Тя е млада, талантлива и с ясна позиция. Казва се Биляна Янкова и вече познавате творчеството й с няколко нейни различни карикатури в сайта. Самоук художник, който като всеки нас е потресен от случилото се в Париж тази седмица. Ето нейния емоционален отговор на екстремистките куршуми под формата на карикатура и думи, които трудно бихте забравили.

Биляна Янкова

 Какво се случва в днешни дни? Каква е тази псевдо свобода на словото и креативността? Нима хората на изкуството трябва да се страхуват, че са надарени с дарбата да променят света посредством силата на речта, четките, платното или дори длетото, ако щете?

Към момента, бидейки обикновена студентка с дребен набор от изяви в областта на рисуването, но с безброй мечти в сърцето, се опитвам да поема по пътя на „свободните” с надеждата един ден да видя името си изписано някъде и да си кажа „Хей, успях да оставя следа!Има смисъл!”. Изписах думата в кавички, защото явно днес да изразиш мнението си означава да пожертваш живота си. 

Скърбя за загиналите в редакцията на Чарли Ебдо. Виждала съм хиляди карикатури, отправени към най-различни влиятелни/значими личности/ учения и прочие. Всички сме ги виждали, всички сме им се усмихнали поне веднъж и знаем определението на думата карикатура. Тя е олицетворение на комичното, сатиричното; показваща нещо изкривено и преувеличено. Защо трябва да става причина за загубата на нечии животи? Нали уж няма по-ценен дар от това да си жив? С какво право някой може да го отнеме? И какво ще бъде наказанието?

Трябва ли и аз да се страхувам, защото също обичам да рисувам изкривени карикатурни образи? Трябва ли да се откажа да изразявам и отстоявам себе си и позицията си? Трябва ли да крия името си под псевдоним, за да продължавам да творя?

Замислете се какъв ще е вашият отговор. Защото моят е НЕ!

Очаквайте Биляна Янкова в Под тепето и КАПАНА.БГ всеки петък с нейния рисуван и словесен коментар на света около нас.

Новата книга на историка Владимир Балчев "Пловдив-другият бряг на Европа" излезе на бял свят. Чудният сборник от неразказвани истории от Пловдив, свързани с европейските първостроители на града изпъстрени с невероятни архивни фотографии бе издаден от Жанет 45. Премиерата е на 15 януари в библиотека Иван Вазов. Балчев разказва увлекателно за хората, които напускат уредените си европейски домове, за да се озоват в нашия древен град, където полагат основи на политиката, на културата, на науката. Ето една от историите в "Пловдив-другият бряг на Европа" за дирята, която оставя  италианската колония под тепетата.

Владимир Балчев

Италианците са първите европейци,  които оказват забележимо въздействие  върху развитието на Пловдив. Началото на тази дейност е още през 40-те години на XIX век,  когато Андреа Канова става викарий на католиците в Пловдивско. Съвременниците му го описват като умен и енергичен човек. С него пристигат двама млади духовници, които подпомагат усилията на викария за духовното и стопанско издигане на католиците от града и региона. Единият е отец Едуардо от Торино, а другият е отец Самуил от Прато. Благодарение на тях през 1845 г. е открито училище в Белозем. Отец Едуардо е автор на българска история, написана с латински букви, но на говорим български език. Един от преписвачите на тази история (наричана павликянска) е дядото на известния художник Цанко Лавренов.

От 1850 г., вече като епископ на Южната епархия, Андрея Канова започва оформянето на самостоятелен католически квартал. Централно място в него заема храмът „Св. Людовик”, строителството на който започва още през 1851 г., но е осветен десетина години по-късно.  До храма е жилището на епископа. Според Константин Иречек, „външният изглед на този католишка махала е много угледен и приветлив, с алеи по улиците”. Канова откупува места около катедралата и ги отстъпва на католици, за да си построят жилища. Той съгражда училището „Св. Андрей” и доставя часовник за храма „Св. Людовик”, монтиран през 1866 г. Канова, по думите на биографите му, съдейства и за пристигането на европейски консули в Пловдив. В знак на признателност,  Франция го декорира за „Кавалер на Почетният легион”.

Франческо Доменико Рейнауди, привлечен от Андрея Канова, през 1851 г.  създава певчески хор при храма "Св.Людовик" . Десетина години по-късно в Пловдив вече има оркестър и смесен хор. По това време в града работи  и клавирният педагог Луиджи Фортунато. Десетилетия наред  италианското музикално присъствие е сред стожерите в духовността на Пловдив чак до 20-те години на 20 век,  когато обеднелият град не е в състояние да задържи последната си италианска звезда с европейски измерения.

