„Каръкът, пичове, е болест, неизличима”

Един от най-очакваните български филми за годината "Каръци" вече е по кината. Черно-бялата прожекция предоставя една не толкова непозната реалност на българската младеж. История за малкото градче, за трудностите по пътя към избавлението, за породилите се мечти и изоставените надежди. За съмненията, успеха и неуспеха и намирането на собствено място под това небе. 

Режисьор и сценарист на филма е Ивайло Христов, а актьорският състав е подбран прецизно. Част от него е Деан Донков, Ованес Торосян, Елена Телбис, Нено Илчев, Георги Гоцин и други млади, тъкмо набиращи сила актьори. Оператор е майсторът на камерата Емил Христов. Свързахме се точно с едно от младите попълнения, Дарий Чавдаров, за да ни разкаже малко повече за филма, през погледа както на артист, така и на обикновен човек. Ето и неговите отговори пред Паулина Гегова за Капана.бг.

-Дарий, какво е да си карък?

Мисля, че всеки от нас в определени моменти от живота си разбира какво е да си карък. Аз намирам нещо много чисто в това определение, защото според мен каръци са всички хора, които мечтаят да постигнат нещо в живота си, но късметът все още не им се усмихва.  Това са хора, които търсят, работят за себе си. Каръците често падат в дупката, но полагат усилия да се измъкнат от нея. Много е хубаво да бъдеш карък. Това дава надежда, че рано или късно ще постигнеш нещо.

-Ти карък ли си?

Да! Не мисля, че съм свършил достатъчно работа, за да мога да не се нарека карък. Попитай ме пак след някоя друга година.  

-Всъщност какво е посланието на филма?

Прекрасното в изкуството е, че е субективно. Всеки може да намери своя собствен смисъл. Това, че играя във филма не ми попречи да го гледам и като зрител. Посланието, което аз си виждам е, че колкото и сив да изглежда животът ни можем да намерим щастие… тук или другаде. Важното е да го гоним.

-Ти си завършил при Ивайло Христов. Как е да работиш с него, след като напуснеш Академията? Променя ли се отношението му към теб и останалите, вече бивши студенти?

Професорът никога не е бил човек, които слага бариера между себе си и студентите. Винаги е общувал в нас като с колеги. Разликата е в това, че след четири години се познаваме  много добре, ние бързо разбираме какво иска от нас, а той ни има повече доверие.

-Как е в голямото кино?

По света разликата между голямо и малко кино е в бюджета. У нас всеки филм се прави за джобни пари. В България разликата е в успеха на филма, в това дали хората искат да влязат в салона и да го гледат. Затова много се радвам, че го наричаш „голямо“ кино. Прекрасно е да си част от филм, които постига големи успехи и който хората харесват. 

-Какво преживяване беше за теб снимачния процес?

Работата по този филм беше един от най-приятните моменти в живота ми. Изключително удоволствие ми достави невероятното желание и професионализъм с което всеки член на екипа работеше всеки ден. Сега не мога да повярвам как съм ставал всеки ден в 5 сутринта, защото в 6 трябва да съм на терен и нито веднъж не съм се сетил да измънкам, че ми се спи. 

-Как приемат филма твоите приятели и познати, които вече са го гледали? Доволни ли са от продукцията или намират кусури? 

За моя голяма радост, всички са много доволни от него. Надявам се така да бъде и с тези, които още не са имали възможност да го гледат.

-Защо филмът е черно-бял? Вече рядко се създава такава стилистика. Тя не е ли обречена на изчезване?

Професор Христов искаше филмът да изглежда максимално достоверен, дори документален. Освен това знаеше, че операторът, Емо Христов, ще направи чудеса с черно-бяла картина. Не мисля, че тази стилистика е обречена на изчезване. Смятам, че това е едно от оръжията на режисьорите и операторите, което ще продължава да бъде ползвано, стига да носи смисъл. 

-Сюжетът разказва за едни ученици, които искат да избягат от сивия провинциален град и да открият късмета. Ти сблъсквал ли си се с подобни проблеми като тинейджър? 

Не мисля, че има българин (може би човек), които да не си е задавал въпроса „какво правя тук“. В крайна сметка, не можем нито да съдим някого, за това къде е решил да гони мечтите си, нито да мрънкаме колко ни е лошо и колко никой не се грижи за нас. Аз реших да остана тук със съзнанието, че сам ще трябва да построя пътя, по който вървя. Но е и хубаво да опиташ да построиш нещо, там, където може би го няма. 

-А твоят герой? Какъв е той – неговите мечти, неговият характер, неговата роля, като цяло?

Той е барабанистът в група „Кислород“, която пристига в малкия град, където живеят главните герои и около която се завърта сюжетът. Аз мисля за Дари (не аз...и героят така се казва) като за каръкът в групата (може би Деян, Ивайло, Драго и Ники мислят така за техните герои). Не е сигурен, че неговото място е в група “Кислород”. Не се интересува толкова от славата, която идва със свиренето в голяма рок банда, а мечтае да прави качествена музика. 

-Има ли спасение за младите в България? Могат ли лесно да се реализират и да открият щастието?

Българите много обичаме да сме негативни и никога за нищо да няма спасение, всичко да е много грозно и мрачно. Истината е, че спасение има… и щастие има. Разбира се, че има! И разбира се, че не е лесно. Няма нищо лошо в това да не е лесно. Лесните неща не ги оценяваме. Както се казва в заглавието на един друг филм „спасение дебне отвсякъде“, само трябва да си станем от зад**ците и да го потърсим. 

-Как виждаш бъдещето на българското кино? 

Надявам се да се развива. Всяка година излизат все повече и повече качествени български филми. Вървим по верен път. Мисля, че само след 10 - 20 години, като погледнем назад ще има десетки филми с които да се гордеем.

-Желаем много успех на теб и на екипа. Дано и за в бъдеще се набляга на смислени филми.

Благодаря много. Дано!