Чувайки името Токораз Исто, последното, което би ви дошло на ум е неговата народност. Ренсей Стоян Цветкашки е истинското му име и е създател и Старши инструктор на българското бойно изкуство Да Дао. По-важното, той е един от най-четените автори, които са били наемани от библиотека Иван Вазов за миналата година. Това може да не звучи толкова впечатляващо, но е факт, че Токораз не прави реклама на книгите си, не участва в медийни изяви и скрито-покрито създава творчеството си.
Младините си ги е изкарал в Лиляната, на няколко метра от библиотеката. Това е довело и до изчитането на всичко в читателската секция. Пораснах в тази библиотека и се радвам, че именно тук се срещам с вас, сподели той с публиката. Това е и отворило усета му за писане. Пише малко странно, както той сам се изрази и обясни, че поне според него съществуват два вида писания – за себе си и за публиката. Вторият начин, разбира се, е по-популярен на книжния пазар, но той за себе си е избрал първият. Сам не вярва колко са мазохистични хората, че не само си взимат, а и поглъщат големите томове, които е написал. Но за него това не е продукт, а спомен. Това е наследството, което той оставя на идните поколения.
Цялата среща не се въртеше толкова около книгата и творчеството му, колкото около сладкодумния автор. В началото е искал псевдонимът му да е Томир, което най-лесно обяснимо би звучало като „разказвач на истории”, но не обикновен , а свещен и носещ историята на цял един народ. Историята ни е написана от враговете ни, сподели Токораз и с ясната позиция подчерта, че когато наричаш един народ слаб, диваци и селяни, то идните поколения вярват в това нещо. никъде и никой не се задълбочава да прегледа какво всъщност е било и как са се развивали битките, което е довело и до сегашното ни състояние. Ние сме най-жалките европейци, смята той, но все пак и вярва, че българите са един велик народ, който където и да стъпи носи учения, помага на съседите си и бива запомнян. Сега нещата седят различно. Неотдавна българите са били велики, спомнете бабите и дядовците си, подкани той публиката и разказа за своя собствен дядо. На село с пушката и навит мустак. Човек с тежка ръка на когото не може да се противоречи. Тези му истории успяха да доведат до пълна тишина в залата и само ако много силно се заслушаш се чуваше мисълта на хората. Както и да звучи, то просто си личеше, че всяка една негова дума водеше до задълбочаване в себе си. Задълбочаване в историята и в това, което ти бива предлагано. Думи, които няма значение дали са написани или казани –те те докосват, хващат и държат в плен до края.
http://kapana.bg/index.php/kapana-likes/item/2499-istoriyata-prez-pogleda-na-tokoraz-isto#sigProId4a8524c5c3