Кирил Чолаков е един от деветимата, които ще вземат участие на тазгодишните Есенни изложби. За историята на щъркела, сухите клони и моста между България и Италия, вижте какво сподели той.

С Галя Лардева и преди сте работили заедно. Разкажи ми малко повече.

На практика тя е свързана с моята първа изложба в Пловдив, т.е. тя я откри. Имах една изложба, а Галя май току що бе завършила академията и може би е било първото и откриване, защото помня как бузките и поруменяха. След това направихме един страхотен купон в Къщата на художниците. Това се случи преди 20 години. След това работехме по друг неин проект, в който взех участие с една 10-метрова картина.

В моите работи винаги има известно количество усилия. Например за една изложба в Мерано се наложи да изрежа от картон 4000 фигурки. Още имам вдлъбвания по пръстите от ножиците. 

Как протече подготовката за тази изложба, която ще видим?

Беше ми нужна една година за нея. За мен това е медитация, сядаш и започваш да пишеш. Текстовете в картините са най-различни. Това са важни текстове за мен, които определят траекторията на моята културна идентичност. Дали ще е в Италия или тук, в определен момент съм ги чел и значат много за мен. Освен историята с щъркела, има друга история, която ми се ще да разкажа. Бяхме с мои приятели лекари в Ковачевица. Жената на единия вижда Георги Данаилов, спираме, заприказваме се – най-обикновен диалог. На тръгване си взехме по една книга, той ни я надписа и това беше. Тази, която си взех аз носеше заглавието „Къща отвъд света“. Прибрах я в раницата си за лаптопа и остана там две години. Когато след толкова време я прочетох, тя стана нераздела част от мен и поисках разрешение от Георги Данаилов да кръстя така изложбата си. Поканих го на откриването и той ще дойде. Той е велик писател и това е велика книга.

Каква е историята на щъркела от рисунката ти?

Това е истинска история от едно село. Един от щъркелите, не знам дали е бил болен или стар, но не е отлетял заедно с ятото. Един от хората в селото започнал да му оставя храна, а щъркелът все повече се доближавал до него, докато не дошъл в момента, в който двамата започнали да се разхождат заедно. Мъжът ходел в местната кръчма, а щъркелът го чакал отвън. Все пак животно е, не го пускали вътре. Смятали, че е мръсен. Човекът си изпивал пиенето и после заедно си тръгвали към къщи. Така иззимил, много е хубав този израз „иззимил“. И така на пролетта щъркелът литнал да посрещне останалите. Те обаче то „утепаа“ с клюновете, т.е. убили са го. Та това е една много балканска история – едновременно е приказна и много жестока.

Изложбата, която виждате е един мой автопортрет. С всичките ми завръщания се чувствам като един щъркел. Не съм изградил персонажа на щъркела. Просто застанах до него една нощ и гледах кой минава. А и от 9 години не съм правил изложба в България и за мен подобно завръщане е любопитно. И не бих я направил ако не беше Галя, и не беше точно този формат на истории.

Защо „отвъд света“?

Когато човек живее на две места като мен пространството става много особено. Едновременно си вътре и вън. В София се чувствам като гост, а у дома си, в Римини, се чувствам в чужбина. Съдбата винаги те кара да бъдеш мост, моят е между Римини и България. Един мой приятел, Масимо Полини, ми каза: според мен, вие от балканите нямате корени, а по-скоро котва и аз съм съгласен с него.

Как се реши да заминеш за Италия?

Никога не съм имал идеята да живея там. Случи се така, че спечелих един конкурс на ЮНЕСКО, за да направя една скулптора от мозайка. Заминах с една камара разправии. Тогава в тамошното посолство имаше много проблеми, а беше много трудно да излезеш оттук. Накрая написах едно протестно писмо. След това ме поканиха да изнасям часове там, в последствие взех контакти на различни галерии, но нямах никакво желание да живея там. Но се случи и даже се ожених за италианка. 

Как реши да пренесеш литературата на платно?

Когато започнах да ги правя тези неща, нямах ясната идея какво искам да направя, но вече съм напълно сигурен в извеждането на нещата. То е като нашата памет – нещата са разфокусирани, виждаш нещата, но не можеш да влезеш в детайлите. На практика в наслагването на всички тези истории, не можеш да ги прочетеш като писмо. Няма смислена, наративна нишка, която да прочетеш от ляво надясно и да стигнеш до извода. Те се наслагват, изгубват смисъла си до някъде, за да се превърнат в зърнестата структура на старата фотография, което е най-очарователното според мен.

Какво казваш чрез тях?

На практика се стараех да изградя персонажите, а те са едни особени. Гледат да те държат на разстояние и са плашливи. Не обичат посланията, защото посланията искат да ги вържат по някакъв начин и да ги заведат да разкажат някаква история. Историите пък се опитват на своя страна да въведат ред в битието ни. Просто не исках да плаша персонажите си и ги виках, но няма да формулирам послание.

Всеки път, когато се връщам в България, персонажите стават все по-малко и по-малко. Заедно с тях си отиват цели занаяти, култури и морали (това е поколението на моите родители). Всичко това си е отишло, друго пък го виждаш как си отива. Това е SOS за достойнството на паметта, защото тези хора си отиват. Това вече прилича на послание и то ще бъде в чест на Георги Данаилов, щъркела и моите родители.

Казваш, че ти изграждаш персонажите си. Има ли нещо, което те са изградили у теб?

Ние с тях просто се гледаме. Аз съм щъркела, те минават и заминават. Носят си мистерията и не те допускат до нея, но я виждаш.

И фотографиите, и рисунките ти са черно-бели. Има ли конкретна причина?

Не. Тези неща касаят спомени и предпочитам да са черно-бели. Иначе никога не съм се смятал за фотограф или скулптор. Макар че направих серия от скулптори, чиито сенки ще видите на видеото на изложбата.

Работата ти е особено меланхолична. 

Да. Когато някой си тръгва, той си тръгва сам. И другите остават по-сами след това. Предимно е като музиката, която е на видеото, която е на Марчело Феера. Той е другият човек, освен Георги Данаилов, на когото трябва да благодаря. А самата изложба бе представена миналата година на Бианалето на рисунката. За мен рисунката е гнездото на идеята. Онзи първи жест, най-директният, който успява да пренесе по най-първороден начин разклоненията на мисълта върху белия лист.

Колко разклонения има мисълта ти?

О, много. Има един израз, който казва: „Сухите клони трябва да се кастрят“. Нали знаеш как се режат изсъхналите клони на дърветата, за да "не затлачват" растежа им. Е, но тази изложба се дължи на моите сухи клони, тъй че не съм съвсем съгласен.