През 1868 г. в Пловдив се установява търговецът на зърно Дамазо (Доменико) Такела. Роден е през 1832 г., според едни автори в Генуа, според други – в гр. Аячо (Корсика). Главните му складове са в Пловдив и Цариград. През 1873 г. открива кантора  при железопътната станция до село Каяджик (от 1906 г. Каменец; сега част от Димитровград). След Априлското въстание той дава значителни суми за подпомагане на пострадалите от Батак, Перущица и други места. Неговата кантора организира транспортирането на сираците, останали без закрила след погромите. По време на Руско-турската война първоначално Такела поема издръжката на 4000 старозагорски жители, оцелели след опустошаването на града през 1877 г.

Дамазо Такела е един от първостроителите на Пловдивската народна библиотека и музей, като формира и систематизира една значителна колекция от старинни монети. От 1882 до 1903 г. ръководи нумизматичния отдел на Народния музей в София. Оставя изрядна документация с пълно описание на всяка една монета в инвентарната книга, изготвя картотека и научни паспорти на монетите. „С трепереща ръка, на лош българо-френски-италиански език”, той нанася всички сведения, които могат да улеснят изследователите. Така подредена, нумизматичната сбирка на музея започва да привлича вниманието на учените от Европа.

Пълна противоположност се оказва нумизматичната сбирка на Пловдивската народна библиотека. Завежда я Атилио Такела, син на Дамазо Такела. Проверката през 1901 г. установява смяна на номера, изчезнали листове от инвентарните книги, липса на ценни монети. Следват две шумни дела, тежка присъда и накрая –скандална амнистия, потвърдена с указ на княз Фердинанд.

Строителството на железопътната линия от Белово до Цариград през 70- те години на XIX в.    става причина за пристигане на нови заселници от Италия. От това време датира първата местна работилница за макарони, фидета, пасти и италиански    специалитети. Неин създател  е Анто¬нио Арена. Пристигат и негови сънародници търговци.  Италианското въздействие върху стопанския живот на Пловдив става осезаемо след 1879 г. Най-ярката фигура от този период е Карло Алберти Вакаро. Той пристига от Цариград и се нагърбва с дейност,  която първоначално изглежда обречена - да внася земеделска техника от Европа и Америка. През 1892 г.   вестниците наричат Карло Вакаро "учител на българския земеделец". Друг съществен момент на италианския принос към стопанския живот на Пловдив е дейността на местния клон на Отоманбанк. Старанията на италианския екип там останали незабелязани от пресата, и само познавачите говорят за заслугите на тази кредитна институция.

Силно италианско присъствие има и  в областта на  архитектурата. Началото е през средата на XIX в., когато известният брациговски майстор Иван Боянов изгражда в Пловдив католическия храм „Св. Людовик”. Проектът е на италианския архитект Алфонсо от Рим.  Катедралата е осветена на 25 март 1861 г. От 1879 г.,  когато Георги Вълкович предлага на Пиетро Монтани, тогавашния архитект на султана,  да заеме поста облас¬тен инженер на Източна Румелия, започва един период от близо 40 години на трайно италианско присъствие. Тогава в Пловдив работят Мариано Пернигони, Фердинандо Торенсони,  инспекторът на Източните железници Визети,  както и други специалисти, пребивавали в града за по-кратко или по-дълго време. През 1891 г. Визети проектира нов католически храм в Секирово (сега квартал на гр. Раковски), а през 1892 г. урежда строителството на първата трамвайна линия в Пловдив.  Поради липса на достатъчно средства, проек¬тът пропада.

Още един италиански творец поставя началото на нещо ново в града. Това е художникът Квинто, пристигнал в Пловдив през 1880 г. Той е автор на стенописа върху тавана на театър "Люксембург", също така изработва декорите на първата професионална  драматическа трупа у нас. Едно решение в духа на европейските тенденции като при¬мер за бъдещите български сценографи. Без да живее в Пловдив,  скулпторът Арналдо Емилий Дзоки също оставя траен знак в  града. ни. И ако Болоня днес има паметникът на Гарибалди, Буенос Айрес - паметникът на Колумб, Кайро -паметникът на Свети Франциск Азиски, Хаверкил (САЩ) - паметникът на Лафайет, то Пловдив днес има само останките от фонтана на Арналдо Дзоки. С Пловдив е свързан и проф. Джентини, създал саркофага на българската княгиня Мария-Луиза.   

