Гол, бос, осолен и анасонов. Свободен и мързелив пешеходец, леко поклащан от сладкия бриз

Кирил Николов

Обичам да прекарвам лятото най – вече на караваната си. Запалих се преди доста години, докато се чудех как аджеба да съчетая мизерните мерни единици в свободата на отпуската с безмерната широта на морето и небето над него. Щеше ми се, а и на вас сигурно ви се иска, окичените с благородни пластмаси самовлюбени постсоциалистически мутанти да ги няма...
А караваната е начин на мислене – гол, бос, осолен и анасонов. Свободен и мързелив пешеходец, леко поклащан от сладкия бриз. Лентяй, отдаден на летаргични размисли за „важното” в живота, приютен под един сламен навес и три квадратни метра битова площ. WC - на 100 метра от тебе.
Мммда! Както се казва: Какво му трябва на човек - един комат хляб и голяма бяла яхта!
Ииии, начи, пак до вещите опряхме! Мани я тая яхта, гледай си хляба! Пък не пропускай и мастиката. Ако има маринован зарган – супер! Печени патлаждани, чушки, тиквички, бяло сирене, розе..., Марк Кнопфлер, Сезария Евора...
И много, много джента – на плажа, зад плажа, сутрин, обед, вечер...
Не знаете какво е това!? Джин с мента. Аз си сипвам и малко спрайт, но за сметка на това джинът е в двойна доза. Дядо ни Ърнест би ме разбрал.
И така по месец – два. Тихо, безметежно, децата тичат, смеят се и се пръскат с пръскачките, а докато им ги вземеш, напръскваш се и ти, което пък действа периодично деджентиращо...
Пасторал!

Уфф! Няма оправия тая скапана държава. По света хора с моя ценз не си знаят парите, а аз работя на едни идиоти за 800 лв. на месец, плюс съботите. Имам и 15 дена отпуска. Национални празници – йок! Иначе шефката е все на спа-ма, моренца, скички-мички, хотелчета с по 50 звезди и какво ли още не. На шефа колата харчи на месец годишния бюджет на една малка африканска държава, а каското й е по-голямо от брутните заплати на персонала.
Ходи ми се на море, ама къде да ида, то е бахти скъпотията. Един приятел ми даде за седмица ключовете от караваната си, оставена за цял сезон на един къмпинг.
Отидохме с децата. Оле, майко – мизерия, ужас! Вътре пространството е колкото един килер, а запетайките по подкожушените плочки в общите кенефи не са чистени  след ХІІІ-тия Конгрес на Партията.
Комари – бол. За сутрешния ритуал си пръскам с „Оф” и гъза. Хубаво, че носихме мръвки от прасето на дядото, а на караваната имаше скара и безплатен ток. Нося си една джанковица. Перфектна е, слагам й малко „кадън баджак” и тя става като бургаска мускатова, ма е по – хубава, щото е домашна. Колата е до нас – можеш да я измиеш без пари с маркуча, а и радио „Вероника” слушаш на воля.
Една вечер се бяхме събрали с разни колеги – готини, обикновени хора като нас. Надушихме се същия ден на барчето по време на сутрешната бира. Идват по едно време некви хипари, напушеняци, да ни мрънкат за силната музика – на къмпинга имало правила, тука се почивало, чалгата била за село и дрън-дрън.
Ми аз кво правя, бе, брат ми, нали почивам и все едно съм на село! Ти се разлагаш аристократично на плажа цяло лято, ама си си надвил на масрафа, а аз имам една седмица, за да извадя плувката и после пак съм под вода. Аре сядай да удариш една домашнярка от моята или чупка да не взема манивелата!

Каквото и да ми говорите, по – хубаво от Татовото време нямаше. Бачках в Балкантурист и не си знаех парите. Тогава нямаше нужда до доказваш доходи – имаш – харчиш. Бях управител на един къмпинг, а по онова време това беше супер хит. Хайде да не разказвам – който знае, добре знае какво имам предвид, който не знае – няма и да разбере. Аз и досега се чудя защо германките и чехкините бяха с толкова космати крака. Не, че ни пречеше, де!
После дойде демокрация - промени, приватизации, куфарчета... Последното от тия неща беше истинско. Аз останах управител на къмпинга. Дълго време това беше ялова работа, но после нещо бизнесът с каравани дръпна яко и къмпингът се напълни – тея хора са луди, ама добре, че ги има!
Започна спор със собствениците кой бизнес е по – добър. Викам: Дръжте караваните, бе – натискат се да дойдат тия балъци, взимате им най – малко по два бона на година, а даже кенефите ви са от време оно и една стотинка не сте дали. За комари не пръскате дори. Като направите хотел и извадите строителството и поддръжката, по – малка печалба ще има. Да, ама някой навремето бил дал заветното куфарче и същият /или пък жена му, не разбрах/ сега си искал хотела – уелнес-муелнес, спа-ма, ала-бала и екзотични самоебачки във всяка стая.
Аз съм си за къмпинга – да вземаш, без да даваш е най – гот.

Обичам си караваната. Обичам това, което ми дава тя – плаж на 20 метра от мен, следобедна сянка, безметежност, два чифта къси гащи и две тениски. Не роптая за цената – тоалетната е далече, в банята няма топла вода след 17 часа, черният дроб ломоти погребалния марш, а в края на сезона и д-р Шол не може да оправи петите ми.
Е, понякога има малко приходящи чалгаджии, но те идват за не повече от седмица, понеже толкова им е отпуската. От управата на къмпинга не взимат отношение по тези проблеми, защото взимат пари от всички.
Но има нещо ужасно истинско в това да вместиш живота си в една консерва с малки прозорчета, под няколко рогозки, но непременно да ползваш стъклени чаши – от уважение към питието. Като се върнеш в края на лятото в миниатюрния си апартамент, иначе платен за 100 кв.м., разбираш, че дори и той ти е много…
Ако стигнеш до това прозрение, натрупаният през сезона километраж до общите кенефи е изпълнил целта си. Ако е случайно стечение на обстоятелствата – Бон шанс! Ако е стратегия за възпитаване на нацията в доволство и смирение – хвала на тоя Гуру!
Жалко, че последното не е вярно, но пък виж – караваната дава шанс на всеки...