Кирил Николов, Аз, роботът
От днес вратата на кенефите в къмпинга - кънпинга, където ходя вече 15 години, е с чип. Накендзай се, но ако нямаш електронната джаджа, ще го направиш или на поляната - ужас за гостите, или в гащите - ужас за жена ти.
Виж, идеята иначе е добра. Аз плащам камара пари за сезона и ползвам топла вода и чисти нужници. Идва, обаче, некъв нелегален хипар и ми дриска безплатно в клозета, пък даже оставя и стенописи след себе си... Така че, съгласен съм. Чип? Чип!!!
Хубаво, амо то вече всичко с чипове, бе хора. Те смениха всьо и вся. Мобилните ни телефони, отдавна не са телефони.
Скоро четох, че някакви напредничави българчета съчинили приложение за телефона, чрез което да ти напомнят, кои продукти в домашния ти хладилник са свършили – удобно било, няма да го мислиш. Звън, готово! А, забравих, тези машинки отдавна не звънят – Глория, Млория, Цеца, Мичето или която и да е пластмасова цицорана квичи от тях при повикване, съвсем на ушенце...
Ми то от тия приложения, софтуери, хардуери, чипове, тъчскрийни, таблети и йо-хо-хо спряхме да мислим за каквото и да е. Хоп в телефончето, аре в нета, глей си кефа. Даже в една реклама телефонът се оказа по – полезен от бренекето, щом пред злочестите планинари се появи една мечка.
Онази вечер, нали съм на къмпинг, съм си пуснал Пинк Флойд. Едно 17-годишно съседче, голям симпатяга /за уплах на майка си/, идва с китарата – чул „уиш ю ар хиър”. Брей, вика тва много яко, не съм ги чувал теа. Аре, мъжки, на ти една бира и да мълчиш. Той се смълча, вади смартфончето, дзяпа, дзяпа и почва да свири на фендъра досущ култовото парче, пък и го пей. На, Киро, гледай всичко има в нета. Поглеждам на телевизора му – ми то там и текстът, и нотите и разни там помагала, само дето Пако де Лусия, Бог да го прости, не се овещестява като пред Аладин, за да му дрънне акордите на китарата.
Еееех, те телефоните за това са „смарт”.
Аз не съм англоезичен, може това да е атавистична и обречена съпротива, но доколкото знам, тази думичка не е точно „умен”. Ми как да е умна една вещ – то си требе „хомо сапиенс”. Ама днес хомотата изглежда са далеч повече от сапиенсите, та си трябва некъв „смарт” ерзац.
Тръгвам към Белмекен в страшна мъгла, зима, върхът на протегнатата щека даже не се вижда. Е, какво ми дреме на мене! Пускам си джи-пи-есчето – няма страшно, пич! То е последен модел и има опция да ти говори дълбоко и монотонно като в Шао лин, ако внезапно те налегне остро паническо разстройство.
Хубаво, ама батериите свършиха. Разстройството идва светкавично, ама няма кой да те спаси, машинката мълчи, а Шао лин е далече, далече...
Какво ли би станало и с онези пишман планинари, ако детето беше дисчарджнало батериите преди срещата с мецана?!
Ами студентите и кандидатите за такива, как ще се оправят без смарт идиотщините си, кой ще им вземе изпита, като преди това джаджите вече са им взели акъла?!
Абе, струва ми се, че и на Пако де Лусия /да ме прощава Господ, че му вдигам кокалите/ не му е съвсем чиста работата – да не би некое УФО да му е спуснало приживе нещо по – така, смарт тоест?!
И все пак – ще спасим горите на планетата. Ще ги спасим и това е! Вече всички четем на електронни четци, които възпроизвеждат с електронно мастило... Аз съм много екологично настроен, но все пак жалко ще бъде да нямаме вестник с миризма на черно мастило, в който да си завием сланината. А може пък да я компресираме под капака на лаптопа и тя, аха, да стане „смарт” мезе за виното, което отдавна се произвежда с нанотехнологии...
От всичко това, струва ми се, печелят най – вече чикиджиите – телефоните им в три-джи режим ги задоволяват в четири-де визуализации...
Все пак аз не съм генерал Нед Лъд от Шеруудската гора – съвременните станове имат право на живот, а лудитите са късогледи серсеми. Да не забравяме, че безброй от иновациите са за наше действително добро.
Но да не забравяме още, че сме живи, кръвоснабдени същества със сетива, разум, инстинкти, чувства..., а вероятно и душа. Някои от нас имат и сърце.
Повярвайте ми, това го казвам Аз, Роботът.