Десета аудитория в ректората си е филологическа! В нея са вградени гласовете на десетки български автори, на толкова много гениални лектори и професионалисти в областта. Десета аудитория е литературното сърце на Пловдивския университет. Също така е и перфектното място Георги Господинов да се срещне със своите млади (по)читатели.

Каквото и да си говорим , хубаво е да си студент и някой да ти каже, че не си открил топлата вода с всичките ти проблеми,неувереност и притеснения за бъдещето. Да застане пред  теб автор като Георги Господинов, разказващ за своите студентски години в зората на демокрацията. „Как така нещата ще се оправят до три години, трябва да е до една!“, са си мислели тогава. Е, да, но 25 години по-късно си е, кажи-речи, все така. „Втори курс от университета го изкарах по митинги“, разказва той и допълва колко бедни години са били тогава. Изкупували са по пет бройки от някоя книга за 40 стотинки и в единия край на двора на университета са ги продавали за по 80, докато тогавашната му приятелка пък е продавала първата му стихосбирка в другия край. „Важно е да попаднеш в компания на хора, с които можеш денонощно да говориш за литература“, смята той и казва колко много му  липсват подобни разговори сега. Ярък спомен, който сподели със студентите, беше как са призовавали духове в сърцето на Стария град, а именно – Балабановата къща. След като обявяват събитието, Господинов и компания очаквали силен отзвук от младежите в Пловдив, тъй като подобен тип ритуали са били много нашумели по онова време – викаш духа на Ботев и го молиш да донапише някой от стиховете си. Така в тази съдбоносна нощ се появяват само баби, на които младежите рецитират собствените си творби, а накрая възрастните жени си тръгнали напълно отегчени. Спомня си колко странно се е чувствал по време на митингите, защото тялото няма памет – то не знае какво е да вървиш свободно сред други хора, а не да маршируваш.

„Деветдесетте си имаха име, а годините след това нямат и това не е случайно“, казва писателят.  Сега, от другата страна на катедрата, като преподавател по творческо писане, той дава задача – да се напише начало на класически роман. След това дава втора – да се напише същото това начало, но с думи, които използваш в ежедневието си. Невъзможно не звучи добре.

„Усещането, че мога да се проваля, ми даде свобода“, казва той за написването на първия си роман и все още смята за изключително важно да държиш идеята за провал винаги в главата си. Във „Физика на тъгата“ той говори за една култура на мълчанието в българското семейство. „Ако имате история да разказвате – разкажете я, защото никой не може да разкаже именно вашата история“, надъхваше той студентите, а те помежду си шушукаха, че може би си струва да се опита, че нищо не ти коства да станеш и да разкажеш историята си. Какво пък – най-много нищо да не се получи, което ще е същото и ако не опиташ, говореха си те.

Да, срещата с Георги Господинов беше организирана буквално в последния момент. Да, той препълни залата и имаше дори правостоящи. Да, такъв тип срещи с младите са винаги от полза, защото на тях им трябва някой да им каже, че не са я открили тази топла вода. Трябва им човек, когото да слушат час и половина с притаен дъх и който да ги мотивира.

Музикантите от Bourbon Street ще излязат за първи път на сцената на Bee Bop Cafe в събота вечер. Концертът ще бъде приятно обогатен със специалното участие на двама гост музиканти- Иван Гърбачев (роял) и Виктор Стамболов (китара и вокали). Събитието се очаква с голям интерес от меломаните, които следят задълбочено кариерата на всеки един от бандата. Bourbon Street е Rock’n Roll трио от Пловдив. Групата е създадена в края на 2013 година и от тогава е направила няколко самостоятелни концерта и четири като съпорт на Plastic Bo, The Skitniks , Tube Hedzzz и P.I.F. От лятото на 2014, Bourbon Street записва албум, като две от парчетата „Различен” и „Майка ти” са вече в репертоара на радио Z-Rock. Всеки един от тримата е свирил и свири в някои от добре познатите клубни банди в България. Никола Nixon Джоков (барабани,китари,вокали) познаваме от работата му с Gabana, P.I.F., Mss Elly & The Orchestra. Радослав Паунов е басът в  Hell No, Colapso, Minedown, Mss Elly & The Orchestra, а  Велко Илиев(барабани) е пулсът на Нещо Цветно, Angel, Pornographic Monster. Тримата и гост музикантите ще забъркат една изключителна музикална сплав, която трябва да чуете на живо. Датата е 28 февруари, мястото е Bee Bop Cafe, часът е 21.

