Стивън Люис Симпсън е шотландски кинорежисьор, който през последните години живее и работи в Холивуд – в Лос Анжелис, САЩ. След като се запознава с България и по-конкретно с Пловдив, преди малко повече от година решава окончателно да се установи за постоянно в Европейската столица на културата. Зад гърба си вече има както игрални, така и документални филми, а последният му - „Нито вълк, нито куче“, чиято премиера в България ще бъде в Пловдив има впечатляващите оценки от 4.7/5 в Rotten Tomatoes и 8.2/10 в IMDb.

Стивън Симпсън бързо се е влюбил в Пловдив, но след една година вече детайлно познава и истински се вписва в града, следи развитието на Капана и тенденциите в другите квартали. Срещнахме се с него в едно от обичайните за него места – бар „Котка и Мишка“, от където той работи от време на време. Според него Пловдив е идеално място за хора, чиято работа не е свързана с конкретна локация, тъй като местата за работа са изключително много и са удобни и приятни. За Стивън това е един чудесен и спокоен град, в който наистина можеш да живееш, да се свързваш с хората около себе си, и самият той дори съжалява, че не е дошъл по-рано.

Премиерата на „Нито вълк, нито куче“ предстои на 8 юни от 19 часа, когато ще се проведе и среща със Стивън Люис Симпсън в LUCKY Дом на киното, където филмът ще има и допълнителни прожекции. Ето и какво разказа шотландеца за киното, за живота в Пловдив и за индустрията:

- Шотландец, който работи в Холивуд – как от всички места на света стигна точно до Пловдив?

- Преди 6-7 години бях в София и останах по работа за около 10 седмици. Аз мога да работя отвсякъде и тогава се занимавах с постпродукцията на един документален филм. Много ми хареса там, но когато в последния уикенд с един приятел си направихме пътешествие и дойдох в Пловдив, веднага се влюбих в града. В момента, в който влязохме в центъра и си казах „Жалко, трябваше да остана тук 10 седмици, а не в София“.

Преди година и половина отново бях в Пловдив и открих, че тук е моят любим караоке бар (става дума за „Айвън Караоке Бар“), реших да дойда отново и така, вече малко повече от 1 година съм тук.

По един странен начин това е перфектното място за мен, предвид това как разпространявам филмите си.  В САЩ дистрибуцията отнема време, но в крайна сметка работата е доста праволинейна. Тук мога да наема повече хора, отколкото в Лос Анжелис. Имам си отбор и хора там, но така ми остава повече време да работя с киноразпространителите в Европа.

- „Нито вълк, нито куче“ е първият филм, който сам разпространяваш. Какви са трудностите и спецификите да се работи от разстояние?

- Тук повечето работа, която вършим е за САЩ. С филма сме били в 140 кина, половината от които сме ги уговорили, докато бях в САЩ или из Европа, но другата половина сме ги уговорили от България. А всъщност докато бях в Лос Анжелис съм работил основно от компютъра или по телефона. В България е различно, интересно е, че няма проблем с езика, който на други места в Европа е проблемно.

В САЩ е много много рядко някой продуцент да прави сам разпространение. В САЩ не мога да намеря случай някой филм, преминал през над 100 кина да се разпространява сам. Мел Гибсън стана известен със „Страстите Христови“ и „независимото разпространение“, но просто той имаше много пари и просто си нае разпространител, който да работи за него.

Ние сами си направихме всичко и това е много рядко. Пробваме се в различни държави. Хората си казват - защо го пускам филма тук, в България? Ами, има няколко причини, една от тях е, че аз не просто искам да бъдат тук физически, аз искам да участвам – да съм част от обстановката, като например TEDx Talk, в който участвах. Това е и много добре за Никол (сътрудничката на Саймън), която учи много, а аз много разчитам толкова много на нея, и тя се справя много добре. Това е много впечатляващо за мен, да има млади хора да се включват и да се занимават с това предизвикателство.

Другото е, че когато един продуцент си разпространява сам, хората в индустрията не знаят как да реагират. А тук, в България, е малко по-отворено. В САЩ дори да си комуникираш с кината е трудно, трудно е да се намерят свободни екрани, защото разпространителите ограничават кината и тн.

Европа е друго място. Един от успехите в САЩ бе изобщо да вляза в по-малки пазари, където мога да намеря внимание. Но това има различно значение - за мен, ако искам да продам филма в Белгия, ми е по-полезно да им покажа резултати в България, а не в САЩ. И да сравним – вижте колко по-добре се справя моя филм, редом до този и този, който се дава и при вас.

