Екатерина Костова е писател и журналист. Две години живее в Аликанте, Испания, където преподава български език в Неделното българско училище „Слово”. Била е водещ, репортер и редактор в БНТ- Пловдив, кореспондент на национални медии. В момента развива собствен онлайн проект F2F TV /www.f2ftv.net/ и работи като журналист в БНР – радио Пловдив.

Първата ѝ книга се появява още през 1994-та година: „Платното на Пенелопа”. Следват още три, като очакваме през ноември да можем да прочетем и нейната най-нова стихосбирка „ОБРАТ-но в себе си”.

Екатерина Костова е от хората с особено изящна осанка, край нея е светло и топло, спокойно и красиво. Повод да предложим един такъв разговор е, освен новата ѝ книга, и Деня на будителите, тъй като се срещаме с писателката в навечерието на празника. И си говорим за това, че будителите никак не е задължително да бъдат най-известните българи, а заедно с тях може в нас да пазим силно личните си будители – хора и случки, които са дали особен смисъл и тласък в живота ни.

Кога е писана новата ти поетическа книга и къде, в Испания или в България?

Повечето от стиховете в „Обрат-но в себе си“ са писани в Испания. Тогава, когато бях далече от България физически, но още в по-голяма степен далече  от самата мен. Колкото повече осъзнавах това, толкова повече моментите, в които ме връхлиташе някакъв образ или метафора, се увеличаваха и нямах друг избор, освен да го уловя и да го съхраня. В голяма степен точно това грабване на поетическите моменти и запазването им в стих се превърна в онази нишка от семенца, по които търсех пътя да се върна обратно.   

Известно време живя там, трудно ли беше завръщането към България?

Трудно е да разбереш, че имаш нужда да се върнеш. Че искаш да го направиш. В мига, когато си наясно с това, връщането буквално има единствено и само времево измерение и то е малко повече от 3 часа над облаците. Или 3 денонощия, ако пресичаш границите по земя.

Едно от първите стихотворения в книгата е свързано със самотата. Какво я лекува най-добре, според теб и от друга страна, не ни ли е нужна понякога?

Не мисля, че самотата трябва да се лекува. Тя не е болест. За мен е състояние, което ти дава възможност да чуеш себе си. И физическата самота можеш да трансформираш в подобен разговор, ако, разбира се, си настроен за честна среща със страховете и съмненията си. И да, мисля, че е нужна най-много, когато нямаме отговор за това „къде съм“, „как ще продължа“, „кой впрочем, съм“. Зад граница всички тези въпроси добиват друг смисъл, защото нищо около теб не е същото и ти буквално трябва да се учиш, като едно новородено, да приемаш средата, после да проходиш в нея и чак след това да проговориш  на чужд език. Не е задължително през целия този период да си се научил да разбираш тази среда. Но е задължително да се опитваш. Всичко това те провокира да научаваш много за самия теб.   

Завръщането в себе си може да бъде дълъг процес, но кое е най-важното в него? И с какво усещане го свързваш, какво усещане носи?

Завръщането може никога да не ти се случи и за мен това е доста по-драматично, в сравнение с това да вървиш дълго към него. Най-важното е, както и малко по-рано посочих, да си направил избора си. Веднага след това изпитваш някаква лекота, сякаш са те отвързали и са те пуснали като хвърчило във въздуха. А, всъщност, ти сам си се отвързал и си позволил да полетиш.

Понеже разговаряме в навечерието на Деня на народните будители и някак ми се иска да те попитам, остана ли в какво да вярваме все още? В кого?

Всеки сам избира дали, в кого и в какво да вярва. Аз се опитвам да вярвам в естествеността на нещата, в хармонията им, в баланса – защото ние с всички наши огромни в очите ни терзания, страсти, планове и реални действия сме само миниатюрна част от Вселената. В която – както казвам в едно от стихотворенията си в книгата – въпросът е „защо се случва всичко“.

Кои са били будителите за теб през годините и откриваш ли нови?

И в навечерието на този ден, и след него, моят първи будител е била и остава моята майка. От първия момент, в който ми е чела детските стихове на Чичо Стоян и Леда Милева, през огромната ѝ библиотека,  в която ме научи да се ориентирам още в началните класове, когато буквално поглъщах съдържанието на юношеските романи, през споделянето с нея на първите ми литературни опити до днес – отново първия ми читател и критик. Учителите, родителите, които насърчават децата си да обичат българските букви – особено място отделям за онези българи в чужбина, които се лишават от лично време в почивните дни, за да може да водят децата си в неделните български училища. И разбира се, издателите. Всички те са будители. Но си мисля, че никой не може да те събуди, ако живееш с идеята, че си по-буден от другите или че просто няма значение.

За книгата – огромна благодарност на целия екип, работил по моята книга. Божана Апостолова, която намери в съдържанието ѝ зрънце и му даде възможност да покълне с онова зачитане на личния ми сантимент към някои мои стихове, което за мен е много повече от грижата на издател към автор. Редакторът Йордан Велчев – истинска благодат бе да работя с такъв човек и поет – енциклопедист на чувствата, умиротворител на поетични избухвания, учител за това как може още да обереш излишното. На Неда Ангелова – художничката на корицата, която не познавам лично, но съм ѝ признателна за погледа „през прозореца“ на моите лутания по пътя обрат-но в себе си. И на читателите, които тепърва ще тръгнат с мен, може би, за да намерят своя път обратно.