Новият роман от  живия класик на модерната руска литература Людмила Петрушевска

На 4 февруари излиза от печат романът „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ от  живия класик на модерната руска литература Людмила Петрушевска.

Определян от авторката като „криминале от ново поколение“,  „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ (превод: Ася Григорова, цена: 18 лв., 304 стр.) представлява достоверен и богат на нюанси портрет на самата Русия и на руските хора. На московското летище майка изпраща синовете си в богатата страна Монтегаско при баща, който очаква единствения си син. Странното е, че паспортите на двете момчета са идентични – те не само са родени на една и съща дата, но и имената им са еднакви. Как е възможно това – ако бяха близнаци, собствените им имена щяха да са различни? Каква е връзката между тях? С правдиво до болка перо авторката примирява карнавалната веселост, зловещия сюжет и пародията, като не спестява на читателя нито дръзките психологически прозрения, нито безжалостните си оценки!

Людмила Петрушевска е поет, драматург, белетрист, смятана за жив класик на модерната руска литература. Днес утвърдена като световноизвестна писателка, до периода на перестройката тя е била забранен автор поради интереса й към „сенчестите страни на живота“. Носител е на повече от десет литературни отличия в Русия и е единственият руски писател, удостоен със Световната награда за фентъзи (World Fantasy Award, WFA, 2009). Създала е множество пиеси, сборници с разкази, приказки и сценарии, както и три романа. Последният й роман – „Откраднаха ни. История на едно престъпление“, е издаден през 2017 година.

Откъс

ХХI ВЕК. ЗАМИНАВАНЕТО НА МОМЧЕТАТА

Една майка заведе децата си на летището.

– Значи така, Серьожа, наглеждай Ося, да не загуби нещо. Ося, събуди се, вземи си раничката. Ето ви паспортите и билетите. Щом кацнете, веднага ми се обадете. Звънете ми всеки ден, сутрин, още щом се събудите, и вечерта пак. Иначе ще се побъркам. Серьожа, ти отговаряш. Всеки от вас да ми звъни поотделно. Ако не успеете да ми се обадите – всичко става, – ще звъня в посолството.

– Ох, мамо! Стига толкова, а? Чак пък в посолството! Да не сме малки? Какво ти става, да не ни е за първи път?

– Не знаем при кого отивате. Ося, къде тръгна пак?

– Към гишето за чекиране. Вече закъсняваме.

– Добре де, ей сега. Там, на опашката, не мога да ви кажа всичко.

– Защо, да не ни следят?

– Не е изключено.

– Мамо! Да не сме в криминален роман?

– Не, Оска, това е сапунена опера. Изчезналите деца двойници!

– Мамо, стига толкова! Закъсняваме.

– Серьожа, това не е шега! Повтарям ви, не знаем при кого отивате.

– При баща ни, при кого.

– Хубаво. Нали се разбрахме, ще ми звъните всеки поотделно, запомнихте ли? Сутрин и вечер. Контролната дума за довиждане е „це“.

– Це.

– Це.

– И не я казвайте на никого.

ХХ ВЕК. КАКВО ЩЕ НАПИШАТ ИСТОРИЦИТЕ

Деветдесетте години, най-лудите, искате ли да ги зърнете? Когато в океаните изчезваха руски кораби с цветни метали, застраховани в „Лойдс“, когато към офшорките изтичаха милиарди, да кажем, профсъюзни пари (а те идваха от разпродаваните учебни заведения, заводи, сгради на управленския апарат, медицински пунктове, санаториуми, болници, детски градини, ясли и курсове, освен това сгради на партийните и комсомолски организации), когато в Москва цели дворци в стил модерн и стил ампир, по традиция собственост на райкомите и горкомите, бяха продавани буквално за нищо... Когато опразнените заводи попадаха в ръцете на изкупвачите на празни хартийки, наречени ваучери. Когато към собственика на милиарден бизнес можеше да се отиде с предложение да продаде всичко, а след категоричния му отказ още същото лято, в сезона на почивките, двама водолази се спускаха в езерото, на чийто бряг се издигаше огромната вила на собственика. Бодигардовете въртят шишчетата на скарата и хвърлят по някой поглед към стопанина, който отива да се топне в жегата. А той потъва за секунда. Дръпнат за краката.

Но както и да е, историците тепърва ще пишат за това.

ХХI ВЕК. ПРИСТИГАНЕ В МОНТЕГАСКО

Като си разменяха шеги, двете момчета с раничките се качиха в самолета Москва – Монтегаско.

Впрочем навън течеше първото десетилетие от двайсет и първия век.

Бяха двама тъмнокоси красавци с класически профили на витязи в тигрова кожа, заради чиито профили патрулиращите ченгета в Москва се заглеждаха подире им, но кой знае защо, не напираха да им проверяват паспортите: кой е луд да се разправя с чужденци. А тия май че са макаронаджии. Още повече, че гърбовете им са прекалено изправени и макар раменете им да са като на културисти, краката им са доста дълги за бойци от бандите в Люберци и Солнцево. И усмивките им, виж ги само, са като по рекламите. И зъбите им са по-различни. С една дума, не са наши.

Зарежи ги.

Единствено Галя, която този ден работеше на гишето за чекиране на летище „Шереметиево-2“, погледна и втория паспорт и се зачуди: момчетата имаха еднакви паспорти...

Името и фамилията съвпадаха напълно, дори датите на раждане бяха еднакви. Но това всъщност е невъзможно! И какво да прави сега?

