Преди няколко месеца едно послание под формата на билборд усмихна всички пловдивчани. „From London with Love”  беше проект на холандкатаДжозефина Баан, която искаше,  от една страна да изпрати своето позитивно съобщение, но от друга да даде гласност на един социален коментар, предвид отношението на повечето англичани към българите. Стотици майни се зарадваха на това послание, но сега хиляди българи разпространяват втората част от проекта й из Фейсбук.

„От Пловдив с любов” – надпис, който краси Shoreditch Art Wall в Лондон! Когато беше под тепетата, Джозефина сподели пред КАПАНА.БГ за евентуално завършване на проекта по този начин, като не очакваше кой знае какъв отзвук от него, най-малкото, защото в Англия са малко хората, които ще разберат кирилицата. Но все пак го направи и дори самата тя не може да повярва какъв бум е създала сред българските общества. Десетки хора са нападнали пощата й, и то не само българи в Лондон,  да я питат до кога ще остане надписът, за да могат да отидат да се снимат с него. Явно носталгията по родината надвишава здравословните граници щом до теб се докосне нещо, което ти напомни за дома. Макар изписана от ръката на холандка, кирилицата винаги ще носи едно и също чувство на трепет у нас.

Как реагират лондончани на този надпис, защо е решила да го изпише собственоръчно и къде може да видим следващото писмо от Джозефина, може да прочетете скоро само в КАПАНА.БГ

Младокът усилено репетира първия си моноспектакъл - "Живот в 8 GB", предпочита да обича, отколкото да бъде обичан, не може без лабрадорката си Ру, участва в международен проект, играе в театъра на Смолян. Последният спектакъл, от който е излязъл силно развълнуван е "Духът на поета" с Христо Мутафчиев

Колко струва животът? Какво остава след нас? Какъв е смисълът на съществуването ни? Колко са големи мечти ни? Достатъчно силни ли сме да ги гоним безпрекословно? Каква цена сме готови да платим за да оставим нещо след себе си?
На тези въпроси ще търси отговор героят от "Живот в 8 GB", от сцената на Петното на Роршах. Премиерата на моноспектакъла е в четвъртък, от 20:00.
Илия Виделинов за театъра, любовта, мечтите и проектите, по които работи пред КАПАНА.БГ и Анелия Дракова.

Разкажи ми за първата ти среща с театъра! Помниш ли, кой те заведе?
Първата ми среща с театъра съм сигурен, че е била някъде в детската градина. И най-вероятно майка ми ме е завела. Нямам много ясен спомен за това, но си спомням първия ми допир с театъра, като започнах да посещавам професионална школа. Когато бях в трети клас се явих на кастинг за подбор на участници в школата и получих задача да мина през локва. Минах по някаъв начин през локвата, върнаха ме 2-3 пъти и впоследствие започнах активни, доколкото е възможно на тази възраст, репетиции. Тези посещения продължиха до 7-ми клас, след което прекратих заниманията си с театър, за известно време.

А кога реши категорично, че твоят път е този на актьора?
Някъде в 9-10-ти клас, горе-долу, като имах много стабилен бекграунд от преди това, чисто инфантилен и детски, малко наивен, но...

А как се намърда футболът в арт нещата, с които се занимаваш от дете?

Ооо, това е преди много години. Иначе, по никакъв начин не се вмества футболът в изкуството. Освен, че от него ми е останало разширеното полезрение и на сцената го прилагам. Успявам да виждам много силно настрани, назад, без да е нужно да се извъртам. Помага ми и с това, че съм добър отборен играч, иначе футболът си е хоби.

Как минаха годините в НАТФИЗ? Създаде ли приятелства за цял живот?
Годините в НАТФИЗ минаха много бързо. Там самата обстановка е като в едно голямо семейство, денонощно сте заедно. Свършвате и започвате отново да обсъждате какво ще предприемете на другия ден. Дали съм създал приятелства за цял живот, не знам, но създадох много ценни връзки, на много неща ме научиха. Запознах се със страхотни хора, които ми дадоха много. Като Пенко Господинов, проф. Марков, Стефан Щерев и много мои колеги, които са били с мен през годините. И до ден днешен, ако нещо ми е необходимо или имам някакъв проблем, винаги мога да вдигна телефона, знаейки, че човекът отсреща най-малкото ще ме изслуша.

