Носителят на АСКЕЕР 2016 за драматургия Александър Секулов изненада почитателите си с поетична книга „Море на живите“

Александър Секулов представя нова поетична книга - „Море на живите“ – в Пловдив на 31 януари (вторник) от 19:00 ч. в камерна зала на Драматичен театър Пловдив. Писателят, поет и драматург на Драматичен театър Пловдив и доказал се човек на словото с богат списък от творби и множество отличия и награди. Но с „Море на живите“ успява да изненада литературната общност.

Книгата  е определена от литературния агент Светлозар Желев  като „един от най-добрите поетични текстове през последните години, книга явление“.

Писателят Недялко Славов е написал за книгата: „Сред цялата мимолетна, скрежна, топяща се без следа словесност, държа тази книга на Александър Секулов и си мисля. Мисля си за Поезията. За това, че тя е отказ от Смъртта, за това, че тя е апотеоз на Живота. Мисля си и за старите, мъдри, големи римски поети, които превръщаха Времето в събеседник, Жената в Битие, а Битието обратно във време. Мисля си и за хекзаметричното стихосложение, с цезура в средата, оставена за придихание на нас, читателите, когато изказваме високото Слово. Мисля си. Прочетете тази книга. Зная, че ще мислите същото.“

Книгата е издадена от издателство „Изток-Запад“ и може да бъде открита по книжарниците.

Откъс от „Море на живите“

КАКВО Е ЧОВЕК ДА БЪДЕШ

Познавам красивата пародия на разума, бароковата пищност на вярата,

презирам устрема им към един-единствен бог.

Аз искам разпасаните пиршества на боговете, безкрайната свадливост към човека,

тъй визайнтийското им договаряне за вино и маслини, за грехове и изкупления.

Къде сте, хулигани с къдрави бради, нехранимайковци на смисъла и красотата,

пияни в своята фантазия, от своята фантазия опиянени?

Защо оставихте свободния човек без шумната си свита, защо сменихте

венеца от лоза със тоз от тръни, а виното превърнахте във кръв?

Държа ви отговорни, казвам ви, и казвам да се върнете сред тези острови,

във светлината да се върнете с флотилии, със кораби от светлина.

Защо не ни попитахте, когато тръгнахте във дългото изгнание, нима не знаехте

през колко лабиринти ще преминем, за да ви открием, през колко лабиринта,

за да ви върнем тук отново, в избухващата светлина. Премного бледи сте, и крехки някак,

но вашите владения ви чакат с треви ухаещи, с червена пръст, с море солено, с ласкав вятър,

а също и смокини, мляко, ръж, пшеница, тлъсти бикове. С хибискуси, глицинии

маслини, рожкови. Така прекрасните владения, които пазихме, додето се завърнете,

додето ги положим  пред бяло-розовите ви и рахитични стъпала. Не трябваше

да ни предавате така, да изоставяте необяснимата ни радост, да ни захвърляте така безотговорно

в един-единствен вертикал. Уплашени родители, побегнали със кораби далеко, отвъд пределите,

предали своите деца, сега ще ви държим за лактите, дорде укрепне и стъпите

по пясъка, после – вятър като кръв по вените, а после вече ще сте тук,

ужасно закъснели за родители, ужасно рано раждани за богове.

О, малодушие, забравило какво е човек да бъдеш!