 - В кариерата си имаш опит и с филми, които големи компании са разпространявали, и със собствена дистрибуция. Каква е разликата?

- Имам опит, например преди години направих екшън трилър и доста голяма компания се занимаваше с разпространението. И в крайна сметка 5 години имах съдебни спорове, за да си получа авторските права. Защото те бяха ужасни, не съобщаваха резултати, бяха измамници. В този момент разбрах, че има много компании, които просто не им пука за теб. Както от големите, установени разпространители, до т.нар „независими“. IFS е водещата независима компания за разпространение, миналата година имаха 26 пълнометражни филма. Ние се справихме по-добре от 23 от тях. Понякога просто не си струва - имам приятел, който направи 2 900 долара в САЩ със сериозен филм с Юън Макгрегър и Ева Грийн. Като се сметнат разходите и всичко друго, което фирмите и кината получават, и накрая оставаш с нищо. И така реших да търся някакъв модел, който да е печеливш за мен.

- Може ли този модел да бъде полезен за други създатели на филми?

- Проблемът е, че в началото има много работа, която трябва да се направи първия път. Ако сега, днес тепърва започвах разпространението на „Нито вълк, нито куче“, всичко щеше да стане много по-лесно. Например миналата седмица бяхме в киното, създадено от Майкъл Мур в Мичиган. До там стигнах след година имейли. И сега, след премиерата, получавам имейл от хората там - как зрителите са си говорили много след това в киното, как са останали във фоайето да дискутират. Сега там са изключително доволни и много по-лесно мога да се свържа с тях, за да работим по бъдещи проекти.

Но все пак трябва да има нещо, което да грабне хората. В Монтана, в Дакотите няма култура за гледане на арт кино. Ние успяваме да имаме успехи в Мултиплекси там, защото хората по места смятат този филм за важен, те се свързват с историята на индианците.

В България е друго, защото търсим хора, които са в кинокултурата, но има и хора, които се вълнуват от индианци, те се срещат регулярно, и ние мислим, че може да ги стигнем. Някои хора в независимото кино също ще се интересуват - как аз успях да вляза в кината, без да стигна до бизнеса. Тук има някаква свобода, която е супер. Така сега, ако има достатъчно пари, веднага ще започна друг филм, без да търся финансиране и да губя време з атова.

Ако бях направил всичко, цялата постпродукция от България, щях да спестя много време и много пари. И това ще се случи със следващия ми филм. Но може би за други независими филми няма да проработи, именно защото историята трябва да е грабваща за определени групи. Ако имаш някаква любовна история – има безброй холивудски филми на тази тема. Ако е гей-любовна история вече е друго, ще има общество, което ще иска да те види, да те подкрепи.

- Какви предимства има да си в България от режисьорска гледна точка – имаш ли идеи вече за бъдещ проект?

- Вече имам няколко идеи. За мен важното е да имаш хубава история. Аз не гледам локацията и да си казвам – аз съм в България, снимам тук, значи трябва да е някаква българска история. Историите са за хора, които са такива или онакива и те могат да се разказват отвсякъде. Никога не съм се съгласявал с това очакване – аз съм шотландец, или като видиш филм от Шотландия да очакваш някаква „шотландска история“.

Сега имам идея за трилър, вдъхновена от приятелка, която е работила в антитерористични организациии из целия свят, която вече се е прибрала в България. И ми е интересно да променя малко тази история и да създам трилър - как тя се е пенсионирала от тази работа, станала е майка с дете и спокоен живот, но нещо се случва по света, за което тя знае и тя може да покаже реалността; и изведнъж така е в смъртоносна опасност.

Много е интересно, защото когато влизаш в Пловдив в LUCKY, в дясно има картинка на най-известния филм, сниман някога в Южна Дакота (където е сниман и „Нито вълк, нито куче“) – North by Northwest. А идеята за новия ми филм се свързва не с локацията, а с Хичкок – една класическа хичкокова история, как един обикновен човек в обикновен ден попада в нещо толкова драматично, с което не знае как да се справи.

- Как реши да направиш „Нито вълк, нито куче“?

- Авторът на книгата се свърза с мен, тъй като той искал книгата му да се филмира, но след като е говорил с холивудски режисьори, никога не се е получавало. Аз му обещах да го направя, но ми отне много време и усилия да събера парите за този проект. Важното е, че в края сметка има положителни резултати – в Rotten Tomatoes има оценка 4,7/5 не, защото филмът е някакъв уникален и аз съм някакъв велик гений. Хората се свързват с историята – в 95-годишния актьор и неговата история, те лудо се влюбват в него. За мен това е важното, човешкото отношение връзката с опита.

