Капана.БГ
Пловдив става павиран заради калните ботуши на Фердинанд
Гражданите с протест затварят големите кариери на Изида на Джендем тепе
Историкът Владимир Балчев: Фабрики е имало на всеки от хълмовете
Под тепето влезе в териториалния държавен архив, за да започне поредицата за пловдивските павета от началото. Историкът и главен експерт в архива Владимир Балчев се отзова на мига с дълго и детайлно връщане на лентата на историята. Без да крие, че темата е много важна, тъй като паважът наистина е основна част от плътта и духа на любимия Пловдив.
За увод Балчев подчертава, че паветата в Пловдив идват много късно, въпреки че градът има достатъчно гранит и в полите на тепетата му се произвеждат каменни блокове. Някъде към 1906 година е построена фабриката за павета Изида под Джендем тепе. Керамично дружество Изида- Елин Пелин има специална машина, която реже гранита. Като стружките, които остават от производствения процес, се изнасят в Англия за парковете там. Материалът е идеален- отъпква се лесно, не пропуска вода, няма кал, седи красиво. Паветата се произвеждат за други градове и чужди пазари. А пловдивчани- във вода газят, жадни ходят. Градът остава кален и прашен. Първите крачки към павирането на града символично прави самият Фердинанд през 1908 година, когато се обявява Независимостта. Но само образно казано. Царят идва в Пловдив, посрещат го с огромна триумфална арка до Военния клуб. Но по пътя от гарата до арката, той вървял пеш заедно с министри и други знатни гости, а ботушите и обувките на цялата делегация затъват в кал и прах. Кмет тогава бил д-р Иван Кисяков, който няма никаква вина- павирането все още било чуждо за града.
Абе, човек, аз град ти оставих, ти в село ме посрещаш, хока градоначалника Фердинанд. Царят окончателно се отчаял край сегашната Градска художествена галерия на Главната. От там тръгвали файтоните за Асеновград, та конете посвършили разни работи, носели се миризма, горещина, мухи и тогава първият човек в държавата съвсем се вкиснал, разказва Владимир Балчев.
До 1910 година много малко от улиците били павирани. Първо са пробвали някакви дълги павета. Обаче ги нареждали по посока на движението на улицата и като минат 200-300 каруци, настилката започва да хлътва. След това разбират, че трябва да ги редят напреки, докато най-накрая им идва идеята, че трябва да са квадратни паветата и да се редят като ветрило, в дъга. Но това се случва основно на централните улици, другаде паваж няма. Една от първите павирани улици, която е правил Деньо Манев като кмет след 1910 година, е била неговата, на която живее. В Пловдив през 20-те години били шосирани улиците, което означава, че били настлани с чакъл, но павета не е имало, допълва историкът.
20-те години най-накрая се павира улица Станционна- Иван Вазов днес. По това време Пловдив вече изнася павета за цяла България. Те излизали в типичната си форма благодарение на специалната машина във фабрика Изида на Джендема. На тепето днес има една пропаст- тя е от ваденето на скала за производството на павета. Кариери е имало на много места по хълма. Почти до върха са стигнали. Въпреки че тепето е огромно, то е било застрашено от бурното производство на каменни блокове за пътна настилка. А пловдивчани подхващат огромна битка да закрият фабриката, защото взривовете се ужасни, хълмът се изяжда и става нестабилен. По време на земетресението държавна болница е била много сериозно застрашена заради проядения хълм, а пък болните били изкарани в градината. Има снимки запазени в библиотека Иван Вазов.
Тогава Пловдив се вдига срещу фабриката. Все пак това е една малка планина в Пловдив. Как така ще я разрушават, и то за павета? При положение, че договорът, който пловдивчани са подписали с фабрикантите, бил безобразен. Пълна минавка за Пловдив. Те си печелят, плюс това министрите са зад тях. Едва през 1932 година Божидар Здравков, кметът на Пловдив, успява да издейства да се затворят кариерите. Обаче те продължават и макар затворени всички кариери започват да отбиват камъни отгоре, от върха. С това изцяло са ликвидирани зидовете, старите храмове, които са били на върха на Джандем тепе. Няма прашинка там сега. На снимки от 1925 година гледаш колони, капители се виждат, архитрап. Сега няма нищо. Никой не може да разбере, че там е имало храм на Аполон, ранно-християнска базилика. Голяма загуба за града. Загубата от Джендема обаче е малка част от общата щета, която търпи града в името на павето. Марково тепе- върху него стъпваме и караме колите си. Павета са правени и от Понеделник пазара. И също там са били каменни кариери. Там веднъж сложили по-голям взрив и по някакъв начин един голям камък се е откъртил и убил една циганка. Подхванали дела и затворили кариерата, припомня битката на града срещу фабриките за павета Владимир Балчев.
