Не всичко е безнадеждно загубено в битката за духовността и за ценностите в тази държава, скромен оптимист е актьорът 

Валентин Танев разтърси публиката тази вечер с ролята си на Захарий Стоянов в спектакъла „Духът на поета” по пиесата на Стефан Цанев. Представлението на Народния театър понапълни Дома на културата, но не достатъчно. Близо 200 души изпратиха френетично на крака триото актьори на сцената- Танев, Христо Мутафчиев и Павлин Петрунов, които изиграха впечатляващо ролите си под режисурата на Маргарита Младенова. Промяната на посоката. Идеалите, които биват премазани от властта. Мечтите за свобода, подтиснати от лични страсти. Демокрация, подтисната от пътя към тиранията. Все въпроси, актуални болезнено днес ни представи трупата на Народния, представила кошмарния сън на Стефан Стамболов при неочакваната поява на Христо Ботев 16 години след онзи куршум в Балкана.

Валентин Танев за надеждата пред КАПАНА.БГ.  

Как се чувствате на сцена с този текст на фона на това, което се случва в България?

За съжаление текстът е много актуален. Нищо не се е променило от толкоз много години- историята по някакъв начин се повтаря. И сякаш този текст на Стефан Цанев ни напомня, че сме загубили нещо изключително. Нещо от себе си, като българи, като нация. Бързо осребрихме мечтите си, както се казва в пиесата. Загубихме като мислене нещо важно, най-важното. Точно в този текст аз откривам някакъв корен, от който сме се откъснали…

Къде го загубихме?

Не знам, това е плод на много години. Историци и изследователи може би ще кажат един ден. В дребнотемието, в което живеем сме затънали в наистина дребни, дребни нещица и постепенно държавата ни затъва в някакви мънички ежби, загубила е посоката си в едни безсмислени спорове и окалвания. Загубихме основната си посока.

Само духовете на поетите ли ни останаха?

Ние много обичаме да се позоваваме на Ботев, на Левски. А всъщност въобще не мислим с техния аршин. В кабинета на всеки държавник можем да видим техни портрети. Висят по стени на дребни административни канцеларии дори. Но това е само някаква фасада. Всъщност живеем като еднодневки. Държава на еднодневки сме. 

Мислите ли, че публиката може да се преобрази със спектакли като този, текстове като този и с вашата игра, естествено?

За една година направихме 50 представления, което е доста голяма рядкост за спектакъл, където и да било. Лично на мен това ми се случва за първи път от десет години насам. Така беше с Хъшове и Лазарица, сега се случва и с Духът на поета. Което значи, че публиката има нужда от такъв тип постановки и такъв тип разговор. Защото самата постановка е разговор, съвместен разговор…

Значи все пак има някаква надежда, хората търсят…

Да търсят, защото сме загубили почва под краката си. Отдавна сме я загубили. И все пак търсят нещо, на което да стъпят. Не всичко е безнадеждно загубено в битката за духовността и за ценностите в тази държава. Те наистина трябва да бъдат преследвани всекидневно, а не от парад на парад да съобщаваме имената на героите. Надежда някаква има.