Лудостта на модерното съзнание понякога е заразна

Стефка Георгиева

Едно от най-прекрасните събития през есенния сезон, несъмнено е театралният фестивал „Сцена на кръстопът“. Всички екипи, които работят по постановките, видимо дават сърце и душа за това, което правят, а трудът им няма как да остане недооценен. Поради тази причина трудно се намират свободни места в залите на Драматичен театър Пловдив и Дом на културата „Борис Христов“.

Миналата вечер актьорите от Народен театър „Иван Вазов“ озадачиха публиката и поставиха огромни въпросителни на лицата на повечето присъстващи в залата. Пиесата „Каквато ти ме искаш“ е по текст на Л. Пирандели, а режисьор е невероятният Теди Москов.  Действието се развива десет години след края на Първата световна война, в Берлин и театралното представление се слива с изкуството на киното, което напомня за стар черно-бял филм, заради огромния екран опънат пред героите в първо действие. Главната героиня Лучия или може би Елма (изиграна от брилянтната Снежана Петрова) от началото до края ни държеше с приковани погледи, питайки се: „Коя всъщност е тя?“ Една жена изградена от тяло, без име, разпръскваща сексапил и предаваща лудостта си на всички около нея.

През цялото време стояха въпросите: Дали тя е заминала с германците след края на войната? Танцьорка ли е наистина или просто е жена с разюздан нрав? Лучия ли е или е хитруша, възползваща се от обстоятелствата, за да се измъкне от къщата на писателя-палячо (Стоян Алексиев) и дъщеря му (Илиана Коджабашева)? В тяхната къща се появява мъж, който сякаш е стар познат, отдавна добре забравен, чиито образ тепърва главната героиня гради. Или по-скоро изгражда себе си през очите на хората, които се опитват да я задържат около себе си.

Тя е такава, каквато ние я искаме. Може да бъде кабаретна танцьорка или жена, прекарала десет години в скитане по света с надеждата да изтрие предишното си аз. Може и да е просто една луда, която има привилегиите да каже много неща, както самата тя споменава. „Аз съм такава, каквато ти ме искаш. Ще изградя себе си през твоите очи. Ще ти дам цялата си аз.“ Със сигурност това е един невероятен спектакъл, който има възможност да поеме в хиляди посоки, в зависимост от представите и въображението на зрителя. Олицетворение на модерното изкуство, преекспонирало своите герои, объркани и лутащи се между съзнанието и подсъзнанието, илюзията и реалността.

Пространството на сцената създаваше усещане на затвореност, което допълваше великолепно психическото и емоционално състояние на героите. Няколко души определиха помещенията като създадени от Ван Гог, но като че ли по-скоро ми напомниха за Пикасо, в лутането си между илюзия и реалност. През цялото време на сцената се носеше усещането не за актьорска игра, а за живо случване на събитията, а ние – зрителите, сякаш надниквахме през открехнатата вратата и се питахме дали наистина хората в тази стая са луди или ние самите полудяваме?

Leave a comment

Make sure you enter all the required information, indicated by an asterisk (*). HTML code is not allowed.

КОНТАКТИ: redactor@kapana.bg; reklama@kapana.bg


Всички мнения и твърдения, изразени в това или във всяко друго издание на Фондация „Отец Паисий 36“, са такива на техния автор и/или издател и не отразяват непременно възгледите на Фондация „Америка за България“ или на нейните директори, служители или представители.

We use cookies to improve our website. By continuing to use this website, you are giving consent to cookies being used. More details…