Финалът на филма е свързан с история от 1819 година, когато америнската войска избива цяло индианско село. Това са неговите хора, на актьора, и той е бил близо до това. Странното е, че той е бил по-близо до това, отколкото самият персонаж от книгата, когото той играе. И в края на филма аз направих нещо необичайно за режисурата - аз изхвърлих сценария и импровизирах всичко, защото се получи така, че актьорът и персонажът бяха едно. Беше много силно, накрая на филма той се обръща към другия актьор и каза: „Това го държа в себе си от 95 години“. И това този човек да се разкрие, това е силното, това грабва хората.

В крайна сметка, дори и сега има предразсъдъци срещу индианците. Те са нация по дефиниция, но САЩ не им позволява да са свободни. Безработицата сред тях е над 80%, мъжете умират на 48 години и условията на живот, които американците са им наложили са много тежки. А медиите игнорират това.

Интересно е и от друга гледна точка - повечето хора си мислят, че са видяли всичко от САЩ, толкова филми са виждали, че сякаш знаят всичко. Но това са части, които никога не се виждат и показват. Надявам се, че филмът пробужда много хора.

- А има ли и другата гледна точка – една романтична представа за индианците, която също е много погрешна?

- Точно така - и двете са грешни, както принизяващата, така и романтичната. Много хора живеят с тази представа за исторически хора, които са останали в това историческо пространство. В същото време го има това, че сред тях няма само бедност. Веригата Хард рок кафе е собственост на американски индианци – това са хора, които имат NASCAR отбори и имат частни самолети. Няма само една гледна точка.

- Как се работи с непрофесионални актьори?

- В предходни филми съм се занимавал повече с непрофесионални актьори. Не останах доволен, но е интересно, защото друг мой приятел е правил филми на подобна локация. Странно беше, защото имаше положителни отзиви, но всъщност играта беше доста зле. Публиката не разбра това, но ако познаваш тези хора знаеш, че те са много по-харизматични в истинския живот.

На екрана се усещаше, че те са наясно, че ги снимат и те се свиваха, отдръпваха истинската си личност. Другите хора обаче не знаят това и се впечатляваха, въпреки че всъщност те виждат 60% от истинските хора, и пак се впечатляваха от тях. Интересното в моя случай е, че възрастният актьор имаше някакъв опит в киното. Той знаеше как да се отпуска, но и самият персонаж беше много плътно в него, и актьорът просто трябваше да използва това.

От основните актьори имахме само един, който съвсем никога не беше играл. Но той беше невероятен. В книгата има един персонаж, който е монтьор, който тежи 200 кг. Ние отиваме без да имаме предварителни уговорки в резервата, представете си да отидеш някъде в планината. И имахме огромен късмет да намерим точно истински механик, който се чувстваше и много естествено в ролята си на монтьор.

Нямаше обаче как да направим целия филм с непрофесионалисти, тъй като снимахме много бързо. Например, имаше една сцена, в която 6 страници ги заснехме за 25 минути. За повечето филми това отнема една семдица. Причината беше, че актьорът трябваше да ходи някъде, имаше някаква друга работа. И той направи една 5-минутна сцена просто на един път, от първия път. Беше брилянтна. А това ще е трудно дори за повечето професионални актьори.

- Успял ли си да гледаш български филми, остава ли ти време?

- За съжаление съм ужасен в това отношение. Последно бях на фестивал преди няколко години, тъй като наистина нямам време, често работя изключително много. Но на мен ми е интересно, като се говори за старите дни. На запад представата за Източна Европа винаги е свързана с цензурата по време на комунизма. Но според мен трябва да се говори и за другото – как и ние сме имало много цензура, която се нарича „пазарът“.

През 80-те години в България сте правили по 20 филма, докато в Шотландия, която не е много по-малка държава, има по 1 филм на година или две години. Да, вероятно някои от вашите филми са били поорязвани, някои не са излъчвани. Но все пак нещо се е правило.

Докато в Шотландия пазарът просто е казвал – „Не, това няма да го правите, няма смисъл, никой няма да го гледа“.  Няма по-голяма цензура от това. Това се случва в капиталистическата система. Представете си да има 100 художника, но да им се позволява да имат само 20 четки. Това се случваше на запад, а и все още се случва. Докато при вас тогава са правени повече неща.

Имам голямо желание все повече да ставам част от града и средата тук, във всеки един аспект. Виждам как Пловдив се развива с всеки следващ ден и ми е приятно да живея тук.