Живея в мечтания квартал, казва Меган от остъклената си тераса

Съседите от входа й шият дантелени покривки, тя ги кани на Деня на благодарността

Чаровницата търси България дори зад океана, ходи там с наша носия

Аня Петрова, Паолина Грозева

Човек може да намери красотата там, където друг дори не предполага, че тя може да се крие. Нужно е само очите да виждат, душата да е светла. Както е при една очарователна американка, която заряза уредените Щати, за да заживее в… панелка в Тракия. Да, ако щете вярвайте! Защото е влюбена в квартала и в този еднотипен конвейерен тип строителство, в чиято еднаквост обаче се крият различията на хората. 

Меган е младо и жизнено момиче, което често може да срещнете из малките улички на Пловдив. Обикаля в Капана или по Отец Паисий, винаги забързана и сияеща, делова, но топла, тя сякаш е навсякъде. Родена е в Минесота и завършва архитектура в университета в Айова. За семейството си казва, че е много по-различна от тях. Те не пътуват, обичат всичко да е планирано, а аз съм тоталната противоположност, разказва ни Меган. И историята й го доказва.
Пет години обучение и щом приключва през 2009 година, решава, че не й се работи в голяма фирма, затова се включва като доброволец в Корпуса на мира.  Две години си част от тях, а те те изпращат, до която точка на света преценят, и ти нямаш право на избор. Така ми казаха, че тръгвам за България,  мисля, че имах голям късмет, казва пред КАПАНА.БГ Меган. Преди да замине, майка й й направила парти-изпращане. На което направила игра с публиката. Сложила голяма карта на Източна Европа, където без имена са разграфени държавите и всеки един гост е трябвало да познае къде точно отива Меган.

За две години в България се влюбих в страната, призна американката. Щом пристига на родната ни земя, прекарва няколко месеца в обучение по български и българска култура. Все пак, когато се хванеш на хорото по време на празника на селото, правиш по- добро впечатление, усмихва се тя. В началото много от хората й говорили мило лице в лице, но мислейки, че тя не разбира и грам български, дърдорили какво ли не по неин адрес . Натрупвайки достатъчно езикови познания, почва да обяснява на събеседниците, които я одумват в шепи, че ги разбира перфектно. 

Първата й задача е била да покаже нещо за Хелоуин, тъй като пристигането й е съвпадало с празника. Какво да прави – решава да преобрази децата в зомбита и да ги научи на танца от Thriller. От там насетне всички решават, че тя е най-голямата фенка на Краля на попа. Била тук в деня, в който Майкъл Джаксън починал, а бабите от селото й занесли храна, за да изкажат своите съболезнования. Основно, обаче, нейната задача е била свързана с проекти, преподавала е английски и рисуване и е била доброволец в еко-клубове. Последното й е било най-странно – какво може да обясни тя на хора, които така или иначе си отглеждат сами храната и явно се справят по-добре от самата нея в някои ситуации? За две години поне успява да ги научи как да рециклират боклука си, което изобщо не е малко. Кое я е успокоявало най-много? Щом влезе в детската градина и всички деца я наобиколят, крещейки името й. Всичко сякаш изчезваше, спомня си тя с усмивка.

Щом приключва с доброволческата си работа в България, тръгва на стоп до Индия. Пътешествието й отнема 4 месеца. Когато се връща в Щатите, преживява културен шок, както тя сама го нарича. Беше по-голям от този при идването ми в България, допълва тя. Тази липса я кара да се огледа около себе си по-внимателно и да осъзнае колко много българи има всъщност около нея и на практика заживява в България при все, че се намира в сърцето на Щатите. Взима участие в местното българско радио като гост-водещ! Разбира, че има и българско училище, в което децата се обучават до пети клас. Оказва се на международен фестивал, където отива облечена в традиционна българска носия, която са й подарили от селото, в което е живяла. Не очаква да види българи там, но щом едно момиче минава покрай нея, единственото, което изрича е „Това е българска носия!”. Проследява я и се оказва на щанда с българско производство. Самите българи също били учудени, че американско момиче не само носи българска носия, но и говори изключително добре езика. Тъй като това се случило по Великден, всички  се чукали с яйца, а за овкусяване поръсили с шарена сол. Ако попитате Меган, тя би могла да слага шарена сол дори на сладолед. Щом българите на фестивала чуват това, напълно по нашенски я запасяват с подправката за година напред. Никой в Америка не знае какво съкровище е България, казва Меган.

