20 години след култовата сатира „Мисия Лондон”, спечелила сърцата на читатели, критици и зрители, писателят Алек Попов се завръща с нова мисия, която ще ви пренесе в един съвсем различен, но вълнуващ свят в центъра на Азия.

„Мисия Туран” е пъстра мозайка от патриотични страсти, политически интриги, балкански и далекоизточни нрави, в която най-абсурдни ситуации плашещо напомнят за реални събития и герои.

От прашните пътища на далечен Туран, малка изостанала република в центъра на Азия, някога поема своя поход към Европа великото българско племе. Или поне това е хипотезата на уважавания, но ексцентричен проф. Несторов. За да докаже теорията си, той поема към необятните турански степи, придружен от красивата си дъщеря Косара и своя напорист асистент.

Междувременно в България се задават избори. Демографската криза заплашва да срине рейтинга на политиците.  Нацията се топи, необходими са спешно нови гласове.

Откриването на потомците на прабългарите би могло да реши всички проблеми. Но къде  могат да бъдат намерени те?

По всичко изглежда, че мисията на проф. Несторов е от ключово значение за съдбата на родината ни, а честта да ѝ помогне се пада на проф. Докузанов, идеолог на телевизия „Онгъл Нюз“, експерт по градежи на автентични крепости, продавач на митове и ритуални чаши от черепи на византийски войници.

Историческият процес за интегриране на братския турански народ е на път да се превърне в реалност. Но дали наистина те искат да „влязат в Европата“? И на каква цена?

Алек Попов създава екзотичен свят на приключения и любовни перипетии, на диктатори и волни джигити, свят на песни, шамански заклинания и танци по тънкия лед на голямата политика.

Низ от шантави и абсурдни ситуации, „Мисия Туран” е блестяща алегорична история за партията шах между свободната воля на малките хора и геостратегическите планове на големите играчи.

Класически комичен роман, населен с неповторими образи, и многопластова литература, изследваща обществото със средствата на иронията – в тази забавно-тъжна и безмилостна сатира излизат на показ всички комплекси, превърнали се в част от народопсихологията ни. Виртуозен разказ за възможностите на „обикновения човек” сам да гради съдбата си.

ОТКЪС

Някой хвърли наръч сухи хвойнови клонки в огъня и към небето литна рояк от искри. Игличките весело запращяха, изпускайки горчив аромат на смола. Трепкащата светлина на пламъците играеше по лицата на мъжете. Бяха насядали в кръг, двайсетина души – кой върху каквото намери. Имаха обветрени лица с азиатски черти, а скулите им бяха зачервени от топлината. Повечето носеха плъстени връхни дрехи, тук-там с по някоя кръпка, и гумени ботуши. На главите им стърчаха островърхи кожени шапки с вдигнати наушници. Част от мъжете бяха захапали тънки прави лулички от кост. Почти всички стискаха очукани канчета. Един беше приседнал върху голяма бяла туба. От време на време някой му подаваше канчето си. Той повдигаше задника си, накланяше тубата и щедро пълнеше канчето с някаква белезникава течност. После отново сядаше върху нея с такова огромно достойнство, сякаш беше трон.

Мъжете разговаряха помежду си на турански – местния език, кодифициран сравнително отскоро, който спадаше към алтайската езикова група, с влияние от горнобадашханските говори и с дебел лексикален слой от монголски и руски думи.

– На зле отива работата… – въздъхна един сух мъж с увиснали сиви мустачки, приседнал върху празна клетка за пилета. …

– Катагай! Дръпни си травка и нямай грижа за нищо! – изкиска се закръгленият мъж до него, като пусна няколко весели кръгчета дим с ясно отчетлив дъх на прясна трева и катран, издаващ значителна концентрация на тетрахидроканабинол.

– Е, баш за травката ми е думата – Катагай замислено подръпна мустаците си. – Евтино я даваме. А знаете ли по колко върви в Москва?

– Каквото реши бащицата, това е – обади се някой от другата страна на огъня. – В него е и хлябът, и ножът.

– Бащицата, та бащицата! – изправи се един висок слаб момък и плюна в огъня. – Баби такива! Сами трябва да се погрижим за себе си!