Ходиш ли на театър? Какво гледа последно? Кой спектакъл отново би гледал?
Това, което бих гледал отново е "Духът на поета" с Мутафчиев. А последно, преди 10-12 дни, в Сегед – Унгария, гледах компилация от комедиите на Шекспир. По някакъв, не много характерен за нас начин, бяха намерили формата да го реализират.

Като завърши Академията, как ти тръгнаха нещата в професионален план?
Реализирахме един свободен театрален проект в Сфумато. С един мой колега и режисьорът Александър Събев направихме "Фолклорен еротикон". Веднага след това, заминах за Шумен, където работих в театъра, докато учих Арт мениджмънт в НАТФИЗ. Завърших семестриално, остана ми само да защитя теза. След 5-6 месеца в Шумен и 5 представления там, през лятото напуснах града и по покана на директора на театъра в Смолян, започнах работа в Родопския драматичен театър. Заедно със Стефан Спасов, Гери Христова от Младежкия театър и с други колеги направихме "Карнавал" на Галсеран.
След това започнах да подготвям първия си моноспектакъл. Същевременно работя и в европроект, който обхваща цяла Източна Европа – държави като Черна гора, Унгария, Сърбия, Румъния. В него участват шест продуцента и всеки месец репетираме в града на някой от тях. Премиерата ще е през май, в Румъния. Всички репетици са разположени в един триъгълник, между Сегед – Нови Сад – Тимишоара. Репетираме около 10-15 дни в месеца, много активно - от сутрин до вечер. След това имаме около 20 свободни дни. В този ред се случват нещата.

Какво би споделил за колегите си от другите страни?
Работят изключително интензивно. Много креативни хора. Имат доста различен начин на мислене спрямо този, с който в последните 2 години съм се сблъсквал тук. Изключително отворени, като става въпрос за работа. Бързо създадохме екип с тях и започнахме да взимаме един от друг – начин на мислене и на работа. Творческият процес е малко като този в първи курс на Академията – разполагаш с около 4-5 часа, няма никакъв текст, всичко се случва на английски, дадена ни е една тема, по която да направим презентации и пърформанси.

Разкажи повече за "Живот в 8 GB"! Как се роди идеята за него?
Цялата идея започна от едно мое разсъждение за това как всъщност можеш да събереш целия си живот – всяко едно движение, всяка една дума, да го опишеш; да проследиш цялото си родословно дърво и да направиш същото – персонално с всеки един, и да събереш цялото това нещо в една флаш памет. Цялата тази идея, че това е възможно. И примерно, че след 100 години, някой няма да отвори и да прочете нещо за мен, ами ще сложи една флашка и ще види целия ми живот, с всички най-важни за мен моменти, като първата целувка и всички първи неща, които са ми се случили, докато дойде моментът, в който да напусна света.
Самото навлизане на технологиите за мен е много интересно. И как в един момент не е толкова любопитно да седна и да разговарям с някого, за да го опозная, ами по-скоро му вадя досието чрез фейсбук. Дори в google да напишеш името на някого, излиза достатъчно информация, за да прецениш какъв човек е. И това много ограбва комуникацията като цяло. Тази тема на мен ми се вижда много интересна.
В началото започнах да пиша просто истории, които събирах от реални източници, първоначално от приятели, после от познати – за първите им целувки, първия път, в който са правили секс, любопитни истории, които тях са ги провокирали. И въобще не предполагах, че това може да се постави на сцена. По-скоро ми се струваше, че това е перфектна тема за роман. Впоследствие започнах да откривам интересен, любопитен начин как да намеря форма на цялото това нещо.

На какъв етап си в репетициите?
Почти съм готов. Репетирам вече пред хора, защото представлението не е толкова от строго характерния тип – вие сте публика и гледате това, а пък аз съм там и играя нещо. Представлението е под малко по-отворено към самата аудитория, с идеята да е по-провокативно, защото все пак, като си сам в едно пространство, имаш нужда от различен тип сценични средства, за да защитиш формата и идеята. Нямаш партньор, който да гледаш и може би единственият партньор, който имаш са хората, които те гледат.

