Читалище Възраждане и галерия Възраждане Ви канят на среща с известния писател Николай Табаков на 14.10.2015 г. ,сряда, от 18:00 ч. Ще бъде представена най-новата му книга „ Византия “, като в разговора с него ще стане дума и за други негови книги, например – „ Няма да е все така “ – получила голямата награда на СБП за 2009 г. За автора и творчеството му щу говорят проф. Андрей Пантев и проф. Иван Божилов.
Биография на Николай Табаков
Роден съм на 13.11.1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Българин, казват. Зодия Скорпион. (Все още ли вярва някой, че една дванайста част от човечеството си прилича сама на себе си?). Надали.
Поради доста скокливия авантюристичен дух на моите скъпи родители съм живял някак разпръснато по всички краища на България. Димитровград, Видин. По-късничко – наследствено мисля – в Смолян, Враца и София. Интересно разбира се, но някак без корен.
Сега прекарвам времето си също разделно. Между столицата и едно китно родопско селце, където съм горд притежател на къща. Не казвам кое, за да не се стигне до масови сцени, виночерпения и родопски песни. Не че е лошо.
Завършил съм така нареченото висше образование в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Българска филология. Естествено, поради литературни увлечения, да не кажа залитания. И с хероическата мисла, че рано или късно ще стана велик писател.
Рано? Или късно? Кога?
В желанието си да се затрупам с житейски опит и мъдрост (хайде сега) съм се захващал с всякакви странни работи. Всъщност, захващал съм се поради най-обикновен захлебващ недоимък защото след смъртта на баща ми – той почина на тридесет и три – у дома някак се опразниха рафтовете. Бил съм товарач на камион, професионален при това, строител, ръководител на строителни обекти, т.е. – техник, сръчен производител на тъжните видински гуми, дописник във вестник, издател. Всякакъв. Уверявам ви, това е крайно полезно.
В момента ръководя едно издателство и в най-скоро време ще ми побелее косата от това.
Иначе пописвам. Проза. И всеки миг ще махна с магическата пръчица и ще ви покажа части от няколкото книжки, които съм изстрадал в последните петнадесетина годинки. (Не е чак толкова силна дума – коя ли? – защото за да пишеш проза се иска здрава работа, седене, пъшкане и така нататък).
Освен това имам твърдото намерение точно тук да заявя, да извикам ако е нужно, че пишешият субект е крайно улеснен от новите модерни времена. Няма никаква нужда да се прави на народен водач, да гръмогласничи и развява знамена. Не е нужно да бъде назидателен и поучителен.
Не му трябва тояжката на Учителя. От него се изисква съвсем просто нещо. Той трябва да опознае добре това странно животно – човека, да разбере неговите крайни екзистенциални нужди и вечни въпроси и ако може да „преведе“ в ясни примери някой и друг важен отговор. Или поне да постави така примера си, че да заинтригува неколцината отявлени почитатели на литературата, да ги накара да се замислят и да продължат още по-упорито да търсят отговор на питането „защо съм жив“.
Според мен, пет човека са напълно достатъчни.
И като ви поздравявам – и петимата – оставам ваш възхитен почитател. Досещате се защо.