Кандидатства за архитектурна стипендия, за която шансът да спечелиш е много малък. Тя обаче я печели. Отново стяга багажа за любимата България. Разбира се, било й е трудно да напусне сигурността, която е имала в Щатите и да се върне в непознатата за нея част на света , където всеки един миг всичко може просто да се провали. Когато споделила със семейството си, че се връща в България, много й се ядосали. Но отдава това на факта, че майка й вече иска да става баба.

Сега е тук, за да направи своето изследване, а също така учи етнология и антропология, които според нея са науки пряко свързани с архитектурата. Всъщност, тази мечта за архитектура се проявява в най-ранна детска възраст. Била е хлапето в квартала, което е правило най-великите палатки, и то само с подръчни материали като одеяла и чаршафи.

Проектът й в момента е свързан не с какво да е, а с Тракия и панелките. За да усети квартала отвътре, тя заживява в един от блоковете, в апартамент на висок етаж, с гледка към други блокове. Вярвам, че ти живееш в дома си, но и домът ти живее в теб, казва Меган.  За това тя се захваща с панелките и как по-точно хората живеят там. Как може да имаш толкова много апартаменти и блокове, които са сякаш копирани едно към едно и по-точно – как тези места могат да станат по-приятни за живеене. А Тракия описва като мечтаният квартал. Всяка сутрин ставам рано, слизам пред входа, където има кафе-машина и си говоря с мъжете там, разказва ни Меган. А за жените е сигурна, че винаги може да ги намери в кварталния фризьорски салон. Макар и в началото съседите й да са я мислели за едва ли не шпионин, два месеца по-късно Меган вече се чувства като част от обществото им. На Деня на благодарността тя приготвя богата вечеря и отваря вратата си за всеки, който иска да се присъедини към празника й. Прави го половината вход. Обича, когато идват да измерват водомера, тъй като жената звъни на всички апартаменти и отвсякъде излизат хора, с които просто започваш да си говориш. Обича и малкото пространство между терасите пак поради същата причина – комуникация. По два-три пъти на ден ходя у някого за кафе, смее се тя. Съседката й редовно я кани на вечеря и дори й плете покривки за масите, диваните и за всичко, което може да се сетите. На Меган те не й харесват толкова, но по-важен е жестът на жената, хвърлила толкова труд, за да зарадва американската си съседка. Меган е от новото поколение архитекти, които обичат чистотата, а не кича.

Звучи ни страшно, че Тракия би могъл да бъде мечтаният квартал, но всъщност не е толкова трудно човек да си го представи, ако има погледа и сърцето на Меган. Тя говори за панелния квартал с искрена обич. Снима залеза от остъклената си тераса, дъждовната утрин, красивата нощ с такова чувство и удовлетворение, че сякаш терасата виси над Колизеума в Рим, а не над море от панелки. Това е нейният начин да прави живота красив и успява. За нея това е кадър от "Великата красота".

Дали ще остане в България? Все още избягва да отговаря категорично на този въпрос. Ако реши да работи тук, то рядко ще може да се прибира до Америка, за да вижда семейството си. Ако пък се прибере в Америка, ще може да идва в България, когато си поиска. Какво следва? Ще видим резултатите след осем месеца, когато приключва изследването й. А на нас ни остава да се опитаме да гледаме на заобикалящата ни среда с нейния поглед. Това може да ни направи щастливи.

Курбан и банички като перли на Свети Спиридон

Денят на майстора бе отбелязан подобаващо в Стария град днес. Празникът на занаятчиите- Свети Спиридон оголи работните места на много пловдивчани, предпочели да се позабавляват в петъчния следобед на Еснафския празник, устроен от Етнографския музей, Задругата на майсторите, Регионалната занаятчийска камара, ОП Туризъм и АМТИИ в архитектурния резерват. Тържеството започна с шествие по калдъръма. Едни надуваха гайдите, други диплеха широките пояси, а трети почистваха автентични стари пищови, готови за юнашко пуцане във въздуха. В двора на Етнографския бе разигран занаятчийския ритуал от епохата на Възраждането. Който бе съпроводен с песни и еснафско гурме- ароматен курбан и банички. Няколко младока бяха посветени в майсторско звание, а студенти от АМТИИ направиха ревю-спектакъл на съвременни костюми, вдъхновени от традицията.