Този текст ли е първата ти среща с писането?
От много време пиша. Вярвам, че един човек трябва да пише постоянно, независимо дали за някого, за себе си или под каквато и да е форма, за да поддържа въображението си.

А писма на хартия писал ли си?
На хартия пиша, но не писма. В училище съм писал любовни стихотворения за много момичета, които мои приятели са обичали, за да им помогна да станат гаджета. Повечето от нещата, които съм писал за жени, в които съм бил влюбен, не са стигали до тях и така е редно. Според мен това е интимно пространство. Последното нещо, което съм писал е детска книжка, преди 2-3 месеца, но тя отново си е за лична консумация.

Кога се влюби за първи път?
В детската градина, първа или втора група, не си спомням точно, беше много отдавна. В една семейна приятелка. Бях откраднал някакъв пръстен от майка ми, за да отида да й предложа брак. И тя, като разбра, не беше на същото мнение, естествено. Имам много неприятни емоции и спомени от първото ми влюбване.

Как ти влияе любовта на вдъхновението?
Много добре ми влияе на вдъхновението. Поне аз вярвам в това, че любовта е двустранна при работата в културна организация, от гледна точка, че може да ти даде страшно много акумулирана енергия, с която ти да работиш, да не спиш, да си зареден – въпросната муза, нали. Обаче може и да те ограби от всичко. Много зависи от човека, колко те разбира и подкрепя, до каква степен.

Пътуваш ли често?
Да, случва ми се.

Тръгвал ли си импулсивно на някъде?
Доста често се случват такива.

От любов ли ти се случват?
Винаги е от любов. Дали е към конкретен човек, страна, дърво, винаги е от любов. Наскоро имах много смешна случка на сърбо-унгарската граница. Трябваше да ме вземе един автобус от една бензиностанция. Той не дойде час и половина, наближаваше 22:00. По едно време ми звънна телефонът. Обясниха ми, че въпросният автобус вече е минал и ме чака на границата след Сърбия. Дадоха ми 5 минути, за да стигна, а ни делеше разстояние от около 10-на километра. Обясних им, че не е възможно да не ме изчакат, защото няма как да се прибера. В крайна сметка се разбрах с едни много добри другари – сърби, след усърдно молене на сръбско-английско-български да ме закарат до мястото. Притичах на границата пеша, разправях се с гранична полиция, но в крайна сметка успях да стигна за 5 минути до рейса. Това е една от най-абсурдните ситуации, които съм имал.

Би ли живял извън България?
Да. За по 7-8 месеца съм живял в Мадрид, даже съм поработвал, но не в сферата на културата. Имам малко скептично мнение за емигрирането. За мен това променя начинът на мислене и хората, които живеят навън, започват да не се чувстват добре нито в родната си страна, нито там, където са. Има една много хубава история за един човек от някакво село, който обещал, че ще се върне от гурбет с цяла каруца със злато. И отишъл, работил, кътал парички, мизерствал, за да може след 20 години, вече 50 и няколко годишен, да се върне, изпълнил плана си. Но в същото време, животът му бил минал. Скептичен съм към такъв тип авантюра.

Кино или театър? Какво ти се прави повече?
Едното няма нищо общо с другото. Киното си е кино, театърът е театър. И двете са ми интересни. Естествено, по-голямата ми е любов е театърът, заради начинът на работа, от гледна точка на това как се изработва едно представление. Киното също ми е много любопитно.

Следиш ли как се развива съвременното българско кино?

Следя, да, гледам. Нормално, имам много приятели от този бранш. Последно, филмът, който чаках с много голям интерес беше "Шестият ден" – свободен, независим проект, направен без никакъв бюджет. Няма как да не следя новите български филми, най-малкото ми е интересно да видя киното как се развива. От друга страна, много мои приятели участват в такива продукции и винаги ходя на прожекциите, за да ги подкрепя.

Режисьорът, с когото ти се работи?
Този, който би ме провокирал максимално и от когото мога да взема много от начина му на мислене. С него ми се работи.

Не конкретизираш…
Работи ми се с всеки, който има готина идея и знае как да я защити и реализира. Естествено, на кого не му се работи с Явор Гърдев или със Сашо Морфов.

