки, после двамата излязоха. Годеникът ѝ отиде да поплува, а тя поиска да ѝ пратя дежурния фотограф. – Падиля го погледна сякаш от съдебната скамейка. – Разбирате, да ѝ направи няколко снимки за спомен от Богота. – Старецът извади смачкано картонче и палецът му се плъзна по него като шкурка. Върху снимката, с ръждив кламер, бе закрепен лист с изящен почерк. – Вижте позата, в която за последно я е хванал фотографът ни, преди тя да се хвърли към пропастта. Брам погледна снимката. В рамка от скали и в дълга бяла рокля, Мария Прието бе застинала в своя последен полет, запечатан от вероятно нищо неподозиращия фотограф.

– Погледнете бележката – прошепна Падиля и припряно го потупа по ръката.

Брам извади кламера, разгърна пожълтелия лист и зачете предсмъртните думи на горката женица.

Заради неблагодарността се забърквам в дълбината на тайнствения водопад. И в тази романтична пропаст, която се спуска надолу по зеления хълм зад прикритието на дърветата. Диво място! Така свещено и вълшебно, както под бледната луна жена ридае за своя любовник-демон.

4.11.1935

Мария Прието