Райна Кацарова
Двадесетото юбилейно издание на фестивала Пловдив чете, с програма от март до октомври
2022, стартира с първото си събитие, което беше първо и за сезона на Литературния салон Spirt
& Spirit. Предвестник на пролетта и срещите с хубавите книги в града под тепетата стана Оля
Стоянова в „еднаква крачка“ със Живко Джаков и книгата “Пътеводител на хубавите места”,
представена ни от Ина Иванова.
В началото Красимир Лозанов, от Издателство "Жанет 45", обобщи мислите и опасенията на
присъстващите домакини и гости с думите: „Няма да даваме заден ход, защото в тази
изключително ненормална ситуация, в която се намира българското общество, все пак трябва
да се опитаме да оставим едни макар и малки острови на нормалност.“
Срещата пое своя ход и Ина Иванова представи Оля Стоянова като една от най-талантливите и
най-смислени авторки на художествени и драматургични текстове, на поезия, на разкази и като
дългогодишен опитен журналист.
Разговорът навлезе в дебрите на самата книга и така научихме как са се появили текстовете с
течение на времето покрай семейните пътешествия с от три до пет деца. “Когато пътуваш с
деца, виждаш света през техните очи. Светът се разширява.“ Други пък са правени като
репортажи и по някакъв начин сами са се написали и са застанали на ръба между жанровете.
Естествено е, че “Пътеводител на хубавите места” по някакъв начин следва “Пътеводител на
дивите места”, но с тази разлика, че тук вече по-интересни стават хората. Хората, които живеят
с усещането, че се намират точно където трябва да бъдат. Точно като дядото от безименното
село в Понор планина.
Ина казва, че е открила кода с който трябва да се чете книгата и той е “код на метафоричност”,
докато изключително леко, лесно и с особена нежност Оля разказва за едни необичайни
срещи“.
А те са наистина различни - за един пикантен надпис на Царевец, за аромата на Смидала в
родопското село Буйново, за лисици и камъни, за цветя, за рози и маточина, за хубави места,
хубави неща и хубави хора или как се хваща дивата вода в Бойково в най-голямата жега.
- Какво ще остане от нас? - пита Ина.
- Историята е капризна! Ако знаем какво ще остане в историята, може би ще бъдем по-
внимателни. Харесвам Истанбул и Пловдив, защото виждаш, че вървиш по стъпките на други
хора.
- Как ловиш текста?
- Параклисите и чешмите не разказват истории, хората ги разказват. Хората имат нужда да
разказват. Харесвам, когато знам, че едно нещо е истинско.
И така Оля ни разказа и своята история със Живко и как трудно различават коя снимка в книгата
е заснета от нея и коя от него. За това как са се запознали единият на Мусала, другият на
Мургаш. За това, че са единомишленици и вървят с еднаква крачка. Двамата заедно са
пътували с цирк, с военен влекач и с дядо с магаре и каручка. Разказват ни за трите си деца. И
за техните собствени крачки.
Разговорите след автографите този път бяха изключително приятни и искрени, а разстоянията
напълно се стопиха.
Тази книга прилича на един светъл и слънчев прозорец по своя вид и съдържание. Отворете го.
Тръгнете и вие по стъпките на Оля, отидете на някое от местата и тъй като “Не можем да видим
един водопад два пъти“, сигурна съм, вашите срещи и вашите истории ще са съвсем различни.
И неповторими
