Георги Господинов бе в Пловдив, за да участва в Международния фестивал на поезията „Орфей Пловдив 2021“, където получи Голямата награда на форума за изключителен принос към поезията. Благодарим му за възможността да разговаряме, малко преди това събитие.

Преди една година, когато бяхме затворени и в пълно неведение, както за настоящето, така и за бъдещето, си писахме с Вас за интервю за сайта Капана. Тогава казахте, че Вашето последно времеубежище е книгата, която сте създавали тези години. Тя тръгна по своя път, впечатли, даде вдъхновение и направи съпричастни много хора. Сега кое е за вас такова убежище? 

Понеже сме в Пловдив, нека да кажа, че книгата всъщност тръгна от тук. Това, което си спомням е, че книжарниците тогава бяха затворени. Хората си поръчваха книгата по стария начин, по пощата. Бях поискал от издателството да ми изпратят местата, откъдето е била поръчана в първия ден книгата. И това е много хубава броеница от имена, села и градове от България и от чужбина: село Писменово, Бургаско, село Житница, Пловдивско, Кърджали, Пловдив, София, Ямбол, Берлин, Брюксел, Париж. Такава смесица от места… Това беше най-хубавото, особено в такава апокалиптична ситуация – хора от различни точки на света да си поръчват книгата. Това беше моето времеубежище тогава….

Сега много се радвам, че съм тук отново, този пък заради поезията. Аз пиша непрекъснато поезия, последно няколко стихотворения, посветени на това какво правим, когато светът е свършил.

Мислите ли, че светът може да започне от ново някак? Или не е въпросът в това просто да е „някак“?

Не ми се ще да започва все отново. В този свят е имало… изброихме едни имена на писатели в началото... В този свят е имало много неща, които си струва да се помнят, да се пренесат. Струва ми се, че си заслужава да пренесем свестните неща от света от преди, а не да започваме наново и да измисляме нов рестарт на държавата, на ценности и т.н. Просто да пренесем това, което си струва.

Казвате в разговор за БНР, че сме изпаднали като че ли в един „социален алцхаймер“. Че ние не помним провалите си. Тогава такъв малко сякаш уязвяващ въпрос, но пък много човешки от друга страна, защото всеки е имал своите малки или големи провали. Кажете за Ваш такъв, който помните, дори да е за нещо неслучило се? 

Най-важните ми спомени са за неща, които не са се случили. Аз съм пълен с провали и вероятно за това съм прописал. Усещане за безкрайни следобеди, които се чувстваш изоставен - ето това е нещо, което може да те накара да започнеш да пишеш. Имам провали в отношения с хора, в приятелства, всичко това те дълбае и те вика да бъде описано. В случая имам предвид нещо повече. Обществата трябва да помнят провалите си, както и хората, които се опитват да водят тези общества. Гражданското общество е общество, което има памет за провалите на своите политици и за собствената си неспособност да се съпротивлява…

Цялото интервю вижте във видеото