Кариери е имало и на мястото на Радио-телевизионния център, църквата „Св. Петър и Павел” на Бунарджика. Самият Балчев е категоричен, че тепетата в Пловдив са били много повече. Но туй са векове, градили са се огромни крепости, трябвало е камък. Крепостната стена е стигала чак до Капитан Райчо и до Марица. Огромно пространство. От къде камък? А за павета колко камък е отишъл- никой не може да каже. Сто процента поне десет пловдивски хълма за били затрити през вековете, смята главният експерт в архива.
Излиза, че пловдивското паве е меко казано скъпо за града. Паважът без малко да затрие всичките ни тепета, ако гражданите не са демонстрирали воля и единност. Така или иначе по-голямата част от града бил павиран. Много от паветата пък пътували за всички краища на родината, а и извън нея. Говори се, че половината от материала от Марково тепе е застлан из Германия.
Асфалтът в Пловдив навлиза някъде през 1959 година. Може да има и по-рано някои отделни улици, но масово концепцията за настилката се променя точно тогава. На много места направо са изливали бетон и асфалт върху паветата- булевард Руски например, който още крие паважа под горния слой.
Павираните улици трябва да се запазят и поддържат. Те носят дух, атмосфера, а и в крайна сметка градът ни е страдал заради тях. Но на днешна дата седят изключително красиво в градска среда- Капана, улица Отец Паисий, дори малките павирани улици. Но е важно и да има добри майстори, които да умеят да редят паваж. То е трудоемка, пипкава работа. Сега сме 21 век, може би има някакъв друг начин да се подреждат паветата, така че да не се разместват и да не хлътват. А то всъщност е до добрата основа- трябва да има дебел пласт чакъл под паважа. Когато го направиш през пръсти обаче, стават бабуни, вдлъбнатини, трошат се картери и полуоски, късат се гърнета. Всичко иска майсторлък, особено реденето на паваж, казва и Владимир Балчев.
Къде са пловдивските павета?
Какво доближава Пловдив до Западна Европа? Архитектурата, тепетата, реката, историята... И паветата- тази постепенно изчезваща кръвоносна система на любимия ни град. Именно старите каменни артерии между хълмовете, изградени от самото му сърце- Марково тепе, са (или бяха) един от белезите за значимост, история, дух, старина, аристократизъм, ако щете. Това е не просто настилка, а тъкан от града, негова плът и душевност.
Днес по-голямата част от паважа в Пловдив я няма, другата вероятно скоро ще изчезне. Калдъръмът взе да се топи като ланшен сняг и в централните градски зони, като на негово място биват полагани глобалистични плочки, каквито има вече във всеки град у нас. Големи зони от Капана, до скоро с красиви килими от едри гранитни блокове, вече имат нова постеля, която зачеркна част от уникалността на забележителния квартал. И докато в чужбина павето е безценно, третира се като културен паметник, остава знак за старина, история, но и бъдеще, тук вече е в минало време.
Витражите на култовия XXL в Капана по мотиви на една от криптите на Гауди
Славният клуб се превърна в красива руина с годините
Поредицата ни „Легендите на Капана” започваме с едно славно бохемско кътче, което и днес пази прелестта си, но само погледнато отвън- клуб XXL. Стотици все още се опитват да си спомнят безпаметните хави в бара, който се фрашкаше от закоравели бохеми и млади дихатели. Приземен етаж и подземие, напоено от типична миризма на изпит и излят алкохол, разни телесни „благовония” , цигари, вековен гредоред и още нещо. Онзи магически ароматен букет, който нежният нос на къркача днес няма къде да долови.
