„Понякога ангели” пръсна до шевовете Петното за литературния салон Spirt&Spirit

Книгата е пропита от тютюн, Найлона, истории за мъртви приятели и Пловдив

Емил Тонев е роден в Шипка, на около стотина километра от Пловдив. Все пак животът  го озовава в града под тепетата и чувайки, както сам се изрази, този просташки начин на говорене се заклева, че никога няма да му подражава. Три месеца по-късно обаче не може да изкара „майна” от речника си. Това са уточнения, които са изключително важни, за да може да бъде обяснено как така един пришълец в Пловдив успява да напише именно една от най-пловдивските книги.

Петното се пукаше по шевовете от хора, дошли на Spirt&Spirit, за да станат част от представянето на „Понякога ангели”. Не съществува пловдивчанин, който да не познае корицата, коментираха почитателите на клуб Найлона и твърдото там. Именно култовия бар е използван за визия на творбата, а съдържанието му ухае на тютюна, напитките и колоритните истории, с които е просмукано емблематичното заведение.  Това са страници, за които Емил дори не е мислел някога да бъдат книга, но негов близък приятел и известен писател Дeян Енев го убеждава, че трябва да пусне думите си на бял свят. Това е бил единственият начин да се отърве от тях, за да успее да погледне към едни нови идеи и пътища.

Разбира се, издаването не минава толкова лесно, колкото може да се досети всеки. Какво е да пишеш за мъртви приятели? Оказва се, че самият Тонев посвещава няколко разказа на именно тази тема, но проблемът идва щом страниците са вече в издателството и чакат за печат. Тогава умира Кольо Карамфилов, един от най-близките му другари. Авторът спира издаването, защото е твърдо решен, че тази книга не може да съществува без образа на Кольо К. Така написва разказа за няма и три часа. Едно сърце, отдало се на мъката си, излива не истории, а чувства. Разказът излиза в оригинала си почти без корекции и промени.

Какво следва? Планове за нова книга няма и то не за друго, а заради осъзнаването, че читатели няма да има. Не си струва за 1000 човека, мисли той, макар и всички да се опитваха да го убедят в обратното. За пример даде Милен Русков, чийто книги са почти невъзможни за превод на чужд език, а и също Стефан Кисьов, като допълни: Да е жива и здрава жена му, че го издържа. Тук залата избухна в смях и всички вдигнаха едно голямо наздраве за жените, които издържат мъжете си в името на литературата. След издаването на „Понякога ангели” , Емил се връща към разказите си и не може да ги понася. Разбира се, това е нещо типично за добрите писатели. Динамиката, с която пише  създава едно напрежение у читателя. В средата на изречението завива рязко и създава едно темпо на любопитство и желание да прочетеш книгата на един дъх. Разказите му създават историите за вечност и желание да изживееш живота си красиво. Това е един пример за поколение, чиито идоли са били уестърн героите, рокът и мъжкарството е на преден план. Четейки сега, дъщерите на главните герои им споделят „Егати пичовете дето сте били, татко”, а майки на по 70 с твърдо потвърждение кимат и си спомнят за онези времена преди 30 години.

Именно страничната гледна точка на Емил му помага да види нещата по-добре. Пловдивчани са обградени от едно и също всеки ден и цял живот, което понякога им пречи да видят красивите стени на сградите, усещането да бродиш в събота вечер, паветата, обсипали улиците и каква привилегия е да знаеш как да си бичиш айляка.