 Креативните хора винаги са били и завинаги ще останат неразбрани от обществото. Те са наркотик. Те са луди в най-чистата форма на тази дума. Може да ги разпознаете на улицата по смешното им облекло...или поне така вие го наричате. Креативните хора, по закон са различни. Разбира се, всеки на този свят е различен от другите, но повечето сякаш всячески се опитват да се впишат в обстановката.Именно това „да се впиша” за креативния човек звучи като „да си продам душата на Дявола”. Най-креативните индивиди не са луди, а просто неразбрани. Добре де, излъгах – някои са малко луди, а други много, но си остава в границите на позволеното. Просто някои хора не обичат да лъжат кои са. Ако все пак се осмелите да общувате с този типаж персони е нужно да имате поне тези пет неща предвид:

1. Креативните хора виждат света по по-различен начин.

Макар и това си качество, този тип хора са способни и винаги готови да споделят своите виждания и интерпретации с околните. За тях светът има много по-дълбок смисъл, по-объркан е и дава много повече възможности, отколкото за един средностатистически жител на милата ни планета Земя. 

Креативните хора вярват във възможностите на невъзможното, защото осъзнават, че никога не знаеш НИЩО със сигурност. 

Те виждат света с неговите безкрайни възможности и жадуват да оставят своя печат върху него. Но ако виждаш именно този свят различно, то трябва да си готов да отстъпиш назад от обществото. А то, само по себе си, не харесва странните птици– страх го е от тях. Други пък харесват застоялостта и непроменливите в живота. Много често това, което не разбираме ни плаши и оставя вратички за недоразбиране.

2. Те често са затворени и предпочитат да бъдат сами.

Не е като креативните хора да не харесват останалите, просто предпочитат да прекарват времето си сами, тъй като това им позволява да се съсредоточат в идеите и въображението си. Тези индивиди трябва да работят над креативността си, иначе им остава един сърбеж в душата, който не можеш да почешеш по никакъв начин.Те обожават компанията на приятелите си, но понякога се вглъбяват в идеите си до степен обсебване. 

Но кой може да ги обвини за това? Когато имаш работа за вършене, то да се изолираш е най-добрият и бърз вариант за това, но винаги би могъл да намериш време да се социализираш. Те са свикнали да се гмуркат в проекти и са свикнали да ги завършват, така че да се конкурирате с тях би било смелост от ваша страна.

3. Те не съдят заложбите си като другите хора.

Да си го кажем – повечето креативни хора не се справят добре в училище или на работа, на която й казваме „нормална” (опитайте се да сложите такъв човек зад бюро в офис и се уверете сами). Но това е нещо напълно нормално, тъй като тези хора жадуват да създават, а не да учат или работят. Но то кой не желае нещо подобно?

Разликата е, че креативните хора са изключително страстни към това, което правят и това чувство не може да бъде смачкано по никакъв начин. 

Ако сте творческа личност, то почти сигурно намирате монотонната работа за едно от най-трудните и сложни неща на този свят. Когато сте креативни, живеете извън  емоциите на обучението или нищоправенето, но пък се опитвате всячески с ръцете си да създадете нещо различно. 

Креативните хора ходят на училище и работа като останалата част от света, но с единствената разлика, че те го правят на сила. Те не гледат заплащането, така че е много вероятно да се хванат на не толкова добра работа, само и само, защото тя им позволява да развихрят въображението си.

4. Те са много по-емоционални.

За тях животът е много по-шумен и ярък. Не, защото сетивата им възприемат повече информация, просто креативните хора обръщат внимание на всеки детайл. Творческите личности често са затворени в себе си, но те прекарват време , гледайки истинския свят, точно толкова и обръщайки се към вътрешния си. Те обръщат повече внимание на малките неща и им позволяват от дреболия да се превърнат в нещо със значение. 

За тях светът има повече смисъл. Ако ние го виждаме като мъгла, то за тях това е олицетворение на красотата. Разбира се, подобен тип хора често губят себе си по пътя. Нищо в този живот не е дошло лесно или на готово. Ако не друго, то да бъдеш креативен би ти попречило да се разбереш с реалността.