Заведението има кратка, но пъстра история с размазан календар от алкохолното преливане на дните в нощи и обратно. Там са пили, били са се, влюбвали и разделяли, женили са се и са се развеждали все интересни персони. Само 14 години по-късно обаче, изчерпани от времето и наслоените емоции от подобен вид, малцина от редовните обитатели на заведението си спомнят някакви детайли от живота му. Освен вечерта, в която окаченият таван пада върху фиркачите под него.
ХХL обаче е като щампован и днес, тъй като въпреки тоталната разруха вътре, отвън той е като произведение на изкуството. Съвършена стара дървена дограма и прелестни витражи, макар и изгубили колорита си от слънце, дъжд, прах и разни мизерии. Зад вратите на XXL на ул. Бенковски не надникнахме с днешна дата, но ви вкарваме вътре някъде в началото на този век благодарение на снимките, предоставени ни от автора на витражите Георги Сербезов.
Снимките с вратите от предната ви публикация ме върнаха някъде около 2000-та, таман се бях върнал от поредния гурбет в Германия. най-големият ми приятел в това време беше взел помещението с мерак да го прави кръчма. И се роди XXL. По едно време там ставаха по-големи оливания даже и от No Sense, спомня си Сербезов. Неговият авер понечил да налепи полупрозрачно фолио, за да е по-приглушена светлината през деня, а и да не се скиват магариите, които се случват вътре от паважа. Жоро обаче го кандърдисва да нарисува собственоръчно витрините с витражни бои по мотиви на една от криптите на Гауди. Релефът е негово авторско творение- от телефонен кабел, покрит с автомобилен кит. Сигурно после се проклинаше, че се върза на тая моя хрумка, защото отиде бая боя, а и ние не си давахме много зор. Правихме го около два месеца, като удряхме по една четка, когато ни е кеф. Обаче беше невероятно густо, разказва сладко Георги.
ХХL вече го няма, но витражът и дограмата са там. Да се надяваме, че чудното кътче на „Бенковски” скоро ще заживее отново.
Христо отключва врати и души в Капана
Наследникът на емблематичния ключар Бай Жоро пази занаята и ателието му
Работилничката на „Железарска” не е ремонтирана и подреждана от половин век
Вижте ми ръцете- черни, твърди, вонящи, но търсени, казва майсторът
Има едно чудно кътче, което напомня напълно за стария дух на занаятчийския Капан- ключарницата на улица „Железарска”. На него и създателя му е посветена втората приказка от поредицата ни „Легендите на Капана”. Едва ли има пловдивчанин, който да не се е опитвал да се вгледа през мътните стъкла на ателието на №33, от което винаги се носи характерният металически звук от машина за ключове. Овехтялата дървенаврата на работилницата не скърца, защото винаги стои отворена- за комшии, приятели или непознати. Мястото е толкова автентично, че често туристи го мислят за културна атракция. Още от тесния тротоар мирише на обработен метал, на старина, на железарско масло, на история. В пространство от няколко квадратни метра сякаш е напъхан цял един свят. Светът на покойния бай Жоро и наследника му в занаята- внукът Христо. В ръцете и на двамата са се пръкнали десетки хиляди ключове за катинари, аристократични порти, тоалетни врати, подземни проходи, касички.
Емблематичният Георги Славов майстори до последен дъх в работилничката си. Смъртта го застига на гордите 93 години, над любимите инструменти, докато изработва пореден ключ. Днес внукът му Христо поддържа разтуреното мъничко място и поправя ключалките на Пловдив, наследил занаята от Бай Жоро. Идват тук, за да им вадя ключове или за мохабет- кой , от каквото има нужда, казва 46-годишният Славов. От близо 50 години помещението на Железарска 33 е „родилно за ключове”, а дълго преди това е било Обущарница на всепризнат пловдивски майстор.
Къщата над Ключаря от години е необитаема. Мисля, че беше собственост на един арменец. Дъщеря му е била музикантка, предполагам пианистка. Намерихме стар куфар пълен с ноти, казва днешният майстор.
