Книгата събира най-интересното от кореспонденцията му с Мара Белчева

Пенчо Славейков и Мара Белчева са сред най-известните и обсъждани двойки в българския културен живот от началото на XX век. Творци с широк светоглед, които нямат склонност да се придържат сляпо към авторитетите или да гледат безкритично на установените порядки. Видни интелектуалци, отдали се на каузата да въздигнат родната литература до нови висини. Без съмнение, те са сред най-изтъкнатите представители на националния елит.

Това разказват от сдружение „Българска история“, които в началото на седмицата издадоха книга, събираща на едно място писмата на Славейков до неговата възлюбена.

 В луксозния том са поместени десетки кореспонденции с най-ранна дата 1903 г. и най-късна – 1911 г., непосредствено преди смъртта на бележития поет. Запазен е автентичният език на автора, нанесени са единствено промени, засягащи съвременните граматични норми, подчертават издателите.

Писмата на Пенчо Славейков са публикувани за първи път от самата Мара Белчева. Те съвпадат с най-продуктивния период в творческата му кариера, когато той публикува сборника с лирически миниатюри „Сън за щастие“ (1906 г.), ново издание на сборника „Епически песни“ (1907 г.), антологията „На острова на блажените“ (1910 г.), шедьовъра „Кървава песен“ (макар и незавършена), а малко преди смъртта си е номиниран за Нобелова награда от Алфред Йенсен, допълват още от „Българска история“.

                                                                                                    
Книгата вече може да бъде открита в електронния магазин bulgarianhistory.shop, както и в по-добрите книжарници.

Откъс

4 август 1903

Блазе на усамотения! Допреди немного дни това бе основата на моето щастие: и чувства, и мисли, като мушици около мед, се рояха около ѝ. И чувствах се аз горд и честит, че в усамотеността можех да се вслушвам в шепота на сърцето си. Допреди немного дни!И пак усамотеност е около ми. Но вече друго лежи на сърцето ми. Че пред погледа ми витае мил образ , около който се роят и мислите, и чувствата ми. И счува ми се глас да говори: „Безумец! Щастието е в усамотеността, но не на аскетите, а в усамотеността, споделяна от свидното дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти“. Тежко на усамотения! Дваж по-тежко, че ревматизмът го е сковал на едно място и не му позволява да отиде там, дето му е мястото.