Как мина последният ти рожден ден, понеже беше наскоро?
Последният ми рожден ден. :) Много приятно мина, в тесен семен кръг, с двама близки мои приятели, с кучето ми. Хапнахме, поговорихме си, видяхме се и той свърши.

Имаш куче. Как се казва, каква е породата?
Лабрадор, женско куче, Ру се казва. Голяма палавница. Сутрин и вечер, задължително, имаме по половин час разходки. Теглим пръчки, топки, всякакви други възможни играчки. През деня се страхува да остава сама, яде всякакви глупости и боклуци, като всяко едно нормално куче, но пък е много симпатична и любвеобилна. И учи на много приятни работи, на чиста форма на любов.

Ходиш ли на концерти?
Ходя, да. Последният беше на Роджър Уотърс и беше много приятно. Наистина ме впечатли, защото не беше типичният концерт – излизат едни изпълнители да правят шоу, ами имаше нещо театрално в самия концерт. Със стената, за която от дете съм слушал как се вдига. В началото започнаха с една огромна кукла на конци, която мърдаха. Беше много хубаво изживяване.

Има ли филм, който си гледал безброй пъти, чак не помниш колко?
Много са. Като започнем от руска класика, минем през английските филми на 80-те и 90-те. Аз просто съм влюбен в Джак Лемън и много харесвам филмите, в които участва той. Гледам и съвременни щуротии, от типа на Батман.

Много обичам Ал Пачино. Ти?
Страхотен е. Просто гений. Със словото борави по неповторим начин, с присъствието си. Но аз харесвам ранния Ал Пачино, ако мога така да се изразя, когато е на 18-19 години. Първите му филми, преди "Белязаният".

Обичаш Пловдив, защото...?
Като си родом от един град, нормално е, откъдето и да минеш, да виждаш някакъв спомен, да намираш парченце от себе си. Пловдив няма как да не го обичаш, има много хубав аромат самият град и хората тук имат различно излъчване от навсякъде. Като отида в Барселона, примерно, аз си казвам – "Ей, да, това малко ми прилича на Пловдив, на Стария град", или нещо от сорта.

Когато имаш гости и ги разхождаш из града, кое място е задължително?
Задължително се минава през центъра, тепетата. Има едно място, в Стария Пловдив, което лятно време е заведение – Конюшните на царя. На есен спира да функционира и реално до лятото, там остава едно голямо празно пространство, с една дървена сцена, която аз много харесвам, защото преди години, подготвяйки се за Академията, през пролетта и зимата, редовно ходех там и си минавах материалите. Пишех си, взимах си времето на това място – да съм сам на някаква сцена, с празно пространство. Затова Конюшните са много специални за мен.

Спомняш ли си изпитите за НАТФИЗ?
Да, спомням си ги, прекрасно си ги спомням. Аз ги сънувах, предишната вечер. Как ме късат на първи кръг и искат да кажа еди кои си материали. Като се явих на изпита, поискаха от мен точно тези два материала. Усетих се едва, като излязох и си казах, че бях до тук. Но не, минах с някаква оценка от 3.50. Комисията беше много отворена към мен, като цяло. На втория кръг хвърляха по мен тетрадки, вестници и всякакви други работи, по време на единия материал, за да ме провокират. Спомням си най-добре третия кръг, защото беше най-травмиращ за мен. Влязох, казах кой съм, що съм, какво съм. Искаха ми един материал, казах го. Разпитваха ме разни неща. Попитаха ме и дали съм кандидатствал другаде. Казах им, че съм приет философия в Софийски университет и ми се смяха доста. В края на изпита, проф. Марков ми каза: "Съжалявам, но ние няма да те вземем". Усмихнах се и казах: "Добре". Попитаха ме кой ме е подготвял. След това си взехме довиждане и си тръгнах. Мислех си, че няма да ме вземат, но ми върнаха оценка 5.60 или 5.70. В крайна сметка, не разбрах дали са искали да ми пробват психиката или не, но общо взето, така протекоха нещата.