Нищо не е ремонтирано, откакто сме тук. Също и вратата към къщата не е пипана, вратата на работилницата е направена от дядо ми. Преди нея е нямало вход- било е стена. Повечето от къщите в Капана са се създавали, за да бъдат занаятчийско ателие с един или два етажа отгоре, да има къде да спят майсторите. Затова и има врати в стените, за да се преминава от къщата директно в ателиетата, запознава ни Христо. Проходната вратичка все още стои в ключарницата, окичена с ръждясали и прашни метални връзки с интересни аксесоари по тях. На кафевите стени от дърво са накичени звънци, ципове, гаечни ключове, календар от 84-та, националното знаме, робот играчка, подарък от дъщерята на един художник, будилник без стрелки. Десетки антиквари са идвали да искат предмети от тук. Аз да не съм луд да им ги дам. Отпращам ги или директно, или пием по бира и тогава си тръгват, но само с някоя лакърдия, не и с моите раздрънкани ценности, допълва Христо. И вмъква, че вече е многофункционален ключар. Оправям всичко. Кой ,какъвто дерт има- идва и се опитвам да го реша. Ей на, на жената тенджерата й се счупи. Трябва ми само едно тънко метално косъмче и е готова, казва наследникът на Бай Георги. Дядо винаги е говорил хубави думи. Затова хората идваха тук ,не само за да му търсят майсторлъка. Аз от него се учих на занаят. Като малък все в краката му бях, а той не ми даваше нищо да пипам. Като пораснах ,видя, че съм добър. Едър чук съм чупил винтче за очила да направя. Ама то така е- не са ли ти мръсни ръцете не се нарича работа. Трябва и да обичаш да го правиш. Лесно е да кажеш „Не ме интересе па”. Вижте ми ръцете- черни, твърди, вонящи, но търсени. Затова, когато приятели на баща ми са водели внуците си да се обучават, сме ги връщали. Не може на зор. Трябва силно да го искаш и то да те блъсне по главата, за да го наречеш свой занаят. Дядо ми така сам е почнал- не от баща му, нито от дядо му, от никого. Само от мерака, разправя Христо, за да посрещне поредния клиент за ключ или мохабет. Такава е нашата- отключваме и врати, и души човешки, завършва майсторът с цигара в ръка.
Орнела Мути остави късче от сърцето си в Капана
Италианската кино прима се влюбила в къща на Абаджийска по време на снимки през 1991г.
Късче от сърцето на една от най-красивите италиански актриси Орнела Мути остана завинаги в Капана. Малцина от днешните жители на мъртвия откъм чисти махленски страсти архитектурен комплекс си спомнят за идването на кино примата на улица Абаджийска. Там, на №7, Мути откри великолепна къща и се влюби в нея и духа на самия квартал. Освен, че й напомнял за най- романтичните градчета в родината й, в него имало нещо още по-интересно- тайнственост. Историята на супер звездата от Апенините на пловдивската улица Абаджийска е пореден епизод от поредицата ни „Легендите на Капана”.
Сините очи на Орнела фиксират Капана през 1991г. Тогава очарователната италианка идва в Пловдив за снимките на филм с работно заглавие „Пътуване до Цариград”- романтична сага за една изключителна жена. Първоначалната идея е да снимат в Стария град, но минавайки през Капана Мути и целият екип остават втрещени от усещането на градската част. Открили перфектния естествен декор на епизодите, които искали да направят под тепетата. Орнела вперила поглед във великолепната постройка на Абаджийска №7 и казала: Това е. Сините очи на красавицата се впили в изключителната автентична дограма и романтичната фасада. Днес там се намира книжарница София Т. Книгопродавница имало и тогава, но това не вършело работа на кинаджиите. Трябвало им кафене на тротоара, край море от едър паваж. Проблемът се решава много бързо- екипът на продукцията плаща на момичето зад щанда в книжарницата за двудневен отпуск и пуска камерите. Мястото се пренарежда, вадят се малки кръгли маси в тесните павирани улички край архитектурните столетнички на три етажа. Подреждат се столове, а жени кръстосват крака върху тях. Орнела Мути пие кафе в центъра на кадъра, естествено. Слагат бели покривки, кичат с пъстри цветя между хората. Автомобилите от Абаджийска изчезват, а италианците възкликват „Туто бене”. И се чудят защо по дяволите коли се паркират на място като това.
Снимките продължават точно 48 часа, работи се и сутрин и вечер. В паузите Орнела Мути научава историята на самата къща. И се влюбва в нея. 
