Отношението на ромчетата към изкуството е прекрасно. Те са много сръчни, подхождат с любов, стига да им се обърне достатъчно внимание, разкрива художникът, който обучава такива хлапета в малко селце

Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка, казва маестрото

Професор Вихрони Попнеделев  води двойнствен живот между Националната Художествена Академия и малко софийско селце, където обучава деца от ромски произход. Маестрото откри тази вечер изложба в галерия „Люнион”. Лауреатът на „Златно перо” за принос към българската култура и носител на много награди за живопис за работата си в с. Долно Камарци пред Паулина Александрова и КАПАНА.БГ.

Разкажете ни малко за Арт центъра в с. Долно Камарци. Каква е идеята и дейността му?

Арт центърът има много важна стратегическа цел. Искам да давам възможност на хора, необременени с информация за културата и за изкуството, да идват и на място да се запознават с това,  не само на професионалисти, които мислят, че са стигнали до кой знае какъв връх, а на най-обикновени хора, които искат да се занимават и така да се каже, да се „оцапат” с изкуство, да забъркат нещо. Буквално. Едно от най-приятните и близки до човека занимания е работата с глина и кал, както на времето са се правели първите фигури. Децата се учат да точат и да изработват такива фигурки. На скоро дори шестима българи, които живеят и работят в САЩ, бяха дошли да релаксират. Така влияе тази работа на човек. Има и други като тях, които идват за по няколко дни и се учат на основите на това изкуство. Аз обучавам хората на техниката на изработването, но се старя да запазя тяхната индивидуалност и креативност, без да ги насочвам в някакви академични рамки. Другата ми цел е да се обърне внимание на местните. Дъщеря ми дори стана учител по изобразително изкуство в местното училище. Никой не обръща внимание на тези деца, никой! Обикновено изобразителното изкуство се смята за свободен час, не се осмисля, че може да има някаква полза от него, а всъщност децата се учат на прекрасно въображение, на човечност, на доброта. Просто изкуството в основата си е това – едно преживяване. Това се опитвам да науча децата – да им създам отношение към изкуството не като към парична стойност, а като преживяване, като стимулиране.  Тукашните хора като, че ли не уважават сетивата си. За тях е важно кой е художникът, чиято картина са си купили, колко е скъпа и прочие. Навън хората водят децата си от малки в галерията, а след това те се заинтересоват и се опитват да прерисуват картини на най-големите майстори, живеят между най-големите художници, детството им минава в галериите, в музиката, въобще в изкуството като цяло. У нас това се случва много рядко, но въпреки това има интерес. В центъра идват автобуси с деца от София, организират се екскурзии, пленери и т.н. За моя голяма радост именно май-малките идват в центъра да се учат на изкуство и след като овладеят техниките и добият самочувствие, те стават титани. Често идват колеги от Европа и България, правим срещи, опознаваме се, показваме на децата и на хората там истинското изкуство.

В центъра обучавате много деца от ромски произход. Каква е работата с тях?

Неслучайно много от тях са в моите рисунки. Когато ти се доверят, с тях се работи много лесно.  Работим с деца между четвърти и осми клас. Те са толкова сладки, но за съжаление след един период, когато поотраснат, техният интерес намалява. Започват да си се занимават с техните обичаи, да се женят и да създават семейства на 14-15-годишна възраст. Така те нямат възможност да се развият. Една от причините дъщеря ми да стане учителка е това, да ги учи, че са хора, и че имат бъдеще, а не да изпълняват някакви норми на тяхното общество.

Какво е тяхното отношение към изкуството?

Прекрасно. Те са много сръчни. С такава любов подхождат към изкуството, стига да им се обърне достатъчно внимание. Изведнъж порастват, започват да си вярват, увеличават формата. Отначало рисуват едни жалки дребни, около 4-5 сантиметрови картинки. Страх ги е, защото са плашени постоянно – около тях хората са завладени от битовизмите. Изведнъж се оказва, че тяхното детско въображение има някаква стойност. Едно дете ми направи много силно впечатление – нарисува къща без врати и прозорци. Това е една много силна психологическа картина – толкова затворено дете, че дори в рисунката му проличава страхът и несигурността му. С течение на времето се отпусна. Сега прави страхотни работи. Както и много други – вече рисуват огромни картини, огромни скулптори и керамични фигури. Когато поотраснат обаче, особено момиченцата, се променят и то много. Вече започват да се интересуват как изглеждат в очите за останалите. Винаги започват да рисуват някакви сърца. Много често в тези сърца се появяват имената на момчетата, които харесват.  Други се женят и повече не идват.

Има ли разлика между децата, които посещават центъра и връстниците им, които не идват?

Всички идват, става им интересно и дори започват да се състезават помежду си. Това му е хубавото.   И най-важното е, че се задържат. Изкуството създава траен интерес у тях. Не лъжат, за да не идват и да се занимават с някакви глупости. Работят с много голямо удоволствие. Свършва им часа, а те остават и не искат да си ходят. Рисуват или моделират по цял следобед.

Каква е основната разлика между тези деца и студентите ви?

Децата се чувстват непринудени, докато студентите, макар, че са кандидатствали за това и би трябвало от сутринта да са в Академията и да чакат професора, много често се случва точно обратното. Отива професорът и ги чака те да се наспят, да дойдат сънени и да почнат да си ровят в телефона. Най-смешната гледка е  как един художник говори по телефона и рисува с другата ръка. Не става по този начин! Естествено, не всички студенти са такива. Днес един студент може да е и на 60 години. Най-добрите ми студенти са малко по-зрели. Те много добре са осъзнали защо са дошли. Нямат време за губене, отговорни са и гледат сериозно на нещата. Те много се различават от децата, с които работя в центъра. Това са просто два различни светове.

Какво мислите за проекта, част от концепцията на Пловдив за Културна столица на Европа 2019, да се изгради център в Столипиново, в който ромското население да се учи на изкуство?

Приветствам това. Много е важно обаче как да се подходи. Според мен трябва да се отнасят с тези хора абсолютно чистосърдечно. В никакъв случай не трябва  те да  усещат надменност. Сред тях има хора, които истински се интересуват и обичат да се занимават с изкуство. Това, че са по-шумни и по-енергични не трябва да притеснява никого. Важно е да се намерят обучаващи, които да отговарят на техния темперамент, защото ако са мудни или сдържани, хората в Столипиново няма да ги изтраят и всичко ще е безсмислено. Там трябват бурни, живи хора, иначе рискуват никой да не им обърне внимание и дори да им се подиграват.  В училището в  Долно Камарци имаше такъв случай с учител, който не знаеше как да подходи към децата и така е не успя да намери пътя към тях. Отношението към хората е най-важното и от него зависи как ще се развият нещата занапред.