Издадената с Bookstarters книга излиза на пазара след седмица

Писателят Димитър Герганов издаде третата си книга на принципа на Bookstarters, в който читателите финансират труда на автора и целия процес по излизането на четивото. След успехите на първите две части от поредицата си „В сянката на боговете” Герганов предлага изключително интересната работа „Конспирацията Хазара”. Тя е далеч като тема от историческото фентъзи, с което той направи първи стъпки в писането, но се очаква с голям интерес от почитателите на перото му и острия му ум. Книгата ще е на пазара следващата седмица. Ето и откъс от нея:

Самостоятелен кабинет с размерите на половин тенис корт – съответстваше на нещо като Анапурна при алпинистите – покорители на Хималаите. Последният годишен бонус стигаше за цял тузарски апартамент в центъра на родната му Будапеща, при това с изглед към Дунав. И за всичко това беше виновна кризата. Алп Келети, по прякор Мидас, уважаваше кризата, нещо повече – ако питаха него – щеше да ѝ издигне паметник. Разорението на милиони хора по света се бе превърнало за него в извор на вдъхновение и поредица от шеметни успехи. От младши анализатор в Лондонския клон на Голдман Сакс само за няколко години се бе издигнал до главен дилър в отдела по дълговите инструменти. Както често се случва, началото беше малко случайно. Точно когато финансовите пазари бяха на ръба на невиждан колапс след фалита на Леман Брадърс, а отговорните фактори – парализирани от ужас, заети със спасяването на собствените си авоари, той беше предложил смел ход. Акциите на американския застрахователен гигант AIG се бяха сринали от десетки долари на мизерните 35 цента за бройка. Пръсването на ипотечния балон беше напълнило финансовия сектор с хиляди милиарди "токсични" активи, а взаимното оплитане беше подобно на свински черва. Строго погледнато, компанията не струваше и пробит долар, ала една фраза кънтеше от дни в главата на Алп – "Твърде голям да фалира". Правителството на САЩ нямаше да позволи подобен кошмар с размерите на природно бедствие, иначе ефектът на доминото щеше да помете всичко. Събрал целия си кураж, мъжът написа доклад, разпечата го и влезе при директора, пренебрегвайки храбрата съпротива на секретарката цербер. Това бяха най-напрегнатите и потни минути в почти трийсетгодишния му живот. Мистър Хигинс прие плана му най-вероятно защото нямаше никакъв друг полезен ход, но когато след месец акциите поскъпнаха до 3 долара за брой, всички си посипваха главите с пепел, че бяха закупени само 5 милиона. Така или иначе, от този момент Алп Келети се превърна в суперзвезда. Смелият воин, открил диамант в купищата "джънк", заринали пазарите. Блестящият провидец със собствено кристално кълбо, асът на новите свръхволатилни пазари.
Лятната почивка в Гърция отвори очите на мъжа за следващата златна кокошка. Тези симпатични хорица бяха построили комунизма и гребяха от живота с пълни шепи. Нивото на държавен дълг към брутния им продукт беше потресаващо, а освен туризъм и кораби, в икономиката им нямаше нищо съществено. Финансовият свят беше навлязъл в ледникова "меча" епоха и какви по-добри кандидати от наследниците на древните елини можеше да желае. Този път секретарката само дето не му направи свирка, докато отваряше вратата, а шефът се изправи, пъргаво занасяйки огромния си тумбак към зоната на ръкостискане. Щедра порция Джони син етикет и двамата мъже вече разговаряха, погълнати от предполагаемо достоверната идея за "новите рудници на цар Соломон".
– Продаваме гръцки държавен дълг до дупка. Сега върви около 83 %, хващаме и стискаме, докато стигне 30. Няма друга такава сделка – истински подарък – заяви Алп, отпивайки в доволство.
– Смятам, че може да вкараме до 100 милиона – мазно се съгласи шефчето.
– 100? 100 е нищо, абсолютно нищо. Трохи за гълъби е това, при цялото ми уважение. Нали не искате да пропуснем "златния дъжд", както стана с AIG?
– Бордът не е настроен за рискови инвестиции, знаеш как е – опитал се бе да остроумничи оня.
– Ако в Борда са слепи, вие не сте, нали? – закова го Алп. Изложението му бе насрочено само след 2 дни – скорост рекордна дори за времената на криза. В доклада имаше достатъчно цифри, но петимата беловласи мъже сякаш гледаха друго. По-точно – душеха го като ловни хрътки, сякаш не можеха да различат фазан ли е, или млад колега. – На практика не рискуваме нищо – беше завършил с апломб.