Партизанските тайни на славната кръчма „Македония” в Капана
Цола Драгойчева, Зъбчето и Райчо Кирков се криели в тунелите на Кенурковата къща
Капана е вълшебно място, внимавайте с него, казва 82-годишната Цветана
Всеки се е губил поне за миг в Капана. Дори и филибелиите. В последните дни Под тепето се загубва нарочно из тесните паважи, но не заради липсата на ориентация. Потъва надълбоко в личните истории на стари родове, незаписани в ничии хартии, а предавани и преживявани през поколенията. Тайни, за които ние разпитваме подробно и ги разказваме на вас. Затова е поредицата ни „Легендите на Капана“.
В кратък момент на отчаяние, застанали срещу мъртвите занаятчийски къщи и техните безследни родове, попаднахме на тъмночервена постройка, със запазена част от рода и изцяло съхранена история, разказана от една от преките наследнички- 82-годишната Цветана Костадинова Кенуркова- Анадолиева. Тя бе така учтива да разговаря за съкровените истини на род отнемал и опазвал животи.
Показа ни тайните проходи, през които са минавали укриваните от тях партизани. Илюстрира с ръце през какви метаморфози е преминала сегашната книжарница „София Т“ на улица Абаджийска 7, преди да стане такава през 1991 година. Обясни уникалната история как родът й сам си създава фамилия, единствена в България. Водим ви там, където италианката Орнела Мути е пила българско кафе и е спала в бели чаршафи под пловдивско небе в два романтични дни на снимачната площадка пред фасадата на къщата. Тя е снимала филма „Бюро за убийства” в Капана през 90-те, партнирал й е Ангел Георгиев- Ачо- адвокат и неин съпруг. Като за филм е и самата вековна история на фамилия Кануркови, в чиято къща се е снимала Орнела.
Една от малкото къщи в Капана, която още диша и бди, напук на алуминиевата дограма и разрухата на наборките си, е построена около 1922 година. Купена е от дядото на Цветана- Георги Стойчев Канурков на изполица. Заради липсата на средства да я доплати, той заминава с жена си Гроздана да работи в Америка. Спестява някаква сума и се връща в Пловдив. Средствата обаче се оказват недостатъчни и от няма накъде прави кръчма в приземния етаж. Кръщава я „Македония“. Името идва от факта, че той и съпругата му са бежанци от съседката ни. Не след дълго вижда, че кръчмичката не се разработва според очакванията му и заминава отново за Америка. Кратък престой там и изпраща жена си, баща й и децата си в Пловдив, но той остава.
През април 1928 година става голямото земетресение. Обявено е във всички новини, че страната е претърпяла големи разрухи, в Пловдив са съборени сгради, има много убити. Във време, когато няма телефони Георги не може да се свърже със семейството си. След два месеца мъка се разболява от рак и умира. Малко преди това е пратил всичките си пари на жена си. С тях тя успява да заплати останалата част от изполицата. След смъртта му вече любимата къща е изцяло притежание на фамилията.
Първите живущи в нея са Грозда, синът й Костадин, дъщеря й Станка и двамата им дядовци – Георги и Стойко.
Костадин пораства, жени се и има едно момче. Няколко години по-късно през 1932 година израждат второто му детенце в самата къща- а именно нашата героиня. Тя проплаква в един от горните етажи. Леля ми е тичала да вика акушерка. Тя закъсняла и баба ми е отрязала пъпната ми връв. Но не се е справила хубаво и сега не мога да си го показвам пъка както другите, шегува се Цветана. Шест месеца по-късно майка ми е починала. Татко остава 21-годишен вдовец с две деца, които отглежда сам. Това е било геройство, казва гордо дъщеря му.
От както се помня тук беше кафененце, разказва с днешна дата на дървен стол в книжарницата Цветана. От баба ми знам, че
е имало кръчма преди това. И кафето се казваше „Македония“. Преобразили са мястото, защото стрият бизнес им дотежал. Било голям ангажимент. Само те се грижели за цялото това готвене. Просто са закрили кухнята, допълва картинката събеседничката ни.
И там, където поднасяли черно кафе и черен чай в привидно спокойна обстановка са се случвали неподозирани за останалите криеници за спасяване на живот.