А защо ти беше да кандидатстваш в СУ? Не беше ли твърдо устремен към НАТФИЗ?
Бях твърдо устремен, но майка ми някога, преди години, на младини, е кандидатствала в Академията и не са я приели. Тя смяташе, че по много труден начин се влиза там. Не исках да уча нищо друго, но тя ме помоли да се явя на някакви изпити и да кандидатствам нещо. Не бях мислил за други варианти, но имах само още един, който пропуснах по много нелеп начин. Исках да опитам да вляза криминална полиция в Симеоново, но имах шарка, веднага след абитуриентския си бал, на сутринта и нямаше как да отида на изпитите. Кандидатствах и журналистика в СУ, бях първа резерва, без да се подготвям. И философията ми бе на прима виста.

Животът ти е много наситен и интересен. Сигурен ли си, че биха ти стигнали 8 GB?
Точно с това имам проблем, че не само моят живот, ами и този на близките ми, мога да опиша дума по дума и пак да остане много място. Не знам какво остава след нас. Всеки иска по някакъв начин да остави нещо. Един дете, друг къща за детето, трети да изгради някакви прекрасни отношения с някого, четвърти да ходи всяка събота в дом за сираци, да им помага и по някакъв начин да прави добро, друг пък въобще не се интересува какво ще остави след себе си, защото смята, че гол е роден и така ще умре.
Има един филм, който започва с една много хубава ситуация – как работата на един човек е да пише картички и писма за празници и рождени дни. Все повече виждам как ситуацията става такава. За мен това е проблем. И заставам зад този проблем с този моноспектакъл. Хората спират да общуват нормално, гледат лесния начин – да са в мрежата, просто, за да са част от някаква матрица цялостно. Търсят по-лесното общуване, важно им е да си говорят, няма значение има ли смисъл в това, което си говорят – "Аз сега обядвам", "Аз сега се къпя"... Дори самият разговор не е на някакво ниво. За тях е нормално да излизат и да си постват снимка, че го правят.
Не е нормално да излезеш на вечеря с жена си и да си комуникирате през телефоните, при положение, че можете да си говорите. За мен това е огромен проблем, зад който аз заставам, защото не мога лично, персонално да приема, че може целият ми живот, всички неща, в които съм вярвал, за които съм се борил, да е просто едно CD, което някъде да прашасва и да е толкова, нищо повече. За мен това е нелепо.

Коя е най-смелата ти мечта?
Най-смелата ми мечта може би да умра достойно. Това е за след многооо години. Какво е достойно? Да защитя себе си, да не се подлъгвам, да не лъжа себе си и много други неща, които да не правя спрямо моите вярвания, защото ще ми нарушат много бързо центъра на съществуване и на вярванията ми. Аз вярвам страшно много в хората, обичам ги, изключително много. Хуманист съм до някаква невероятна степен. Ако започна да престъпвам всички тези неща, ще започна да престъпвам себе си и всички неща, в които вярвам ще отидат някъде на кино. Така ще ми бъде много трудно да разбера кой съм, защо съм, какви са ми мотивациите и смисълът въобще.

По-важно ти е да обичаш или да бъдеш обичан?
Да обичам.

Коя е книгата, от която си черпил най-много мъдрост?
Библията. Това е най-мъдрата книга. Няма как да е друга. Ти я отваряш и четеш един текст, много простичко обяснен и той ти влияе. Какво ти трябва повече?

Фактът, че нещо е много старо и се нарича религия, не е гаранция, че то е нещо добро

Ако осъзнаеш, че имаш нужда от по-малко, отколкото си смятал, ще успееш да се наслаждаваш на това, което си

Чували ли сте някога за диамантения път? Не, това не е свързано с един куп скъпи бижута и няма нищо общо с материалното. Това е наименованието на най-висшето учение в Будизма.
Ян Матушка е млад мъж от Чехия, има  съпруга и дъщеря, които живеят в Прага. Там той има малък офис за преводи, с него си вади хляба. Истинското призвание на Ян обаче е будизмът, от който се интересува вече 17 години. Затова и става пътуващ учител. Това го довежда в Пловдив.

В Будизма има много различни учения, а Диамантеният път, който Ян преподава, е на 2500 години. Тибетците казват, че както всяко море има еднакъв вкус, вкуса на солта, така и всяко едно учение в будизма има един и същи вкус, вкуса на свободата.
Рано или късно спираме да живеем само за себе си, имаме партньори, деца или пък започваме да се грижим за родителите си. Виждаме, че хората се опитват да бъдат щастливи, но не винаги успяват. И започваме да си задаваме въпроса, откъде идва всичко това. В будисткото учение се крият най важните отговори. То казва, че само умът може да бъде щастлив. И това кара някои хора да искат да се запознаят малко повече с ума, споделя с нас пътуващият учител.

