Трябва да отстояваме това, което сме, смята именитата авторка

Екатерина Йосифова е една от най-любимите български поетеси, но и една от най-трудно откриваемите. От всички 14 издадени стихосбирки, тя присъства на премиерата на едва три – първата, една за годишнината й, за която казва, че са я изнудили да бъде там, и снощи на литературния салон Spirt&Spirit в Петното. Малко са българските майстори на словото, които успяват да съжителстват с тишината, съумяват да я разбират и да я покажат. Тя самата не харесва думата „Премиера”. Тъй като, както тя сама описа, дори една книга да е лоша, тя бива изтъкната като, едва ли не, най-добрата на света. Не съм очаквала, че на поетична вечер у нас могат да се съберат толкова хора, сподели Йосифова, но както казахме – това бе една дългоочаквана среща и това личеше от пукащите се шефове на Петното.

Как пише Екатерина Йосифова? Никога не се съветва със свои колеги или приятели. Имам сестра ми, дъщеря ми и сина ми, само те ги четат, казва тя. Щом напише нещо им го връчва с молбата да отбелязват къде според тях има спад, къде нещо не звучи добре или къде са се запънали. Като всеки един артист се противопоставя на поправките по творбите й, но след известно време, поглеждайки ги пак, разбира, че тези трима най-важни люде и редактори в живота й са били прави. Сега, връщайки се към старите си творби, усеща силното желание да промени нещо, дали дума, дали израз, дали да смени редове – нещо! Затова и се въздържа, трудно, но успява, от това да препрочита книгите си. В повечето си стихосбирки винаги е конструирала реда на творбите си. Кое до кое би стояло добре, къде е нужен стих, който да вдигне напрежението, къде думите сякаш се сливат в едно. Но след коментар, че достойнството на една нейна книга е подредбата, а не нещо друго, Екатерина се отказва от това и започва да ги слага в азбучен ред. В началото й е било трудно, защото й се е случвало да сменя заглавия на творби, само и само, за да стоят до някоя друга определена, но с времето и това  отминало. Този азбучен ред е свързан и с огромната й любов и благодарност към българската азбука. В последната си стихосбирка „Тънка книжка” тя отделя цял цикъл и пише стих за всяка една от буквите, с изключение на „ъ”. И тази любов, която струи от думите й щом започне да говори за славянския език. Език, който обединява нации, а ние се опитваме как ли не да го заместим с латиница. Спомня си как като е била малка е общувала без проблем с роднините си от Македония. Нейните деца също са говорили с братовчедите си свободно, но внуците й вече не. Те си говорят на английски. Трябва да отстояваме това, което сме, смята Екатерина.

С годините поетесата смята, че става все по-изпипана в думите си. Насочва се повече към възможно най-кратките стихове, които обаче викат в душата ти щом ги прочетеш. Колко спокоен трябва да си, за да пишеш толкова кратко? Много, отсича Екатерина. Вместо едно любовно признание в думи, само присъствието, усещането, погледа, температурата или аурата, ако искате,  говори много по-сполучливо, обясни тя. Пространствата на тишината са за хора, които биха отворили творба като „Тънка книжка”. Те са и едно от оправданията на Йосифова, че пише. Литературата сега не е в състояние да надвика нищо, смята поетесата, но нейните стихове ще крещят във времето, това е сигурно.

Кое е добро и кое е зло? На този въпрос са се опитали да отговорят от Alter-Native Collective с проекта си B/W, до който всеки пловдивчанин успя да се докосне, макар и само за една вечер. Колективът включва петимата млади изкуствоведи: Соня Митова, Петко Георгиев, Лора Аболихина,  Джоел Нуро и Павел Начев .Концепцията им? Всичко се върти около Слънцето, което всъщност е градинка, част от градската среда. Хората имат онова понятие за дуализма – доброто и злото, което сме свикнали да изобразяваме съответно чрез бялото и черното. Тук идват и платната. Чисто геометрично злото е изобразено като една фуния. Моментът, в който попаднеш в него – то те поглъща. Върху платната са изписани различни думи, рамкиращи Злото. Алчност, Гняв, Страх консУМИРАЙ, но основата на всичко е ЕГОизъм, тъй като това Его пуска корени и всъщност е началото на всичко останало, което е изписано. От другата страна инсталацията преминава през две дървета, едно от които е скрито зад надписа „Тук няма дърво”. Защо? На злото не му пука и засенчвайки го сякаш ни казва „Да не ви пука за природата! Тя не съществува!”. От другата страна, макар и доста окастрено, стои доброто. Хоризонтално платно, което олицетворява идеята, че доброто няма начало, както и край. То не се нуждае от надписи, които да уточняват неговата сила. Само по себе си Доброто е обяснение.

