Кирил Николов
Отдавна вече не пишем хартиени писма. На хартия пращаме само документи – те са твърде консервативни - и то с някоя куриерска фирма, а не по Пощата. Няма я романтиката на добрите пощальони-велосипедисти. Пощенските ни кутии, там, дето все още ги има, скучаят в депресия, загубили своя смисъл и идентичност. Вместо да бъдат смушени в тях, пъстроцветните и лицемерни рекламни брошури на хипер-, супер-, ултра-, мулти-маркетите са разхвърляни из входовете на пролетарските панелки, в които израстнаха поколения, призвани да вдигнат Световната революция. Тя не се състоя, вероятно – за жалост. Няма и да се състои.
По силициевите писти на многослойните чипове, интегрирани в кибернитичните ни играчки, информацията лети по – бързо отколкото Ускорителят от Церн може да си представи. Та ето защо революционни изненади не може да има вече. Не бихме могли и да чакаме писмо: и-мейлите пристигат в компютърната ни кутия преди да сме успели да се насладим на тяхното очакване. Цъкаме он-лайн в реално време и непосредствената виртуална комуникация прави писането на писма напълно ненужно занятие – няма време нито да бъдат писани, нито да бъдат пращани, очаквани, четени...
„Няма време!” Това е днешният девиз. Уви.
Помните ли онази анимирана муцунка, която квичеше дрезгаво от десния ъгъл на телевизора, когато минутата изтичаше, а изпотеният играч се пулеше, умувайки верния отговор. Още тогава минутата беше много... За да се направи сега актуална версия на това предаване, то трябва да се казва „Секунда е много”.
Някой владее нашето собствено време. Или пък ние раболепно го поставяме в нозете му. Отплатата е няколко спа-уикенда в годината, нова кола на изплащане и евентуално апартамент в „ново строителство”, също на изплащане в предстоящите 200 години. Но все пак време нямаме – на новата кола се наслаждаваме само в миговете, докато изпращаме детето на училище /в друг квартал, но „елитно”, т.е. също за хора, които нямат време/. Наскоро един приятел пък ми се похвали, че детето му било прието след конкурс за първолак в някакъв намкъв си лицей на майка си в оная работа. Да, ама с транспорт на школото сутрин взимали детето и вечер го връщали, понеже родителите нямали време. Че за какво имат време тогава, щом то е дефицит и за детето им? Луда работа!
Помня на времето как пишех и получавах писма. Беше вълнуващо, а честно казано – и литературно занимание. Понеже не се вършеше всеки ден, трябваше да се разкаже дълга история. Пък, ако има любовен привкус – трябваше да се търсят и подходящи метафори, да се съешават интригуващи алюзии, а алегориите да разкриват страдающата ни душа.
Беше вълнуваща и огромната разлика между момента, когато писмото е пратено и мига, когато го откривахме в пощенската ни кутия. Трепетно след това разхерметизирахме дългоочакваното послание и бяхме щастливи с добрите новини.
Добрите новини... Днес това е изчезващо явление. И не защото няма такива, просто ние предпочитаме лошите – значи на другите дереджето е по-лошо от моето. Слава Богу! Пу, пу, пу... плюя си в пазвата.
А каква канска нужда имаме от добрите новини! Каква канска нужда имаме от усмихнатите им пощальони, които изпитваха щастие, че са техните преносители... Не можем ли и ние, днес, да бъдем такива? Нима всичката тази ускореност на днешния свят не може да се използва за създаване и разпространяване на доброто?!
Един велик и щастлив, вечно актуален Пощальон напусна физическия ни свят. Той беше рядък вид – преносител на щастието, но и негов съзидател. Винаги добър, винаги насърчителен, никога обезкуражен. Леко старомоден, както са леко старомодни всички велики хора, съвременни във всички времена...
„Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.
Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато
е вече летяло към мен.
Значи така ни се струва,
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува,
добрите писма са на път!”
И днес, когато погребваме неговото тяло, доброто писмо е пак на път:
посланниците на безсмъртната Доброта, умират само с телата си.
Нека разпространим това послание с всичката бързина, с която разполагаме!
Не мога да кажа сбогом.
Поклон и вечна памет на вселената Валери Петров!
Поклон пред добрите писма
- By Капана.БГ
- Авг 29, 2014
- Be the first to comment!
Leave a comment
Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.