"Театърът не ти е като живота. Не може две роли едновременно."
Паулина Гегова
Ако трябва да се потърси най-подходящата дума за постановката "Антракт(Неприлично заглавие)" на Пловдивския драматичен театър, то тя е Емоция! Емоция за онези, които могат да я оценят. Казвам за онези, които могат да я оценят, защото пиесата е тясно свързана с живота на актьора. Онзи скрития, задкулисния, който никой зрител не вижда. За който може само да предполага, но дори не се докосва до истинската му същност. Защото всички виждат само блясъка, красивите костюми, които всъщност са стари и износени, и професионалният грим, който всъщност крие бръчките на умората, лишенията и нищетата.
Антрактът са онези петнадесет минути, в които публиката има време да си почине, да изпуши по цигара и да грабне глътка свеж въздух, но зад декора и реквизита, артистът не почива. Той събира нови сили, нова доза заряд, в опит да се отърси от света, който го очаква след като напусне театъра. Постановката на Александър Мардан е крайно реалистична, макар и не изпълнена с кой знае колко грандиозна философия. Но е откровена и отрезвяваща.
Историята се развива в провинциална Русия, в един малък, едвам крепящ се на пантите театър, който се бори за оцеляване. Който поставя само утвърдени класики, но има нужда от нещо ново и живо. Нещо раздвижено и може би...неприлично. Новото идва в образа на един спомен, един фантом от миналото. Носейки бъдещето обаче, той събужда и забравени страхове, неволи и съмнения. Поражда сълзи и нови маски. Петте главни персонажа са петте щатни актриси в театъра, които се обгръщат от "отчаяние и надежда" едновременно. Сблъскват се няколко поколения с различните си прояви, манталитет и мечти. А някъде там един директор, мъчещ се да крепи всичко, преди да е рухнало напълно.
В изпълненията виждаме прекрасните актриси Ивана Папазова, Анелия Ташева и Елена Кабасакалова; чаровната Мариана Йотова и новата надежда Боряна Братоева. Мъжките роли са поверени на Николай Станчев и Димитър Баненкин, които по нищо не отстъпват на колежките си с актьорското си майсторство. Комбинацията е интересна и разноцветна. Всеки носи собственото си влияние, собствената си енергия, която искрено прехвърля върху публиката. Заедно с откъси от "Три сестри", "Вишнева градина" и "Хамлет" се иска може би определена, специфична нагласа в зрителя, за да остане доволен. Поднесената по интелигентен и въпреки това много близък начин пиеса, те кара да се замислиш за така прословутите маски на актьора. Две лица, две сърца, два мозъка. Едни на сцената, други зад завесата. И нямаш право да пренесеш проблемите, огорченията и мъката си върху персонажа, дори и нещастието да ти се е случило пет минути преди да излезеш пред публика. Винаги трябва да си в кондиция, винаги концентриран, винаги да поглъщаш образа, отхвърляйки своя собствен като мокро куче. Това е същината на "Антракт" и може би тя не е за всеки. Но това по никакъв начин не я прави преднамерена и далечна. Тя е като огледално отражение, а отражението е грозно и цинично, отблъскващо, защото знаеш, че не е това, което си искал да бъдеш, а това, в което си се превърнал.
Истината е, че това е история за бягството от самия себе си. Бягство и в същото време раздиращата борба за оцеляване и съхраняване, било то и престорено...