И така минава животът на Госпожица Х. Телефонът й го изяжда, отнема времето й. Виртуалният свят сега е нейният свят и според нея това е наред
Екатерина Стоянова
От няколко години насам не е трудно човек да се сдобие със смартфон. Дори е много лесно да се сдобие с два, три, че и повече. И колкото повече-толкова по-малко.
Какво имам предвид? Нека започна с това: смартфонът не е само телефон. Той е един малък свят. Виртуален. Той има игри, апликации, приложения, интернет... който ти дава достъп до социалните мрежи, вайбър, хенгаут, инстаграм, туитър, 9гаг и хиляди други интересни и безинтересни сайтове и чатове. И колкото повече такива посещаваме и използваме, толкова по-малко време имаме за истинския живот.
Да вземем за (измислен, но, огледайте се – реален) пример Госпожица Х.
Госпожица Х е студентка, има два смарфона, един таблет, един лаптоп, един настолен компютър и един смартуоч, който не сваля никога от ръката си, защото той дори е waterproof и под душа може да бъде спокойна, че няма да изпусне нотификациите за последните клюки.
Всички тези устройства използва ежедневно. На всяко от тях има свалени десетки приложения (поне). Всяко има достъп до интернет и нашата госпожица е доволна-предоволна от този факт.
Всяка сутрин става, прави си кафе и докато вари водата, решава да си прегледа фейсбука, инстаграма и т.н., където има поне по 1 профил/1 страница/група. Неусетно водата вече е извряла, а часовникът, незнайно как, е „избързал“ с два часа и тя закъснява за първата лекция. „Е, к‘во толкова“ – си казва. Мързеливо се подготвя за тръгване, докато снима всяко свое движение и междувременно вече комуникира с „приятелите си“ през смартфончето, взима слушалките, пуска си плейъра и тръгва.
По пътя си зяпа малкото мониторче и се блъска в хората, което вече я дразни – те защо не гледат къде вървят?
В колата има поставка за телефон и през 2 минути го проверява, да види дали случайно Джони Деп не й е харесал новия статус „отивам на лекции, уффф...“ Нарушава няколко закона за движението, какво от това?
В университета проспуска да чуе какво се случва, защото е заета да играе някакъв симулатор и да разглежда и пише... Няма време да си размени две по-смислени приказки с колегите, защото в момента хули професора в интернет – човекът не преподава както трябва, нищо не му се разбира.
Друг е въпросът, че тя не го слуша, но това не е проблем. Не е проблем и че приятелите й също не дават почивка на смартфончетата си, защото те са най-важните. А и какво да си кажат помежду си, когато са заедно? Нали допреди 15 минути са били в общия чат и са си казали всичко?
4 часа лекции и 2 часа упражнения – и тя не разбира нищо, о, колко са виновни лекторите!
На разходката със смарт-приятелите си, във фитнеса, в кафетерията, в нощният клуб, в киното, в театъра – тя винаги има придружител, сещате се кой. Връзката й с него е неразривна и е съвсем удачно да замени връзката си с уж господинът на живота й. Чудо голямо – има много риба в океана, нали? Дори да се изпокара с целия свят – няма нищо, тя си има 2 смартфона.
Когато се прибере, изтощена от телефонни разговори, сърфиране, снимане, записване и прочее, взима душ и решава да си почине от тежкия ден. Сяда пред компютъра. Ляга си в 3-4, защото е много важно за нея да мине още 10 нива на кенди кръш.
Тя няма истински социален живот, не вижда красотата в света, не е сигурна дали цветята на снимката изглеждат наистина по този начин, защото скоро не се е заглеждала в света около нея.
И така минава животът на Госпожица Х. Телефонът й го изяжда, отнема времето й. Виртуалният свят сега е нейният свят и според нея това е наред.
Това е нормална гледка. Това е истината – забравяме да се огледаме, да се забавляваме ИСТИНСКИ, в реалния свят, където цветята ухаят и хората са топли, дъждът или лъчите на слънцето те докосват и удоволствието от готвенето, ако щеш, е голямо.
Нямаме време да градим връзки, не можем да погледнем хората в очите, защото сме заети да разглеждаме снимките им, не си играем с животните, защото клипчетата с такива ни стигат.
Роботизирани сме и не го виждаме. Заслепени сме. Ще се събудим ли?