След като ти бъдат поставени тези два въпроса за Доброто и Злото се насочваш и към последната част от инсталацията – Лабиринтът. Всъщност, той е бил и най-труден за изграждане – три дена по 19 часа младежите са седели под дъжд, Слънце и каквото им е предоставила Майката природа, за да могат да завършат своя проект успешно.  Лабиринтът е една алегория на мита за Тезей и минотавъра. Щом влезеш вътре да не търсиш физически героите от старогръцките митове, а да намериш вътре в себе си нишката на любовта на Тезей, както и минотавъра. Щом ги намериш ти остава единствено да блуждаеш и да потърсиш самия себе си. Центърът на лабиринта е мястото ти, където след цялото това преживяване можеш да седнеш и да си помислиш за всичко видяно до сега. Да преосмислиш ежедневните понятия за Добро и Зло, на които обръщаме все по-малко внимание. Очаква се, че повечето биха избрали Доброто, затова и лабиринтът контрастира със своя черен цвят.

За десерт бяха подготвени и няколко филма, повечето от които на Джоел Нуро. „Театър на сенките”, който е сниман специално за тази инсталация и реализиран, благодарение на помощта от Театър Хенд. Той е на тема Емпатия, започващ с конфликт между героите, преминаващ през опит за разяснение и завършващ с приятелска прегръдка. Тъй като е театър на сенките, тези неща няма как да бъдат изказани чрез мимики или думи, за това и усещането от подобен филм е много по-силно.

Това не само е начин да се покаже, че младият ум е буден и креативен, но и страхотна демонстрация на това как бихме използвали до болка позната градска среда за изкуство. Дори една градинка, която подминаваме всеки ден, би могла да се превърне в Слънце! Касетките, които виждаме във всеки един магазин, се трансформират в цял лабиринт,а  два най-обикновени плата поставят въпроси, които те оставят безмълвен за секунди.

Виртуозният басист Хуан Гарсия-Херерос се предложи за министър на културата, ако му се плаща в шопска салата

Подкрепяйте артистите си, много е важно, призова от сцената на BEE BOP CAFE супер музикантът

Виртуозният колумбийски басист Хуан Гарсия-Херерос- Бялата сова отлетя към церемонията по раздаването на наградите Грами от Пловдив. Той е номиниран за най-престижните музикални отличия в категорията за латино джаз албум и ще е и един от изпълнителите, които ще свирят на сцената в Лас Вегас след броени дни. Супер музикантът загря за Грами по фантастичен начин на сцената на BEE BOP CAFE. Полетът на Совата с 6-струнния му бас предизвика растеж на криле върху гърба на всеки от меломаните, препълнили джаз клуба.

Магическият му концерт продължи повече от 2 часа с лека пауза между двете части. Време, в което той представи много от композициите от албума  „Normas“, който му донесе и Грами номинацията. Такава за участието си в него има и нашият великан на ударните Стоян Янкулов- Стунджи, който снощи деля сцената с Херерос и направи изумително соло на тъпана си. По-бърз е от мен, не знам дали някога ще стигна тази негова скорост, коментира Хуан солото на Янкулов. Подкрепяйте артистите си, много е важно. Те ска вашите посланици по света, представят вас самите. Ако ги обичате, те ще ви се отблагодарят. Идете утре на църква и запалете свещ, тъй като Стунджи е в екипа, номиниран за Грами и може да донесе тази награда тук, в България, призова от BEE BOP CAFE  снощи Бялата Сова. Звездният състав на сцената допълваха американците Джонатан и Джеръми Пауъл. Правя музика с тези момчета от 15 години, в началото по мазета и тавани, разясни Бялата Сова. Братята от Щатите свирят на тромпет и саксофон. На клавира пък бе изключителният Марко Црънцеч от Словения. Изненадата на вечерта бе специалният гост, който се качи на сцената по покана на колумбиеца- гласовитата джаз дива Марина Господинова.

Фенка от публиката предложи на Хуан Гарсия-Херерос да стане министър на културата в България, а той веднага прие. Стига да ми плащате в шопска салата. Не ща заплата, само шопска искам. Пристрастен съм към нея. Мечтая и пиша, свиря за нея, пращайте ми всеки месец в Колумбия, моля ви, обърна се към публиката той.