Какво се случва с майките, с бащите, семействата, какви са мечтите на децата, каква е надеждата за бъдещето, когато си загубил близките, дома, родината си? Всички тези въпроси ни вълнуваха и емоционалния заряд беше толкова силен, че не можеше да бъде стопиран нито от заплахите за химическа атака, нито от непрекъснатите бомбардировки, нито дори от риска за собствената сигурност, повече от възможен в Сирия. Това разказа фотографът Васил Къркеланов на откриването на изложбата си „ Очите на надеждата“, посветена на сирийските деца.
През 2013 година Къркеланов и журналистът Нидал Хлайф отпътуват за Сирия, където в продължение на 10 дни живеят в бежански лагери в близост до турско-сирийската граница и запечатват на лента ежедневието на техните обитатели. Заснетите повече от 2500 кадъра, са уловили сълзите и усмивките, болката и щастието, разрухата и надеждата, смъртта и раждането на живота – от най-малките до старците на преклонна възраст.
Част от снимките са направени в района Jabal al-Zawiya, където в пещерите, под останките на древен град живеят предимно деца, останали без роднини по време на войната.
И в бежанските лагери и под маслиновите дървета на хълмовете около тях, и до цистерните с вода и в руините на пещерите „Децата на Сирия“ неусетно обсебиха фотообектива и сърцата на авторите. Рано помъдрели , видели и преживели преждевременно много болка и страдание. Защото в очите им открихме надеждата, допълва Къркеланов. Надежда, че ще има утре. Утре, когато отново ще имат дом. Когато ще могат да ходят на училище без да се страхуват. Когато ще имат обяд. Когато отново някой ще ги целува за лека нощ. Деца, на които им се играе и и чийто очи се смеят, малко след като са плакали.
Желанието на Къркеланов е войната да свърши и да се върне в Сирия, не за да снима мъката на децата, а за да види истинската красота на страната.