Чувайки името Токораз Исто, последното, което би ви дошло на ум е неговата народност. Ренсей Стоян Цветкашки е истинското му име и е създател и Старши инструктор на българското бойно изкуство Да Дао. По-важното, той е един от най-четените автори, които са били наемани от библиотека Иван  Вазов за миналата година. Това може да не звучи толкова впечатляващо, но е факт, че Токораз не прави  реклама на книгите си, не участва в медийни изяви и скрито-покрито създава творчеството си. 

Младините си ги е изкарал в Лиляната, на няколко метра от библиотеката. Това е довело и до изчитането на всичко в читателската секция. Пораснах в тази библиотека и се радвам, че именно тук се срещам с вас, сподели той с публиката. Това е и отворило усета му за писане. Пише малко странно, както той сам се изрази и обясни, че поне според него съществуват два вида писания – за себе си и за публиката. Вторият начин, разбира се, е  по-популярен на книжния пазар, но той за себе си е избрал първият. Сам не вярва колко са мазохистични хората, че не само си взимат, а и поглъщат големите томове, които е написал. Но за него това не е продукт, а спомен. Това е наследството, което той оставя на идните поколения. 

Цялата среща не се въртеше толкова около книгата и творчеството му, колкото около сладкодумния автор. В началото е искал псевдонимът му да е Томир, което най-лесно обяснимо би звучало като „разказвач на истории”, но не обикновен , а свещен и носещ историята на цял един народ. Историята ни е написана от враговете ни, сподели Токораз и с ясната позиция подчерта, че когато наричаш един народ слаб, диваци и селяни, то идните поколения вярват в това нещо. никъде и никой не се задълбочава да прегледа какво всъщност е било и как са се развивали битките, което е довело и до сегашното ни състояние. Ние сме най-жалките европейци, смята той, но все пак и вярва, че българите са един велик народ, който където и да стъпи носи учения, помага на съседите си и бива запомнян. Сега нещата седят различно. Неотдавна българите са били велики, спомнете бабите и дядовците си, подкани той публиката и разказа за своя собствен дядо. На село с пушката  и навит мустак. Човек с тежка ръка на когото не може да се противоречи. Тези му истории успяха да доведат до пълна тишина в залата и само ако много силно се заслушаш се чуваше мисълта на хората. Както и да звучи, то просто си личеше, че всяка една негова дума водеше до задълбочаване в себе си. Задълбочаване в историята и в това, което ти бива предлагано. Думи, които няма значение дали са написани или казани –те те докосват, хващат и държат в плен до края.

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: [email protected]; [email protected]


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…