Библиотека „Седемте хълма“ събира историческата памет на Пловдив, за да я съхрани и предаде на идните поколения. Избраните книги са художествена хроника на Града под тепетата, разказ за онзи неповторим дух, който се усеща и днес. Предстои от печат да излезе книгата „Този шарен Повдив” от Георги Райчевски. Изданието на „Хермес” ще може да бъде открито по книжарниците от 11 юни.
Тоя шарен и симпатичен Пловдив! Седем години бе живял тука Иван Мърквичка, а всяко завръщане го караше отново да обикаля като замаян познатия пазар. Покрай цялата щедро изложена на показ стока течеше безспир човешкият поток – навлечени с аби и потури мъже, граждани с дрехи ала франга, нагиздени кокони с рокли от атлаз и моаре; редом някъде се мяркаха фес и калимавка. Дори и говорът на хората бе също толкова пъстър и живописен – носеше се глъч на български, гръцки, турски, арменски...
В книгата си Георги Райчевски представя калейдоскоп от герои и събития, показващ буйния икономически и културен подем на Пловдив в периода от Първото земеделско-промишлено изложение до Балканската война. Тютюневи магнати и шансонетки, интелектуалци и кочияши се редуват пред погледа на читателя със своите истории, благодарение на които се е оформил неповторимият облик на Града под тепетата. Пъстър и шумен, прогресивен и мултикултурен, Пловдив е главният герой на този роман хроника.
Откъс
Балонът се издигаше все по-нависоко. Изправен на капрата, Сотира с удивление гледаше отдолу как грамадният кош – с двамата пътници в него – се полюшва, опънал въжетата.
ПЪРВОТО българско земеделско-промишлено изложение беше открито в присъствието на Негово Царско Височество княз Фердинанд. Точно в девет часа галакаляската, следвана от лейбгвардейския ескадрон, потегли от временния дворец, мина покрай многолюдния шпалир по улица „Станционна“, за да спре само след минути на площада пред украсената с цветя и знамена арка на главния вход. Юнкерите възторжено викаха „ура“, стражарите с мъка удържаха конете под себе си.
Под звуците на церемониалния марш Негово Височество бавно слезе от каляската. Пръв от официалните гости го посрещна пристигналият по-рано министър-председател Стефан Стамболов; той имаше основание да проявява добро самочувствие – това изложение трябваше да покаже грижата на правителството за стопанското възраждане на България, за да стане тя достоен партньор на големите европейски държави. А и вестниците продължаваха да пишат за току-що приключилото негово пътуване (заедно с жена му Поликсени) с параход до Цариград, за аудиенцията му при султан Абдул Хамид II в двореца „Йълдъз-кьошк“ – признание, с което Фердинанд все още не можеше да се похвали.
Слънцето блестеше право в очите на очакващите княза домакини, заслепяваше ги, но тяхното въодушевление от отредената им чест беше толкова голямо, че те не си позволяваха дори за миг да отклонят встрани погледите си – и кметът Димитър Свещаров, и директорът на изложението Михалаки Георгиев, и архитектът на павилионите Хенрих Майер, и градинарят-устроител Люсиен Шевалас се чувстваха еднакво горди да покажат днес плодовете на едногодишния си труд.
Тщеславието бе наредило изложителите пловдивчани наравно с министрите. Отдалече правеше впечатление внушителната фигура на комисионера на земеделски машини и сечива Карло Вакаро. До него, облечени – въпреки горещината – със строги черни костюми, бяха заели места тютюнотърговецът Димитър Ставридис, собственикът на спиртната фабрика Адолф Бомонти, притежателите на пивоварница „Каменица“ Рудолф Фрик и Фридрих Сулцер, редом с производителите на коматевско пиво Фридрих Лаушман и Филип Голдщайн; виждаха се още управителят на миларната фабрика Пантелей Наботков, конкурентите му в производството на сапуни Йосиф Сиди и Александър Липовац, собственикът на леярната за църковни камбани и свещници Лазар Велеганов...
Доста по-назад – с побеляла глава, подпрян на тънък, с красива кокалена дръжка бастун, стоеше книгоиздателят Христо Г. Данов...