Добре, ще призная. Всички в тази къща бяхме социалисти. Тук са се укривали Георги Търпешев, Цола Драгойчева, Иван Христов – Зъбчето, Райчо Кирков, Георги Кирков, казва с по-нисък тон Цветана. Влизали са смирено и нелегално, никой от клиентите не ги познава. Идват точно тук, за да се качат на горния етаж и да се скрият, а след това да преминат през тайните проходи. Наблюдавани бяхме, но никого не са хващали. Когато кафето се поизпразни, те отиват в тоалетната. Долу, под стълбите има тунел към мазето, с тайна стълбичка. От там вдигат капандурата и се качват нагоре. Вечер много често идвали жандарми специално да проверят цялата къща. Баба ми, милата, беше голяма работа. Знаеше кога пристигат и седеше на прозореца да ги чака. Като наближат слизаше с партизаните, буташе ги през проходите в мазето и постилаше с черга. След огледа си униформените тръгваха отново, без очаквания улов. На сутринта рано стават, отварят кафето и по същия тих начин си излизат. Но понякога не са могли да минат отдолу, защото е нямало време. Тогава са използвали горния бяг на тавана и са се прехвърляли в други къщи. До нас има една къща със стълбище, по което слизат и тръгват без да ги видим повече, спомня си Цветана за бурните партизански времена.
Идва Втората световна война. Вече няма кой да пие кафе. Превръщат кафетерия „Македония“ в зарзаватчийница.
Около 1955 година Костадин, бащата на Цветана, става директор на Всестранни услуги. Зарзаватчийницата е дадена на склад за печатни произведения.
Преобразуването на кръчма, кафене, скривалище, зеленчуково пазарче и склад за печати става и семеен дом на героинята ни и нейния съпруг.
Нямали са къде да живеят и баба Грозда приписва етажа на внучката си. Цветана обяснява как е изглеждала хралупата им. Като влезеш от вратата вдясно бе нашата спалня, срещу вратата - холът, тук в дъното имаше кухня, коридорче, баня и тоалетна. После продадохме етажа. И все пак къщата не се е променила изобщо, рисува с думите героинята ни. Днес на третия етаж живее племенникът й- Александър Канурков. Той също знае историята на рода си като приказка, каквато всъщност е.
Невероятно интересна е историята за произхода на името Кануркови. Име, което е единствено в България. Снахата на Цветана е привиквана в София да обяснява за фамилията.
Нашият прадядо имал безумно красива съпруга – Цвета. Един турчин идвал няколко пъти да я вижда, задявал се с нея. Не след дълго на сина й му кипва, вбесява се и убива турчина. Резонно влиза в затвора за няколко години. Там, за да имнамалят присъдата са ги карали да предат вълна. Моят дядо бил само един син. Нямало с кого да си играе като малък вкъщи затова сядал до скута на майка си, гледал я как преде и се научил да го прави. Като отишъл в затвора бил най-сръчният и най-бързият. Правил най-много гранки за отрицателно време. Но те не им казвали гранки, а им казвали канури. В затвора не си знаели имената и му излязъл прякорът. Ония, Канурата му казвали. Когато се връща в селото го поднасяли със същото обръщение. От там си правим фамилията Кануркови.
С блажена усмивка, дълго манто и маниери на изисканост Цветана бе дошла на раздумка, след ритуална среща с нейни приятели, с които всяка сутрин в 10:00 часа се събират да пият кафето си заедно. Много ведра 82-годишната жена си спомня за детството в Капана. Нищо ново няма тук освен новите дограмирани магазини. Едно време имаше много бакарджийници. Ооооо, цял ден, цяла нощ бум-бам. Беше красив звук. Още отеква в съзнанието ми. През деня играхме боси по неравните камъни и не обръщахме внимание. Абсурдно беше коли да минават. Само боклукчийската. Имаше камбана и отдалече като се задаваше тя удряше сигнала, че иде. Моят братовчед Ламбрев искаше да стане боклукчия, голяма работа си беше. Бяхме голяма махала. Може ли да си представите- над 100 деца играхме. Правихме си цигански баници и пяхме „Не го цела, не го дела“. Играехме на плочка, чилик и мачка, гоненица, стражари и апаши. Бой с камъни срещу арменските деца, на шега разбира се. Спогаждахме се с тях, потъва в красивото истинско детство преди близо 80 години баба Цветана.
Това са моите тайни, а сега са вече ваши. Ще кажа на съседите си да ви разкажат техните истории. Ще разберете, че една с една не си приличат. Капана е вълшебно място, внимавайте с него, пристъпваше с леки крачки Цветана Кануркова на изпроводяк. 