5. Те са мечтатели!

А хората не разбират мечтателите. Не разбират как може да мечтаеш за промяна. Да мечтаеш за един по-добър свят, за една по-красива реалност и по-светло бъдеще. Мечтателите могат да си представят невъобразимото, че и да повярват, че могат да превърнат невъзможното във възможно. Ръцете им са винаги мръсни, а самите те са хиперактивни – ужасяваща комбинация ако обичате порядъчния ред, но креативните хора живеят в един друг живот, който е определен от промените, които те сами си създават. 

Хората винаги са били и винаги ще бъдат уплашени от мечтателите. Някак си винаги сме предпочитали средностатистическото, лицемерно и самодоволно население. Не обичаме да екстремни идеи и мислители. Превърнали сме се в нация, която прави всичко по силите си да извае средната класа и да я издигне над всичко. Но е страхотно, че креативните хора се провалят и в това да бъдат част от масата. 

Пловдив попадна в авторитетното британско издание “TheGuardian“, което публикува статия, посветена на търсене на най-древния обитаван град в света. В нея авторът отбелязва, че град Пловдив и античния Варанаси в Индия са едни от най-древните в света. Изданието разглежда и сравнява доказателства и сведения за други градове като Киркук в Ирак, Суза в Иран, Дамаск в Сирия като пише, че Пловдив се намира в област, богата на антично наследство и има „много основателно доказателство, датиращо от 6000 г. Пр. Хр.“. Това е археологическият комплекс Небет тепе, където датират първите човешки поселения на древното селище.

Пловдив попадна и в популярното електронно издание за пътувания -“IT`S Bohemia“, сред шестте най-добри места за живеене в света. Авторите на статията поставят града на тепетата редом до Истанбул, Амстердам, Гент в Белгия и Koh Yao Noi в Тайланд. Известната медия, чието кредо е „Да живеем по-страстно“, горещо препоръчва Пловдив на своите читатели като го нарича „невероятно любопитно кътче от света“ и поставя галерия със снимки на града на началната си страница. “IT`S Bohemia“ пише, че това е най-древният непрекъснато населен град и описва неговото спокойствие, калдъръмени улички, изобилие от кафенета и галерии.“ Улиците на Стария град те извеждат до хълмове, от които можеш да съзерцаваш залеза, едно забравено удоволствие, в града, който се съревновава да бъде една от културните столици на Европа.“ – пише още изданието.

Катерина Хапсали е име, което познаваме от журналистиката. Сега обяче тя пробива в  литературата с дебютната си творба „Гръцко кафе”. Това е една лична и емоционална история с капчица автобиографична нотка. Една книга, която те кара да преживееш още един живот.

Сюжетната рамка в романа е взета от живота на Хапсали. В един трагичен ден с бебе в ръце й съобщават, че съпругът й е починал. Когато животът ти подаде лимони – направи си лимонада, каза тя пред пловдивската си публика и сподели, че именно тази книга се е явила нейната „лимонада”. Изключително смело е да дебютираш на фронта с роман, това е ясно, но Хапсали си е нямала никаква идея на къде върви текстът ѝ и чак към стотната страница се е усетила, че може би ще бъде нещо толкова сериозно. Преплита настояще с минало във време, съдби и хора, което прави историята уникална. Неувереността ни съпътства цял живот и няма нищо лошо в това, спомня си тя първите си стъпки в художествената литература. Като журналист си признава, че думите й са скъпи и този стаж, който е натрупала ѝ е помогнал адски много. Чете текстовете си на глас – нейната малка лудост, но пък това й позволява да усети къде благозвучието се е загубило и евентуално да махне сланината от текста, както тя самата я нарича. Това е един зов за помощ от миналото. Една абсурдна граница, която е сложена на Балканите – чие е кафето? Гръцко, турско, българско или сръбско? Зависи къде го пиете. Едни граници, които преобръщат животи и завихрят национални  комплекси.

Историята трябва да продължи напред. Това е посланието от книгата, предадено в разказа на майка към детето й. Бъдещето трябва да има своето минало, към което да се обърне. Именно това прави историята с пъти по-лична и истинска. Но все пак това не е автобиография. Това не е книга за живота, а е вдъхновена от него, а когато смесиш реалността с фикцията по такъв фин начин, се получава шедьовър.