Интервю на Райна Кацарова

Появата на поета Георги Борисов на сцената на Античният театър, за да бъде удостоен с наградата Орфеев венец, ще бъде запомнена като истинска наслада за сетивата. Снажен, усмихнат, достолепен мъж, който чете поема за Марсий и Сафо под светлините на прожекторитe, наблюдаван от древните статуи.

“Пловдив е щастлив град с тази награда ” - това е репликата, която още дълго ще бъде повтаряна, защото с нея той открадна сърцата на пловдивчани.

Често хората на изкуството са в състояние на поза и роля, но не - въпреки звездният си статут на жив класик, Георги Борисов и зад сцената е абсолютно същият чаровник.

Веднага след церемонията, още с венеца на глава, отговаря на въпросите ми с голямо внимание:   

- Самотно ли е на върха?

- Аз цял живот съм бил самотен човек. Дали е връх или Долина Тракийска, не зная. Творчеството и особено писането на стихове, създаването на литература, е самотен труд. Това, че се появявам от време на време сред много хора е светски живот. Общо взето, трудът на писателя и поета е абсолютно самотен. Но не мога да кажа, че в този момент творецът се чувства самотен, защото той създава, твори.

-Това за всички хора на изкуството ли е валидно?

- Има разлика между това да изпълняваш чуждо стихотворение, да изпълняваш чужда песен и това, ти сам да ги напишеш. Защото създаваш друг свят и по този начин творецът е Бог, „демиург “, създател на други светове. Така че, сред тези светове, той не е самотен. Но в живота си и хитро и житейски, и неудачно - винаги страда! Винаги е незадоволен! Най-вече не е доволен, защото се чувства непълноценен, ако не може да напише това, което иска. Тогава става нервен, заядлив, мрачен. Той става чудовище за околните, за семейството. Но в момента, в който напише това, което е искал, става сияен, като дете.

- Излиза, че да пишеш поезия е равносилно на страдание!

- Мога да Ви кажа, че днес Поетът е дълбоко нещастен. Но не говоря за поетите в интернет, които пишат, когато си искат. По мое време “да напишеш ” - това беше една мъка. Втора беше да го напечаташ и трета беше да минеш през цензурата. Това си беше борба постоянна. Сега, всеки може да подскача по Луната и да прави големи скокове в безтегловност и да пише, каквото си иска. С това е пълен интернет, но този който “точи” словото, този, който е наистина посочен да “точи”, на този човек му е много тежко.

- Но и останалите хора също имат проблеми и терзания.

- На човека винаги му е тежко. Не само на твореца - на самия човек. Мъчно ми е за всички онези, които днес са толкова пренебрегнати. Най-вече за хората на словото, те са най – пренебрегнати. Да сте чували министър или заместник - министър на културата, който да е писател? От години наред ние имаме само скулптури, художници, музиканти, но никой не се сеща за литературата. Може би това е вина на самите писатели и литератори, че не се борят. Те сами се “самозатвориха” в интернет.

- Страда ли днес словото под напора на технологиите?

- Мисля, че словото трябва да бъде напечатано и публикувано, то трябва да бъде овеществено по някакъв начин. Хората днес са виртуални и ще стават все по–виртуални. Здравей, 21-ви век! Ние ставаме автомати! Изкуственият разум побеждава! И този, които остава от миналото, е като античните герои в „Илиада“ на Омир. Човекът, който се бори с чудовища и цял живот пътува към Итака. Като сред чудовищата поставям и Калипсо! Защото, тя му пречи да отиде при жена си.

- Но в Библията е казано: “В началото бе словото.”

- Защо „В началото бе словото“? Ако приемем, че началото на всичко поставя Бог, ако има такъв... А то, има! Това означава, че словото е Бог и аз съм сигурен в това! Защото, то отмъщава, награждава, храни, убива... и е рекъл народът: “Казана дума-хвърлен камък”.  Словото, запомнете от мен, винаги е най-великото нещо на тази земя. То отличава човека от животното, като аз се прекланям пред животните, които са много по-благородни от съвременния хищник - човека. И единственото, по което се различава човек от животното, ако е човек - е словото! Мисля, че можем да сложим точка.

Точка обаче, не сложихме, напротив, поговорихме още малко. Запознахме се с Музата на поета, ведра и засмяна жена. Снимах ги за спомен от Пловдив заедно... и дори си направихме няколко селфита.

Снимки: Пловдив чете и Владислав Христов