Десета аудитория в ректората си е филологическа! В нея са вградени гласовете на десетки български автори, на толкова много гениални лектори и професионалисти в областта. Десета аудитория е литературното сърце на Пловдивския университет. Също така е и перфектното място Георги Господинов да се срещне със своите млади (по)читатели.

Каквото и да си говорим , хубаво е да си студент и някой да ти каже, че не си открил топлата вода с всичките ти проблеми,неувереност и притеснения за бъдещето. Да застане пред  теб автор като Георги Господинов, разказващ за своите студентски години в зората на демокрацията. „Как така нещата ще се оправят до три години, трябва да е до една!“, са си мислели тогава. Е, да, но 25 години по-късно си е, кажи-речи, все така. „Втори курс от университета го изкарах по митинги“, разказва той и допълва колко бедни години са били тогава. Изкупували са по пет бройки от някоя книга за 40 стотинки и в единия край на двора на университета са ги продавали за по 80, докато тогавашната му приятелка пък е продавала първата му стихосбирка в другия край. „Важно е да попаднеш в компания на хора, с които можеш денонощно да говориш за литература“, смята той и казва колко много му  липсват подобни разговори сега. Ярък спомен, който сподели със студентите, беше как са призовавали духове в сърцето на Стария град, а именно – Балабановата къща. След като обявяват събитието, Господинов и компания очаквали силен отзвук от младежите в Пловдив, тъй като подобен тип ритуали са били много нашумели по онова време – викаш духа на Ботев и го молиш да донапише някой от стиховете си. Така в тази съдбоносна нощ се появяват само баби, на които младежите рецитират собствените си творби, а накрая възрастните жени си тръгнали напълно отегчени. Спомня си колко странно се е чувствал по време на митингите, защото тялото няма памет – то не знае какво е да вървиш свободно сред други хора, а не да маршируваш.

„Деветдесетте си имаха име, а годините след това нямат и това не е случайно“, казва писателят.  Сега, от другата страна на катедрата, като преподавател по творческо писане, той дава задача – да се напише начало на класически роман. След това дава втора – да се напише същото това начало, но с думи, които използваш в ежедневието си. Невъзможно не звучи добре.

„Усещането, че мога да се проваля, ми даде свобода“, казва той за написването на първия си роман и все още смята за изключително важно да държиш идеята за провал винаги в главата си. Във „Физика на тъгата“ той говори за една култура на мълчанието в българското семейство. „Ако имате история да разказвате – разкажете я, защото никой не може да разкаже именно вашата история“, надъхваше той студентите, а те помежду си шушукаха, че може би си струва да се опита, че нищо не ти коства да станеш и да разкажеш историята си. Какво пък – най-много нищо да не се получи, което ще е същото и ако не опиташ, говореха си те.

Да, срещата с Георги Господинов беше организирана буквално в последния момент. Да, той препълни залата и имаше дори правостоящи. Да, такъв тип срещи с младите са винаги от полза, защото на тях им трябва някой да им каже, че не са я открили тази топла вода. Трябва им човек, когото да слушат час и половина с притаен дъх и който да ги мотивира.