Той беше най-младият от цялата компания, към 25-годишен, с издължени фини черти и пламтящ поглед. Изпод шапката му се спускаше плитчица, в която изкусно бяха втъкани червени и бели нишки.

– Не смей да плюеш в огъня! – надигна се ропот. – Виж го ти! Старейшините тръгнал да обижда!

– Прав е Саян! – намеси се Катагай. – Не може повече така. Трябва да започнем да отглеждаме и други култури. – Той се замисли за миг. – Рози например. Един грам розово масло, чувал съм, струва колкото грам чисто злато.

– Рози! Рози в Сибир! – понесе се кикот.– А тикви? – сериозно добави друг старец. – Тиквеното масло също е скъпо. Макар и не толкова, колкото розовото. Но пък тиквите се гледат много по-лесно.

– Тикви, ха-ха-ха! – кикотът ставаше все по-неудържим. – Ще изнасяме тиквени фенери в Америка!

– И рози, и тикви да сеете, все тая! – сърдито рече Саян, понечи пак да плюе в огъня, но се въздържа. – Докато бащицата ги изкупува, ще получавате само трохи!

– Широко ти е на теб около врата… – промърмори някой.

В този момент се разнесе леко подрънкване. Към огъня се приближи странна фигура, окичена с всевъзможни джунджурии с вид на амулети: торбички, кости, медни парички и шарени парцалчета. Носеше внушителна шапка, украсена с пера и звънчета. На мястото на лицето имаше дървена маска в ярки цветове, а под нея се полюшваше тежко огърлие от нефритени плочки и зъби на едър хищник.

– Камът, камът! – обадиха се гласове. – Да чуем какво ще кажат духовете.

Фигурата хвърли в огъня снопче артиш*, който се раздими с горчив бял пушек. После вдигна голямото дайре, което държеше в другата ръка, и чукна по него с пръст. Опънатата кожа издаде ясен дълбок звук, а металните кръгчета по ръба на обръча нежно прозвъняха. Фигурата направи няколко ситни стъпки край огъня, после отново удари по дайрето, този път с длан.

– Гледай, синко, учи се! – обърна се пълничкият мъж към Саян. – Един ден ще наследиш това знание от чичо си Алтънбай. Ще станеш кам. Избран си!

– Мога да стана, а мога и да не стана. Свободен човек съм! – троснато отвърна младежът.

– Шшшт! Тихо! Сядай там! – просъскаха останалите.

Изпод маската се разнесе нисък глас:

* Сибирско вечнозелено растение от типа на хвойната и кипариса, на което се приписват свещени и магически функции. – Б.а.

– Камбълай-дамбълай! Камбълай-дамбълай!

Фигурата заситни около огъня, като биеше дайрето все по-бързо и друсаше горната част на тялото си. От маската започнаха да излизат звуци, които имаха все по-малко общо с човешка реч. Всички следяха ритуала със затаен дъх и може би затова не обърнаха внимание на трите силуета, които изплуваха от тъмнината и се приближиха плахо към огъня. Един от тях извади телефон и започна да снима.

– Кха! – рязко извика мъжът в ритуалния костюм, отпусна дайрето и се олюля.

Саян пъргаво го подхвана.

– Чичо Алтънбай! Добре ли си?

Той повдигна маската. Месестото лице на чичо му беше обляно в пот.

– Западната порта се отваря – изпъшка мъжът. – Скоро ще задуха вятърът „Иии“. Мечото грозде ще стане кисело и дори мечките няма да го ядат. Лойта гранясва, ако се забрави в делвата. Дошло е, братя, време за голямото пътуване.

Тримата пътешественици излязоха от тъмнината и се приближиха към огъня, като стъпваха инстинктивно на пръсти.

– Виж, тате, виж! Автентичен шаман! – Косара побутна баща си.

– Кам! – поправи я той шепнешком. – Тук шаманите се наричат камове.

– Какво хубаво дайре има!

– Казва се бубен. Магически инструмент. С него призовават духовете…

Хронев се мъчеше нещо с телефона, когато светкавицата на камерата внезапно блесна, задействана от неведоми сили.

Мъжете около огъня обърнаха глави. Лицата им замръзнаха в суеверен ужас, сякаш бяха зърнали привидения.