Автор: Райна Кацарова

Фотограф: Владислав Христов

Има срещи, които са толкова вълнуващи, че ти е трудно да си тръгнеш. Такава беше и тази в BeeBop cafe, партньор на Пловдив чете 2021.

С пристигането си, известният писател, драматург и редактор Захари Карабашлиев веднага прикова вниманието на аудиторията. Спечели я ненатрапчивото му облекло, обраните жестове и спокойната интонация. Космополитен човек, живял и творил в родната си Варна, Охайо, Лос Анджелис и София.  

Красимир Лозанов от „Жанет 45“ го представя като „наш приятел, любим автор, човекът на издателство „Сиела““ и разговорът тръгва точно по приятелски. Воден от Живка Танчева, любим глас от Радио Пловдив, която се шегува, че е приготвила „една тетрадка с въпроси“. Като стар приятел на автора, си е извоювала правото да го нарича просто „Зак“. Казва, че от 2008-ма той не се е променил и си е същият Захари, за което му благодари.

На обичайния въпрос за това как се е родила идеята за книгата, Карабашлиев, с доза ирония, парира всички предполагаеми догадки дали е заимствана от древните египетски митове, от „Ян Бибиян“ и всички останали опашати истории. Прави го, като разказва как всичко започнало от един разговор със съпругата му. Двамата умували след едно представление, какво ще стане, ако изведнъж се сдобие с опашка. Тогава тя му казала: „Качвай се и го напиши!“. Замислен като пиеса, изоставен и започнат наново... Така се ражда този „фантасмагоричен" любовен роман за жена с опашка и мъж, на когото е обещано, че ще спечели президентските избори в един постапокалиптичен свят след Втората Пандемия. Това е роман за промяната, която настъпва в нас и как тя бива преживяна от човека до нас. Роман за свободата и за изборите, които правим. Книгата е завършена през 2019 година, а авторът специално ходил на протестите, да наблюдава как точно се случват.

За да създаде образа на злодея - „Сивият кардинал“ Крум Статев, авторът изучава записи на Тодор Живков и Бойко Борисов. За стряскащите пророчески моменти в творбата си, Карабашлиев казва: „Надявам се да съм лош пророк и добър писател.“ Важна тема в книгата е изкушението, властта като импулс и какво си готов да жертваш за нея. В един момент главният герой Павел се обръща към съпругата си Невена: „Трябва да махнеш опашката, заради обществения интерес.“ Тя отвръща: „Аз няма да я крия.“

Въпросите от публиката са многобройни и разговорът става все по – интересен, като между стари приятели. Писателят си спомня, че прекарал шест „красиви“ месеца в Пловдивската казарма. Оттогава пази два спомена. Единият за ротния му командир, който във всеки свободен момент четял. И за далечния недостижим силует на момичето с китара от отсрещния блок.

-Къде пишете по-добре в България или в Америка? - пита една дама от публиката.
-Аз пиша в главата си. Големият джихад на писателя, неговата свещена война е да отвоюва време за писане, така както холандците отвоюват земя от морето и я превръщат в плодородна. Аз съзнателно пиша повече. Пиша така, както обичам да чета, с много „излишности“.

Някой повдига темата за българските автори.
-За възраждането на българските автори голяма роля изигра „Жанет 45“ и в момента те са най-предпочитани. Но това е най-голямата, най -важната работа на твореца - да докосне човека до себе си.

Аз също се включвам в разговора:
-През цялото време си мисля, имаме мъжа, имаме жената... има ли детски образ в романа?
Живка и Зак в един глас отговарят:
-Да, има! Има в „Опашката“. Ще го видите, но това е много особено нещо и благодаря за този въпрос. Знаете ли колко малко автори си позволяват да пишат за семейството? Особено българските автори. Няма семейни истории, които да включват деца, да включват бита. Защото това все още в България се смята за битово, за недостойно. Недостатъчно литературно. Това е страхотен бич в българската литература. Тоест ние можем да пишем безкрайно много за негата на някой самотник, не за някаква „семейност“ и това аз смятам да го променя.
-Може би това е началото на промяната! - заключи Живка Танчева.

Ясно е, че опашка за автографи имаше. И как иначе, за книга, чиято първа глава се състои от думите : “Свободни сме били, ала не сме го знаели.“