Сигурна съм, че тази статия ще събере много негативни мнения и яростни коментари, затова напълно отговорно заставам зад нея с името си. Казвам се Паулина Гегова и ще говоря за прословутия български манталитет. Онзи, от когото всички се оплакваме.
Знаете ли защо се оплакваме? Защото българите винаги сме недоволни от нещо. И точно това е разковничето на всичките ни проблеми. Препъни камъкът, който пречи на многовековната ни култура и история, на безграничният талант и жар да изкласят и да се въздигнат високо, където им е мястото.
Българите сме тук от незапомнени времена, под едно или друго име. Траки, татари, прабългари, славяни, диваци, варвави, как ли не са ни определяли. Изследванията за корените ни все още продължават и едва ли някога историците ще се съгласят за определен период, но няма и значение. Важното е, че сме един от най-старите народи, със смесената си кръв, с кръстопътя си не само териториално, но и екзистенциално. Събрали сме толкова цветни нишки в себе си, толкова различия, а какво се получава? Сами се съсипваме! Закопаваме собственото си богатство с лопата толкова тежка, че само един удар е смъртоносен.
Българският манталитет...Той наподобява този на останалите балкански държави, но при нас като че ли е още по-изострен.
Българите сме завистливо племе. Обичаме да гледаме другите и да злобеем, без да обръщаме внимание на собствените си недостатъци. Има твърдение, че истински силният човек е този, който познава слабостите си, но за нас това явно не важи. Вместо да се опитваме да ги преодолеем, продължаваме да сипваме масло в огъня, пък после се оплаквай, че политиката и държавата ни е такава. Факт, но политиците също са хора, и то българи, което води до първия въпрос. Освен, че сме завистливи, обаче сме и дупедавци. Обожаваме да плюем останалите нации, а доброволно им се поднасяме на тепсия, изпълнявайки желанията им, стига да са ни изгодни. Разбира се, тази изгода рядко е за самия народ, но пък народът търпи и негодува само под носа си, защото още от турско робство сме научени, че наведена глава сабя не я сече. Така беше с Русия, така беше и с Европейския съюз, после дойде Американското влияние. Стигнахме до тук, че да заклеймяваме героите си от учебниците, осъждайки ги като терористи и предатели, собственоръчно надявайки им примката на бесилото. После се чудим защо ни управляват Ахмед Доган и отрочетата му. Как да не, като ние сами го позволихме!
Впрочем, в отношението на българите към запада се забелязва един парадоксален феномен. Ту искаме да подражаваме на икономически по-развитите страни, ту когато се отразяват някакви постижения и ние не сме споменати, сме крайно възмутени. Все още сме на принципа да лежим на стари лаври, които не са се повтаряли от доста години. Такива сме ние - брилянтни на моменти и много пъстри откъм таланти, но егоцентрици.
Някога силните, смели борци, се превърнаха в жалки подобия на отминалата си слава. Правим тук-там някой протест. Какъв ти протест? Дори не се доближаваме до истинския смисъл на думата. Парадност и симулиране, до там стигат нашите национални бунтове. Когато се случи някаква световна криза, било то атентат или нещо друго, изиграваме ролята на съпричастност, после крещим, че за собствените ни кризи на никой не му пука, после става нещо у дома и пак същото. Един безспирен кръговрат на илюзията и замаскираните принципи.
Българите не си знаем правата. В това отношение, братята роми са много по-напред от нас, може би защото са по-хитри. Ние сме онеправдани, но не знаем как сами да се защитаваме. Съчетано с болните амбиции, които ни обземат, си е направо пагубно.
И пак стигаме до началото - ние сме винаги недоволни. Недоволни сме от миналото, недоволни сме от промените, от съседа, от инфраструктурата, от управляващите, от здравната каса, от полицията, от себе си. Може би има защо да сме недоволни. Държавата ни съвсем не е пример за подражание, но когато има нещо, от което си недоволен - пребори го, промени го, направи го по-добро. Но ние сме търпеливи и работливи и до колосални, разтърсващи мерки не се стига.
Толкова много може да се говори и анализира, че свят да ти се завие.
Приключвам с това, че обичам родината си. Тя е толкова красива и благодатна, че не може да се опише с думи. Обичам и народа си, въпреки многобройните му кусури. Твърде много го обичам, че да стоя аморфна към кощунството, което ни причиняват, точно затова и пиша тези редове. Защото можем много, знаем много, умеем много, но като че го забравяме. Осакатяваме се душевно, погубваме идеологията си, огненият живец, от когото са треперели и са се възхищавали толкова други нации. Забравили сме балканското си бунтарство. А така ми се иска то да се възроди от пепелта...