– От Държавния фонд на Норвегия смятат да правят точно обратното – обади се един. – Преценяват лихвената премия като изкусителна.
– Това е, защото са си загубили ума – проклятието на "лесните пари". Приличат на някакви "северни араби" – рискува всичко Алп. Сравнението предизвика спонтанен смях сред "динозаврите" на заседателната маса, но още не беше спечелил. – С тази операция ще си върнем всички загуби от кризата – заби финален акорд.
Сега вече наистина бе привлякъл вниманието им. Помолиха да почака отвън, връщайки го след един дълъг час.
– Имате картбланш, младежо – рече председателят на Борда. И така се почна.
Глупаците излязоха "северните араби", а от Голдман Сакс доволно напълниха гушите. Алп смени три кабинета и няколко етажа и бе наречен Мидас, защото всяка сделка, до която се допреше, излизаше златна. В нощните топклубове за него нямаше опашки, скуошът беше изоставен за сметка на голфа, а двегодишната хибридна Тойота беше разкарана в полза на сребрист Макларън. Последната мацка, с която се бе сдушил, имаше неприлично голямо леговище, като за Мейфеър. От нея направо вонеше на "стари пари" и мъжът нямаше нищо против. Млечнобяла кожа, сини воднисти очи, остри непослушни цици и палав език, магистратура по изкуствата от Кеймбридж, членство в дузина чарити организации – Бетси Едуардс беше идеалната партия за един централноевропеец, решил да пусне корени в самото сърце на Британската империя. Беше го питала за името – някак не ѝ звучало съвсем унгарски. Еми да, не беше Шандор, Лайош, Габор или Геза. И все пак въпросът беше донякъде резонен, защото всички първородни синове във фамилията Келети носеха собственото име Алп. Баща му, дядото и прадядото и така назад, докъдето се простираше родословното дърво. А то стигаше до? – зачуди се съвременният Мидас. Досега не бе проявявал интерес, освен един път много отдавна, ала тогава баща му се бе усмихнал под мустак и казал:
– Всяко нещо с времето си, но все пак добре, че попита. – После го бе прегърнал съучастнически и право при сметановия сладолед. Тогава му взе от големия – нетипично разточителство за иначе спестовния счетоводител Алп-старши.
Летните ваканции прекарваше в Егер – малък град, успешно съчетал славното минало с безгрижното провинциално настояще. По цял ден мереха стръмните калдъръмени улици на Стария град и привечер винаги завършваха провесили прашни крака от стените на старата крепост. Бяха причудлива тайфа от столични хъшлаци, сближили се покрай съперничествата с местните момчета. Споровете им не бяха породени от конкретна причина, по-скоро носеха белезите на онзи кратък, но бурен период между юношеството и встъпването в пълнолетие. Обелените колене и лакти, тук-там някое насинено око и скъсана дреха се забравяха бързо, изместени от следващото предизвикателство. Алп-младши се облягаше на покритата с бръшлян бойница, затваряше очи и си представяше хилядите огньове на обсадната войска. Точно два пъти армиите на Османската империя бяха опитали да превземат гордия Егер и се бяха провалили. В крайна сметка султан Мехмед III все пак бе успял да влезе в града през 1596-а, но след по-малко от сто години рулетката се завъртяла обратно и турците били прогонени завинаги.
– Помни, синко, Унгария е велика страна – казваше баща му. – Дедите ни избрали да се заселят в сърцето на Европа преди хиляда години и оттогава маджаринът е щит на християнството и цивилизацията пред лицето на варвари и неверници. Точно ние спираме нашествието на монголския генерал Субетей и по-късно на Чингисовия пра-правнук Ногай в края на 13-и век и така спасяваме Западна Европа. Цели двеста години задържаме турците и толкова ги омаломощаваме, че победата при Виена всъщност е наша главна заслуга. Много са маджарските подвизи, ала тези, на които помагаме, накрая все ни предават. Австрийци, руснаци, румънци и сърби – всеки е откъснал по нещо. Изоставиха ни през 1956-а сами срещу съветските танкове... Тежко е патила страната ни, ала унгарец глава не прекланя. Не го забравяй...
Колкото счетоводителят беше патриот, толкова бе наясно...