80-те и 90-те години на XIX в. са най-продуктивните в живота на италианската колония в Пловдив. Тя не е толкова голяма,  както немската и френската,  която надхвърля 100 души, но пък постоянно привлича вниманието на преса¬та. След 1883 г.,  когато Денизо Такела става италиански консул, колонията създава свое благотворително дружество "Джузепе Гарибалди" ,  както и училище. Школото постоянно се мести  в частни постройки, през 90-те години се установява до кафене "Акрополис". От 1891-ва година насетне българите и другите народностни групи в града получават равни възможности с децата на италианците да учат в него.

Няма значима проява в Пловдив без участието на италианската колония: създаването на Гражданакия клуб,  събирането на помощи за бедни, благотворителни концерти и прояви. Италианският национален празник става едно от забележителните тържества в града. Присъстващите танцуват тарантела и български хора,  оркестърът на 9-и Клементински полк свири чак до късна нощ... Войните през ХХ век слагат край на тази възторжена дейност. Новият подем настъпва отново през 1926 г.,  когато е възстановено Италианското училище. То се помещава в сграда на ул. "Иван Вазов"и носи името "Виторио Алфиери" , по-късно прераства в Италианска кралска смесена гимназия. Предишното Благотворително дружество "Джузепе Гарибалди"  също променя името си и става Фашистко дружество. В края на 30-те години две италиански радиостанции предават на български език и поздравяват слушателите си от Пловдив. Но това вече е друга тема.

През декември 1930 г. в Пловдив гостува Театро дей Пиколи, най-големият марионетен театър в света. Небивалият успех на представленията става причина за създаването на Итало-българското дружество. По негова покана в Пловдив пристига известната италианска писателка Мария-Луиза Фиуми, гостуват видни музиканти и общественици.

Италианската колония в Пловдив не само привлича, но и дава звезда на Европа. През 1926 г. неизвестният дотогава Енрико ди Мазей (някои автори пишат Мацей) дебютира в постановка на Опера Комик – Париж. Само година по-късно Енрико става звезда на Опера Комик, сравняват го с Енрико Карузо и Бенеамино Джили. Зад артистичния псевдоним се крие името Енрико Такела, т.е. син на Атилио Такела. Роден в Пловдив през 1894 г., израснал  в къщата на фамилията Такела. Това е първата жилищна сграда на днешната улица „Иван Вазов”, изградена след 1870 г. върху мястото, където днес се намира Народна библиотека „Иван Вазов”. Енрико учи във Френския колеж „Св. Августин” – Пловдив, продължава образованието си в Италия, завършва консерватория в Женева.

От 80-те години на XIX в.  до 1944 г. числеността на италианската колония в Пловдив варира в рамките от 50 до 250 души. Включва учители, проповедници,  търговци, индустриалци, хора на изкуството,  техници, механици,  обикновени работници и даже каменоделци. Върхова година е 1942-ра, когато в полицейските архиви са вписани почти двойно повече италиански поданици. Достатъчен е един пог-лед и  ще се разбере причината за този парадокс - включе¬ни са десетки албанци: черноработници, бозаджии,  семкаджии и сладкари. Ясно защо - по това време Албания е под върховенството на Бенито Мусолини.

• 
• 
• 
• 
• 
• 
•  

Снимки:
- Андреа Канова, апостолически наместник на Софийско-Пловдивската епархия. Фотография от 50-те години на ХIХ в.
- Храмът „Св. Людовик”, изграден с усилията на Андрея Канова, осветен през 1861 г. Пет години по-късно там е монтиран часовник.
- Енрико ди Мазей, звездата на Опера Комик – Париж, израснал в Пловдив с името Енрико Атилио Такела.
- Бъдещият знаменит оперен певец Енрико ди Мазей като ученик във Френския мъжки колеж „Св. Августин” – Пловдив, 1905 – 1906 г.
- Сертификат на Беатриче Арена за завършен начален курс в Италианското училище „Виторио Алфиери” - Пловдив през 1934 г.

Какво мислите по въпроса?

Стълбите на Каменица да бъдат съживени от графити. Тази интересна идея се върти от няколко дни в социалната мрежа. Лансира я и кметът на града Иван Тотев, който сподели в личния си профил най-красивите рисувани стълбища в света, като с това проучва общественото мнение сред фейсбук приятелите си. Коментарите под поста на градоначалника са само положителни. Извън групата му идеята също има много последователи. Към отдел Култура преди време е имало дори запитвате от страна на графити артисти за намеса именно в този изключително важен градски възел, който свързва Главната със Сахат тепе и е основен архитектурен елемент от центъра на Пловдив. Естествено, за да бъде реализирана тази идея трябва да има консенсус и конкурс.

КАПАНА.БГ и Под тепето питат читателите си какво мислят по въпроса? Ако имате мнение, изразете го с коментар.

• 
• 
• 
•