– Абе карай. Не е от твоята компентенция, компен... тенция, в специалния отдел ще кажат, вдигаш врява за нищо, забавянето на самолета ще ти докара уволнение по еди-кой си член. Нали снимките са различни. Момчетата не си приличат.

Тъй че хлапаците благополучно се качиха в самолета, прекараха в него отреденото време и слязоха на чуждото летище в Монтегаско.

Където се беше курдисал и с табелка „Сергей Серцов“ ги чакаше посрещачът – шофьорът чичо Коля.

Към него се приближиха две момчета от кавказка националност. Приближиха се, като се присмиваха на някого, тихичко, помежду си. Той разбра. Видяха го. Млъкнаха.

– Чакате Сергей Сергеевич Серцов, нали? – попита единият.

Вторият отново се захили.

– Ами ние сме – обясни пак оня, първият.

Правеха си майтап.

Като че ли посрещането беше игра. Не се отнесоха сериозно.

Ни здравей, ни дявол. Тук дори в асансьора на хотела те поздравяват – когато при шефа идват гости, пак Коля ги настанява там.

И самият Коля вече свикна с учтивостта.

Тук всички се усмихват един на друг и с повод, и без. Само не ги гледай в очите, няма да разберат.

Не бива да се зазяпваш. Но тези не гледат към него, а само един към друг. Коля попита: – А кой от вас е Сергей Сергеевич Серцов?

– И двамата.

Сякаш го закова.

Отново захихикаха.

Като че са дошли да си правят майтап.

– Тогава ще ви помоля за паспортите – неочаквано и за себе си каза Коля. Нали той отговаря за посрещането на сина! На един син, не на двама!

Показаха ги.

В паспортите всичко съвпадаше, освен номерата.

Нямаше как, трябваше да ги закара с бентлито.

Те си въртяха кратуните, пак се подхилкваха (гледаше ги в огледалото за задно виждане и не откриваше и грам прилика с шефа му.)

Просто – лица от кавказка националност. Мургавки, с големи носове.

И не си приличаха.

Приказваха си нещо. Кискаха се тихичко.

Той ги возеше из места, където живеят само милиардери.

Стени, дървета, къщи.

С една дума, вили. Зад огради, сред паркове.

Като при нас е, ще видите.

– Това е къщата на Валдис Вембърс – каза Коля.

И двамата направиха гримаса. Май че не знаят кой е тоя.

– Тенисист – поясни Коля. – Петнайсето място в света.

Те се облещиха като дебили. Ченетата им увиснаха.

Учудиха се. И отново зацвилиха.

– Беше на трето място в „Уимбълдън“ „Австралия Оупън“.

– Не може да бъде – рече единият.

Вторият премигна и сви устенца на тръбичка.

Тъпаци. Московска измет, реши шофьорът. Безнадеждни са, изобщо не знаят какво става в Европа.

Шофьорът показваше къщата на Вембърс на всички гости на шефа, за да знаят, че отиват при човек, който живее в съседство с Вембърс.

 – Те с гаджето му карат ферари – поясни той.

А двамата клоуни започнаха да си намигат с увиснали ченета.

Тук Николай се отклони и каза:

– А тук живее един банкер, милиардер. С десет жени, всичките ходят при бижутера с фереджета.

Каза го и дори не погледна в огледалото какви ги вършат ония на задната седалка, как гримасничат и пляскат с ръце.

Като стигнаха, шофьорът отвори портата с дистанционното и продължи по алеята към шефската вила, мина покрай своята така наречена къщичка на охраната (вратата беше затворена, изглежда, жена му беше заета или в градината, или във вилата на шефа). Може да е къщичка на охраната, ама е почти на два етажа, отбеляза мислено Коля.

А най-горе си беше направил и нещо като мансарда.

Беше облицовал стените с фазер, за да има къде да си играе дъщеричката му Анджелка.

Получи се нещо като сандъче за колети, както каза жена му, навсякъде фазер.

Тогава си го облицовай сама.

Шефът чака сина си, а то (шофьорът изпсува мислено) долетяха двама, мошеници. Той няма близнаци, при това с едно и също име! Шефът се вълнува, това е естествено, но изобщо не предполага какъв номер му готвят.

Тези двама братя акробати.

После Николай се успокои.

Познаваше той бащицата Серцов.

Нищо, той бързо ще се справи с тая неразбория.

И с по-страшни се е справял.

Шофьорът Николай не преставаше да се гордее с шефа си.

Коля го беше возил и навремето, още при съветската власт, но не много. Тогава за целия отдел имаше само две коли. Коля караше началството, а сегашният му шеф по онова време си беше обикновена пешка и не му се случваше да пътува често с черната волга.

Тогава Коля вози ли вози началството, а след това сегашният му шеф съобрази как стават работите, влезе в Съвета на народните депутати и взе със себе си Коля. Животът стана хубав, доставки, ваучери, започна перестройката-престрелка, шефът си чопна някакви неща в особено големи размери, три завода ли бяха, друго ли, че и два кораба с медни отпадъци, потънали край бреговете на Нигерия, пък били застраховани в солидна фирма, казваше се „Лойдс“. Потъна и шефът, тоест се омете от Рашън, още преди следователите да са дали ход на делото му – бяха двама и ги даваха по телевизията, и по митингите се изказваха двамата клоуни.

А шефът му постъпи правилно.