Всички като че ли вече бяха забравили огорчението от изненадващото височайше разпореждане да се отсрочи с две седмици откриването, определено най-напред за 2 август – когато се изпълваха пет години от възшествието на Фердинанд на българския трон. Князът единствен може би не съжаляваше за капризното си държание: самолюбието му бе докрай накърнено от заминаването на Стамболов в самото навечерие на юбилейните празненства – още повече че в турската столица министър-председателят бе получил почести, които се полагаха по-скоро на коронована особа. При това в последно време Фердинанд, не без причина, се отнасяше с неприязън към тукашната общинска управа. Той не беше забравил отказа – провинциално дипломатичен – да му подарят близкия горист и прохладен остров на Марица за ловна резиденция; островът продължаваше да пустее, но хората в този град кой знае защо проявяваха някаква необяснима ревност към него...
Начело на шествието по широката алея към главния павилион с енергична за възрастта си походка вървеше пловдивският митрополит Натанаил, придружаван от самоковския Доситей и сливенския Гервасий. Князът сякаш не ги забелязваше – оставяйки ги да минат далече напред, той с явно задоволство спираше пред строените на няколко места войскови подразделения, които го приветстваха.
– Радва ме този висок дух, господин Савов! И тази опрятност... – Фамилиарното обръщение беше знак за особеното благоразположение на Фердинанд към следващия го само на крачка военен министър.
– Позволете ми, Ваше Височество, да ви уверя в безпрекословната преданост най-напред на българското офицерство... – подполковник Михаил Савов не пропусна да намекне за ефекта от масовите повишения, обявени със специален княжески рескрипт по случай годишнината от възшествието.
– Надявам се – прекъсна го Фердинанд, – че ще имам удоволствието да присъствам и на успешния завършек на командваните от вас маневри тук, край Пловдив?
– Ние ви очакваме, Ваше Височество! Храбрата българска войска е готова по всяко време да покаже пред своя върховен водител способността си да служи на Отечеството. За нас ще бъде чест...
– Уверен съм, господин министре... Но преди това да не забравяме празненството, което устройват тази вечер нашите любезни домакини! – снишавайки глас, изведнъж промени темата Фердинанд. – Вие, разбира се, ще дойдете заедно с госпожа Савова!? – Думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като въпрос.
Молебенът започна със закъснение – проточи се. Беше денят на Успение Богородично. Вглъбен в мисията си на духовен наставник, митрополит Натанаил като че ли не правеше усилия да се съобразява с официалната програма. Може би за сметка на това и Фердинанд, кимайки утвърдително с глава, почти през цялото време предпочиташе да слуша Августейшата майка Клементина, която му говореше нещо – очевидно източноправославното богослужение не намираше особен отклик в сърцата им на католици. Затова пък, щом певческият хор на гимназия „Княз Александър I“ поде накрая гръмогласното „Многая лета“ във възхвала на Господаря, изражението върху лицата и на двамата изведнъж стана сериозно и съсредоточено. От Сахат тепе отекна първият топовен гърмеж; следващите сто още дълго се сливаха в тържествен тътен над града.
Словото, с което министърът на финансите Григор Начович рисуваше стопанското въздигане на България, беше изслушано с подчертано търпение, но явно без ентусиазъм. Всички очакваха отговора на княза.
Застанал прав под балдахина, Фердинанд започна да чете написания текст бавно и отчетливо, търсейки ефект във всяка дума:
– Чувствам вътрешна гордост, задето всемогъщият Бог ме удостои с честта да отворя това Първо българско изложение. То е една знаменателна епоха в нашето Възраждане. С него се сключва един период и се захваща нова ера, през която българският народ с постоянно старание и неуморен труд ще си създаде по-честито бъдеще...
Овациите дълго не стихваха. До края на церемонията князът запази доброто си настроение...
В горещия августовски ден обиколката из изложението се оказа уморителна.
Най-радостен от всички беше градинарят Люсиен Шевалас. Той с любов оглеждаше дръвчетата, разсадени само преди няколко месеца от двете страни на алеите. Зелени ивици с причудливи форми, които по-рано бе виждал единствено във въображението си, сега препълваха очите му. Отдалече го привличаше веселата игра на водоскоците. А сред лехите, на избрани места, като скъпи украшения пъстрееха цветята, посети със семена, които лично княз Фердинанд, покровителят на изложението, бе поръчал специално за случая от Франция. За по-малко от една година изоставеното някога турско гробище се беше превърнало в красива градина, която той, прочутият дори и в странство ботаник Луциус (когото всички в Пловдив наричаха Люсиен) Шевалас, с детинско увлечение бе рисувал най-напред върху лист хартия – но колко дълго преди това тя бе търсила своя днешен вид в артистичната му фантазия.