„Като дива река” е петата, за сега последна, стихосбирка на поетесата Златина Великова. Самото заглавието ни подготвя за това, което ни очаква щом  разгърнем страниците на музата й. Една река, дива и буйна, те залива с емоции. Чист ручей, бликащ любов, очакване и малко тъга. Думи, които всеки от нас е искал да изкаже, но не е можел или просто го е било страх да си признае за случващото се вътре в него. Да направиш дисекция на собственото си сърце и душа, а после да ги излееш черно на бяло, представяйки ги на целия свят – това е творчеството на Великова.
Поетесата е родом от Нова Загора, но казва, че Пловдив е нейният град. Тук прекарва студентските си години и това белязва до голяма степен творчеството й. Сред присъстващите на представянето бяха нейни съученички и колежки от университета или както тя сама се изрази, хората, които имаха нещастието да четат първите й стъпки в поезията. Помня, когато ми даде да прочета това за първи път преди години, с носталгия сподели нейна приятелка, разгръщайки стихосбирката. Винаги влюбена – така я описват най-близките й хора. Великова си спомня как по гимназиалните купони винаги е намирала някоя друга минутка, в която да рецитира любимите си стихове на Елисавета Багряна и Дамян Дамянов. Златина означава злато и по същия начин римите й блестяха щом започна да чете подбраните стихове пред публиката в Бялата къща. Да чуеш как авторът сам чете произведенията си носи някаква специфична сила и спомен, оставащ в теб. Всеки следващ път щом ти сам отвориш книгата и започнеш да прелистваш, в ума ти изскача именно този нежен глас сред дървените греди, който с впита болка чете душата си. Да разгърнеш страниците на живота си и да ги подариш на света. Казват, че темата за любовта е вече комерсиална и изтъркана, но стиховете на Златина могат със замах да опровергаят това. Който не знае какво е това несподелена любов и не е имал такава да вдигне ръка, предизвика поетесата, а ръцете в публиката си останаха все така скръстени и държащи спомените. Думите са нищо без да вложиш нещо в тях. Златина казва, че пише, когато я стегне чипикът и я боли. Ако някой поет каже, че пише щастлив – не му вярвайте, допълни тя. Не всичко е цветя и рози, а тъгата и болката също са чувства, които трябва да бъдат споделени със света. За жалост или не, най-известните и стихотворения често биват крадени. Всички помним великото стихотворение „Писмо до Левски”, което уж бе написано от ученичка в единадесети клас. Разбира се, истината винаги излиза наяве и тя е, че всъщност Великова е истинският автор на тези силни думи. Не гледа на случилото се с лошо, даже се радва, че стихът й е стигнал до толкова много хора, а на ученичката единствено пожелава да е жива и здрава и някой ден да пише по-добре от нея самата.
Всеки човек може да намери поне едно стихотворение в „Като дива река”, което да свърже с част от своя собствен живот. Толкова рядко казваме думата любов, а камо ли да я изпитваме в това ежедневие. Трябва да сме влюбени в живота, за да го живеем с мерак, казва Великова. Това са стихове за истинските, смелите и за хората, които не ги е страх да отворят своите сърца.
Стрелките на часовника не чакат.
Неуморимо следват своя вечен ход.
Побързайте! Часовникът тиктака.
И няма време да живеем без любов.
/З. Великова/