Няма да се променим докато не осъзнаем, че не ни трябва революция, а еволюция, смята емблематичният кинаджия

Не си тръгвам, ще си бъда в киното, казва с това „Сбогом” на режисурата той

Георги Дюлгеров бе специален гост на закриването на 10-тия София Филм Фест в Пловдив снощи. Маестрото представи последния си филм „Буферна зона” пред пловдивска публика заедно с една от звездите в него- Стефка Янорова. С лентата си той казва „Сбогом” на режисурата. Кинаджията говори пред КАПАНА.БГ какво е чувството да затвориш една голяма страница и да сложиш в минало време една великолепна кариера.

Тръгвате си като режисьор, какво ще завещаете на хората след вас?
Истината е най-важна. Тя трябва да те вълнува като автор. Ти си във времето, в което живееш и времето ще присъства във филмите ти. Когато се стъпи върху традицията, успехът е гарантиран. Когато се започне с тезата: „Преди мен не е имало нищо, сега ще ви покажа как се прави кино” се получават съмнителни резултати. Аз като режисьор филми повече няма да правя филми. С „Буферна зона” правя равносметка с това, с което съм се занимавал. Освен това, като оставим настрани чисто здравословните ми проблеми, аз мисля, че време е да се правят филми от хора, които са във времето сега. Мен ме занимават проблеми, които, страхувам се, не са близки на съвременниците.

Споменахте равносметка, каква е тя?
Не съм проституирал в моите филми. Като се оглеждам назад нямам филм, от който да се срамувам. Не съм угаждал на зрителя, но не съм угаждал и на властта, май. Независимо, че имам пъстри филми в биографията си. Като този по антифашистка тема „И дойде денят”. Не се срамувам от този филм. Защото през 73-та година изследвахме, доколкото можахме, проблемът за насилието. В аспекта му, че ако една революция предизвика дори сълзата на едно дете, то тогава по-добре да я няма. Равносметката е още, че се срещнах с хора като актрисата Стефка Янорова. Постоянно говорим, че българското кино има нужда от звезди. Тя може да е една от тях. Тъй като освен много добра актриса, лицето й лепне на екрана. Тя е киногенична.  За жалост, малко са нашите реализирани звезди.

Кое ще ви липсва най-много?
Аз не си тръгвам от киното. Оставам с фестивала София Филм Фест. Освен това съм си със студентите. Ще си бъда докрай с тях, ще им помагам, ще ги насърчавам. Ще си бъда в киното. И с театър ще се занимавам. Един филм се прави много трудно. Това е огромно изпитание чисто физически. Това е.

Как протече последната ви работа като режисьор в партньорство с любимия ви актьор Руси Чанев?
В нашите филми той влиза като съавтор. Сега в „Буферна зона” отново даде много идеи. Той избра Стефка Янорова за партньор пред камерата. Аз не разглеждам нито „Авантаж”, нито „Мера според мера”, нито „Буферна зона” като някакво авторски филми. Това са общи филми с Руси. Те са общи за целия екип. Много мразя „Един филм на…” и името на режисьора. Всеки, който се е бъркал в киното знае, че един филм не може да е само на режисьора. Няма начин. Защото, особено по време на снимки, ако си отворен всички предлагат и вече не можеш да разбереш до къде си стигнал ти и къде е започнал другият. Филмът се прави от един екип. Операторът и актьорите- всички влизат със свои предложения. Трябва да си ужасно самонадеян, самовлюбен, за да не приемеш предложенията на актьорите, да се лишиш от техния капацитет, от тяхното съавторство. Това е безсмислена работа. Това, което актьорът може да измисли, не може да го измисли режисьорът. Има някои неща, които се раждат само при тях, става интуитивно. А Руси е висока топка. Аз непрекъснато казвам, че той е от световна величина. Непрекъснато повтарям, че ако не бяхме толкова затворена кинематографична общност, той щеше да повтори кариерата на Даниел Олбрихски. Ние бяхме затворена кинематография, бяхме излъгани. Затова и след 89-та година направихме глупава реформа. Много глупава. Минахме веднага на продуцентския принцип, копирахме френския модел, с една малка подробност, че нямахме техните фондове за пари за филми. Всички от щата излязохме доброволно на свободния пазар. Бе глупава стъпка. Някои се закачиха и оцеляха. Аз оцелях, защото бях преподавател. А други рухнаха социално. От едно много прилично материално положение изведнъж се оказваш на борсата. Рухнаха Людмил Кирков, който си отиде преждевременно, Едуард Захариев, също си отиде преждевременно. Поляците не направиха това, чехите не направиха това, унгарците не направиха това. Само ние. Както си изтрепахме след девети септември цялото народно събрание и интелектуалния елит.

Докога ще продължаваме така?
Аз не искам да обвинявам нацията. Това, за мен, е историческа обремененост. Ние сме обременени исторически, винаги догонваме. В момента, в който започваме да се стабилизираме, се случва някакъв обществен преврат и малката интелигенция, която се е създала, изчезва. И се започва отново. Тази наша последна нежна революция направи същото- избута настрани кадърните хора, според мен. И се започна пак. Ще продължаваме така до момента, в който осъзнаем, че не ни трябва революция, а ни трябва еволюция. Еволюция, бавна, спокойна, постепенна, с всичките й минуси. Поколение след поколение нормално да се развиваме.