Ян не определя Будизма нито като религия, нито като учение, а го нарича здрав разум. Едно от нещата, които различават будистите от последователите на останалите религии е, че те медитират. Но какво всъщност представлява медитацията? Способността да се отпуснеш в това, което е, без да отблъскваме нещо, без да привличаме нещо, просто да сме в настоящия миг, без да заспиваме. Звучи простичко. Самата медитация се състои от стъпки. Фокусираме се върху някакво извънличностно качество- като безстрашие, съчувствие, мъдрост, радост. С втората стъпка ние се идентифицираме с него и го разпознаваме като качество, което носим в себе си. Защото будизмът смята, че всеки един от нас разполага със съвършения потенциал. Но докато не го разпознаем, той не е реализиран.

Будистите не могат да бъдат расисти, обаче в същото време могат да кажат, че някой не се държи добре. Някои религии не се държат добре. Да се водят свещени войни и да се малтретират жените, е противно на всякакъв човешки разум. Защото ние знаем, че всеки може да се промени, разяснява Ян. Ние разбираме, че много хора са объркани и искат да бъдат щастливи. Те просто не знаят как да го направят и затова вярват, че могат да бъдат по-щастливи, когато контролират другите или когато насилят другите да мислят по същия начин. Но защо трябва да насилваме другите да мислят като нас? Фактът, че нещо е много старо и се нарича религия, не е гаранция, че то е нещо добро, разсъждава относно актуалните събития учителят.

А ето и какво казва Ян Матушка за затормозяването ни с ежедневни проблеми и какъв е начинът да се справим с тях:

Първо трябва да се опитаме да разберем дали сме достатъчно силни. Ако сме, няма нужда да се защитаваме или пък да атакуваме, а наистина трябва да видим какво е положението на другите. И тогава забелязваме нещо много интересно. Хората не са толкова свободни, колкото мислят. Те се държат така, както се чувстват. Ако се чувстват добре- са съвършените приятели, ако не се чувстват добре, се държат по странен начин. Понякога дори неприятен. И първата ни стъпка е да нямаме постоянно възходи и падения. Опитваме се да осъзнаем, че всичко идва и си отива. Всичко постоянно тече и се променя. И в този случай не можеш да взимаш случващото се толкова насериозно. И когато погледнем към себе си, ще видим, че няма нито една мисъл и емоция, която през цялото време да е константна. Понякога се разгневяваме, но преди малко не сме били такива, сега пък сме смутени. Човек може да се замисли колко пъти се е сдобивал с приятели и е имал хубави моменти, когато е разчитал на своя гняв, ревност, и да се замисли същото, когато е разчитал на мъдростта и любовта си. Ако успеем да видим, че всичко идва и си отива постоянно, няма нужда да следваме всичко с един и същи интензитет. Можем да оставяме всички неща просто да отминават и така ще бъдем по-малко изморени и объркани и по този начин ще създадем излишък. А този излишък можем да изберем накъде да го насочим. Не трябва толкова лично да взимаме и тялото си, защото то е било родено и трябва да умре. И всъщност смъртта е нещо естествено и тя принадлежи към живота. Няма нужда да панираме. И така ще натрупаме повече сила.

Но как е възможно да не се страхуваме? Защо не бива да се страхуваме от смъртта? Това са въпроси, които всеки би си задал. Ето какво споделя Ян Матушка за философията на будистите по тази тема: Не трябва да се боим, тъй като ние няма да умрем, защото не приемаме достатъчно витамини или защото не спортуваме. Това ще стане, защото сме били родени. Винаги, когато минаваме през някакви трудности, без да има страх, е по-лесно. А особено, като настъпи моментът да умирате, естествено е по-добре да не се страхувате.

Будистите обаче стигат толкова далече, че минават през процеса на смъртта съзнателно и го използват за по-нататъшно развитие. Те смятат, че умът и нашето съзнание, не се създават от мозъка, а се трансформират от мозъка. Което означава, че ние не сме тялото, а имаме тялото.