Жан Мишел Баския сватовник на пловдивска двойка
Именитият артист резонно дава името на клуба на Коцето и Ева, който отваря врати в Капана
Във втора точка от картата за бистра в Капана ви разхождаме малко по-навътре в квартала, около централната му част. Едно отдавна необитаемо място на ъгъла между ул. Братя Пулеви и ул. Йоаким Груев ще се прероди. Завръща се култовата марка в нощния живот на Пловдив- клуб Баския. Тези, които помнят джаз, поп, класическо, рок, лайв, арт, галерийно място в Дома на науката и техниката могат да празнуват. За онези, които все още не са запознати с магията на концепцията Баския, си поговорихме с родителите й- Ева и Константин.
Първо малко за интериора на клуба, който в момента е строителна площадка. Автентичната атмосфера, която е пропита във фасадата и дограмата на великолепната сграда ще се предаде и в помещението. Вътре има гранитни колони, които преди са били облечени в кутии, а новите стопани освобождават и изчистват. От същия гранит, от който е и бордюрът вън. По тази идея и ще се създаде и гранитен бар плот. Подът е направен от дървено дюшеме, което губи блясъка си във времето затова ще бъде подновен, но задължително със същия материал. В дизайна ще се акцентира на реликви и антикварни вещи- стара цигулка, ютия на 200 години и прочие. Картините и творбите на стария Баския в Дома на науката и техниката отново се връщат по стените в новото място. То ще се намира на мястото на два магазина, разделени с талашитена стена- за щамповани тениски и за продаване на битови потреби. Наемодателите на помещението казват, че на времето е функционирало като заведение. Били чули отнякъде. Но от това не са останали никакви запазени следи нито документи, нито статут. След това сградата е била национализирана и ползвана от прокуратурата.
Името на клуба идва с една дръзка и романтична история през 2006-та. Константин Георгиев отива на ретроспективна изложба в Милано на художника Жан Мишел Баския, защото му е огромен фен. От своя страна Ева Стойчева, когато е ходила на уроци по рисуване, е чула от учителката си за този значим модерен творец. Пет години след това тя разбира, че никой около нея дори не е чувал това име. Една вечер в Найлона Ева е зърнала от входа непознато момче, което било с тениска с надпис "Жан Мишел Баския". Искам го!, казва си на мига. Момчето с тениската е именно Константин. Три години след тази знаменателна среща, когато вече са двойка, без никакво двоумене слагат името на новия си бар в Дома на науката и техниката. Все пак именно Баския е техният сватовник. Чудят се какво ги свързва. Връщат се на първата им среща и отговорът бил ясен. А след още малко време отиват заедно в Париж на изложба на Жан Мишел Баския със събрани 100 негови картини от целия свят.
Когато дават име на своето гнезденце , не подозират до какви разнообразности ще стигнат. С малко усилия и средства намират исканото - уют. Нямахме намерение да каним известни изпълнители, да търсим популярност и да изграждаме бизнес стратегия. А идеята е съвсем простичка: Място за всеки, който иска да се изяви. Да подреди изложбата си, да посвири, да попее, да прожектира филм, да бъде комичен, да разреве публиката си, да изяви актьорския си талант в монолог или цяло представление. Да изпие едно кафе, докато си бъбрим с него, или вечерта на чаша вино да обходим всички теми и да избяга от реалността, казват в един глас Коцето и Ева.
От тук насетне можем да ви разкажем много конкретни истории за екстремното участие на изпълнители, за препълнения бар, където хората сядали върху бара и обърнати каси, за да виждат по-добре. За участието на незнайни никому мега таланти, за участията на Петър Салчев и Александър Леков, за "Компот колектив", за "Ха-ха-ха Импро театър", за премиери и предпремиери. Но ще ви го спестим.
Две години след затварянето на бара все още разни хора звънкат по телефона да питат какво ще има този петък. Тези, които и веднъж и дваж са били , още говорят за преживяванията си там. В момента Коцето и Ева чакат само Да от Министерството на културата, за да обявят новата си програма. От там са обещали отговор в срок от два месеца, като вече минава четвърти. Искаме да работим, но сме спънати по незнайни причини, казват Ева и Константин.